Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (10)

9
Стълкновения

В понеделник сутрин Окса и Гус хвърчаха с все сила на ролери. Окса още се чувстваше развълнувана. Задушаваше се, нейната тайна заемаше все по-голямо място в мислите й. Много пъти крачките й я водеха било към телефона, било към компютъра и за малко не отстъпи пред изкушението да разкаже всичко на Гус.

— Ще експлодирам… — измърмори тя на лягане в неделя вечер.

За щастие спа непробудно благодарение на — специална билкова отвара, която Драгомира й бе приготвила: Еликсира Феино злато от магданоз, вино, мед и лига от Глупи — както бе казала баба й. Лига от Глупи ли? Вероятно бе някаква нейна шега…

Днес момичето трябваше да изтърпи двата часа с преподавателя Макгроу: математика в девет и физика в единайсет. Какво гадно начало на седмицата! Окса се утешаваше, че поне ще бъде спокойна през остатъка от деня. Чак до следващия. А Макгроу беше истинско зло…

Когато пристигнаха в колежа, двамата приятели прибраха ролерите в шкафчета си. Мерлин ги чакаше, а група момичета изпиваха Гус с огнени погледи и нервно се смееха.

— Пуйки… — измърмори Окса.

Обикновено подобно поведение я забавляваше. Но днес — защо ли? — много се дразнеше.

— Какво каза? — попита Гус, който оставаше винаги недостъпен за ухажванията на момичетата.

Към тях се приближи Мерлин.

— Здравейте! Видях ви от автобуса, летяхте като същински стрели!

— О, Окса практически се е родила с колела на краката — отвърна Гус и погледна косо приятелката си.

Мерлин подсвирна от възхищение. Окса се извърна, усещайки, че се изчервява.

— Добре, време е вече да вървим — каза припряно тя и пооправи плисираната си пола.

Урокът по английски при господин Бенто премина много бързо. Прекалено бързо дори, по единодушното мнение на учениците от четвърти клас „Водород“. В девет часа се помъкнаха насила към кабинета по точни науки. Гус влезе пръв и поздрави Макгроу, който в този момент забиваше пирон в стената.

— Сядайте на чиновете и пазете тишина, моля! Разбира се, ако сте способни на това… — отсече вместо поздрав учителят.

Докато всички заемаха местата си, той окачи на пирона малка картина с холографско изображение на някаква странна тъмна спирала, която озадачи повечето от тях. Като се увери, че е закрепена здраво, Макгроу се обърна и ги изгледа един по един с мастиления си поглед, сякаш искаше да разобличи извършител на тежко престъпление. Този човек постоянно подозираше целия свят неизвестно в какво. След вледеняващия оглед, застана с гръб към класа и написа на дъската темите на урока. Изведнъж мъртвата тишина се наруши от шум на паднал молив. Преподавателят замръзна. Без дори да се извърне, подхвърли грубо:

— Госпожице Бек! Имате ли нужда от помощ да се справите с прекомерната сутрешна активност на вашия молив, или смятате да решите въпроса сама?

— Извинете ме, господине — промълви клетата Зелда и се наведе да вдигне молива си.

Някои деца се спогледаха смаяни. Други силно смутени сведоха глави. Окса й изпрати ободряваща усмивка. Зелда отметна дългите си руси коси и я погледна уплашено с големите си кафяви очи.

— Вземете си тетрадките — нареди учителят — и препишете условието на задачата.

Все така с лице към дъската, той продължи да пише. След две минути пак прекъсна. Обърна се, за да изгледа Зелда, която от притеснение този път беше съборила чантата си от облегалката на стола.

— Тъй като сте решили безкрайно да ми пречите в часа, госпожице Бек, позволете ми на свой ред да ви накажа с два допълнителни часа.

— Но, господине, не го направих нарочно! — каза момичето през сълзи.

— О, моля ви се! Излишно е да си мислите, че ще ме умилостивите с плач и въздишки, неподатлив съм на подобни глезотии.

— Това е сигурно — пошепна Окса.

Господин Макгроу се обърна към нея.

— Госпожица Полок би искала да сподели с нас своя коментар ли?

Окса се изненада и за миг загуби самообладание. После пое дълбоко въздух и смело заяви:

— Намирам, че два наказателни часа за някаква си паднала чанта е доста строго…

Мълчанието, което преподавателят запази, преди да отговори, смрази всички ученици и те застинаха в тревожно очакване.

— Госпожице Полок, колкото и героично да е вашето застъпничество, запазете за себе си тази преценка — изрече повелително учителят. — Двата наказателни часа са напълно оправдани и не сте вие тази, която може да ги поставя под въпрос. А сега внимание в урока. Прекъсването ни отне много време.

Господин Макгроу се обърна и продължи да пише на черната дъска. Едва сдържаше раздразнението си. „Той прекалява…“, си каза Окса.

Грубостта на този леден човек пораждаше в нея силен гняв и желание за мъст. Знаеше, че разполага с всички възможности да го постави на място… Можеше да събори черната дъска на главата му или да разпилее всички листа от бюрото му, имаше голям избор. Тази мисъл бързо си проби път в ума й и накрая се материализира. Няколко секунди по-късно маркерът, който учителят държеше в ръка, буквално се изстреля, удари се в тавана и падна на пода. Случайно или предумишлено? Така или иначе, глухият шум от падането неизбежно разгневи учителя. Целият клас стаи дъх. Тържествуващата Окса се размърда на стола и четирите му метални крака изскърцаха на паркета. Гус я погледна тревожно тъкмо когато господин Макгроу застрашително настръхна. После отекна страшен и оглушителен рев:

— ГОСПОЖИЦЕ ПОЛОК!

Сърцето на Окса се обърна. Учителят стоеше все така с гръб, но нямаше нужда да го погледнат в лицето, за да разберат, че е разярен.

— Госпожице Полок! — повтори той с гръмотевичен глас. — Имайте добрината да напуснете класа не-за-бав-но!

Усмивката на Окса изчезна и тя изпадна в паника. Кръвта й се смрази, ушите й забучаха от растящото напрежение. Учениците я погледнаха изумени. Никой не разбираше защо учителят Макгроу се нахвърля срещу нея. Опитвайки се да не издаде нарастващата си тревога, Окса напусна класа с достойнство, без да го погледне.

Когато излезе навън обаче, духът й рухна. Беше ядосана и същевременно уплашена, че я бяха изгонили. Шля се известно време по коридора край класните стаи и поглеждаше в тях през прозорците, заемащи голямата част от стените. Учителят я изхвърли от часа и сега не знаеше къде да отиде. И всичко това заради едно злополучно стържене на стола й по паркета…

— Прекалено е… — си каза тя възмутена, защото в нейните очи си беше истинска злоупотреба с власт.

Окса продължаваше да върви напред-назад и нервно гризеше ноктите си. Когато минаваше пред мъжката тоалетна, се сблъска с един колежанин, който излизаше оттам. УЖАС! Беше звярът, същият, който преди я беше блъснал!

— Ей, сополано, какво се навърташ около мъжката тоалетна? — изсъска той право в лицето й, заобиколи я като лъв около плячката си. Тя се закова на място.

Той неочаквано я бутна вътре.

Окса влетя в най-отдалечената кабина и се сви в ъгъла и. Бе напразен опит да се спаси, добре го разбираше… Тя зависеше от благоволението на един Острогот. Беше хваната в капан като мишка. Но какво искаше той от нея? За какво се заяждаше? Момчето бързо я настигна.

— А, ето те! Вече не се надуваш, а? — издърдори той и я прониза с черните си като отровни стрели очи. — Изхвърлили са те от час, нали? Госпожицата се взема за гения на века, а е само едно жалко нищожество!

— Не те познавам! Нищо не съм ти направила! Остави ме на мира! — опита се да се защити Окса.

— Защо да те оставя на мира? — отвърна й заядливо момчето.

Изумена от нелепия му въпрос, Окса се сгуши още повече в тясното пространство. Разтрепери се, погледът й се замъгли, не си спомняше някой път в живота си да е била толкова уплашена. И в същото време беснееше, че е изпаднала в подобно смешно положение.

— Повече да не съм те видял, отвращавам се, че сополани като теб се мотаят в краката ми — продължаваше да реди през голямата си пухкава уста Острогота. — Ще те затворя в тоалетната, защото само там им е мястото на дебилни хлапачки като теб, които се мислят за нещо повече от другите.

При тези напълно несправедливи думи Окса си прехапа долната устна толкова силно, че в устата, си усети металическия вкус на кръв. Острогота я грабна за ръката и грубо я издърпа от кабинката. Окса изохка. Топката на страха под лъжичката постепенно се превърна в смущаваща гневна вълна. Момичето нямаше да му се остави! Неочаквано една от вратите се блъсна силно в стената и Окса подскочи. Но още по-силно се изненада, щом всички врати се заудряха в стените тъй силно, че започнаха да падат парчета от мазилката. Врявата беше невъобразима. Окса гледаше с широко отворени очи, когато Острогота я нападна съвсем неочаквано откъм гърба. Тя се обърна. А той сякаш не разбираше колко… ненормално бе положението! И опасно! Окса устреми поглед в него с безумното желание да го разплеска като палачинка и същевременно протегна ръка, за да му попречи да я приближи. Чу се глух тътен и тялото на Острогота се разтърси от странни спазми. Окса не схващаше ясно какво се случва, само установи страшния резултат: невидима сила буквално повдигна Острогота над земята и го изтласка заднешком до мивките на повече от четири метра разстояние! Там падна, извика от болка и остана да лежи грохнал; от носа му течеше кръв. Окса се спусна обезумяла, с изцъклени от уплах очи.

— Нищо не съм направила! Не съм го докоснала… Не съм аз! — отбраняваше се тя и хапеше пръсти. — Кълна се, че не съм аз, кълна се!…

Острогота едва стана, разтри главата си и й хвърли убийствен поглед. Панталонът му се смъкна и тлъстият му бял корем лъсна. Той прекара бързо ръка по черните си, подстригани като четка, коси, и го оправи. Тъкмо се насочи с тежки стъпки и свити заканително юмруци към Окса, когато изведнъж вратата си отвори. Господин Бонтемпи влезе в тоалетните и строго ги изгледа.