Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (54)

53
Тайната на Пеещия извор

Абакум поглади брадата си. Думите на Окса го заинтригуваха.

— Никога не съм разглеждал нещата по този начин… Защо пък не? Родителите ми смятаха, че съм вълшебник. Същото смятаха баба ти, баща ти и родителите на Гус, които са наясно с особения ми произход. Но право да си кажа, идеята да съм „Фей“ много ми харесва!

— Откъде знаеш всичко това? Откъде знаеш, че майка ти е Всесъща фея?

— Спомних си моето раждане — отговори простичко Абакум и очите му заискриха.

— Абакум, извини ме, но никой не може да помни раждането си! — възрази живо Окса.

— Права си, никой не може да се върне толкова далече в спомените си. Дори и мъж-заек-фей — подхвърли той и й намигна. — Не, просто имах късмет да ме изтеглят на жребий и да отида при Пеещия извор…

— Да те изтеглят на жребий ли? — учуди се Окса.

— Всяка година по случай Големия празник на слънцестоенето в Едефия теглят жребий и на един от всички жители се пада да бъде отведен до Пеещия извор, много загадъчен извор, който се намираше недалеч от Островчето на феите. Представи си, водата му позволява да върнеш и да преживееш отново някой невъзможен или заличен спомен. И мога да ти кажа, че това беше силно лелеяна привилегия. Спомням си го като да беше вчера. Бе дванайсетият ми рожден ден. Когато Сияйна Малорана пъхна ръката си в огромната кристална ваза с всички имена на хората от Едефия и изтегли моето име, помислих, че сънувам. Тя ме отведе до вратите на гигантски лабиринт, които спираха достъпа до Пеещия извор и мушна в ръката ми холографски план. Той веднага се отпечата на дланта ми. Лутах се часове наред между живите плетове и каменните стени, изтощен и уплашен, докато намеря изхода. Изходът беше важен не само да се измъкна от лабиринта, в който някои се изгубваха завинаги, но главно да се добера до извора! Когато най-сетне излязох от този ад, холограмата беше изчезнала. Бях стигнал до целта. Две чудовища с женски глави и лъвски туловища пазеха входа на една пещера. Пред мен се бяха изправили страховитите Лъвотели! Както всички деца в Едефия, бях чувал да се говори за тези създания. За тях се разказваха ужасни истории и легенди, най-вече за да плашат хлапетата… Но на дванайсет аз още им вярвах и помня само, че много се боях. Ноктите им бяха толкова остри, че замахнеха ли, можеха да ме разкъсат! Не знаех какво да правя и се страхувах, че само ако помръдна, ще ги раздразня. Лъвотелите — това го научих по-късно — безмилостно прогонваха всеки, който е решил да стигне до извора неканен. Преминах безпрепятствено, защото идването ми тук бе предизвестено и преминаването през лабиринта ми даваше право да вляза в пещерата. Докато стоях вцепенен пред входа й, чудните създания кимнаха с глава и с горните си лапи ми направиха знак да се приближа. Пред мен се разкри великолепно място. Лазуритените стени блестяха и по цялата им повърхност се отразяваше прекрасният прозрачно розов цвят на изворната вода, а въздухът беше прохладен и сладък. Проснах се на земята и останах така, час ли, нощ ли, не знам… Бях загубил всякаква представа за време и пространство. Съзнавах, че съм в сърцевината на огромен скъпоценен камък. Никога оттогава не съм виждал такива чисти и ярки цветове като в онази каверна. Песента на извора ме приспа и когато се пробудих, видях до себе си голяма седефена мида. Мек и ясен глас ме назова по име и ме прикани да изпия съдържанието й. И тогава аз вкусих фантастичната течност на пеещия извор. Напомняше на леко газирана лимонада, бистрите мехурчета се пукаха в устата ми, като че в мен пламваха звезди. Още с първата глътка се върнах в деня на моето зачатие, който бе и ден на раждането ми. Така узнах кой съм…

Окса беше омагьосана от разказа на Абакум.

— Мигновено всичко ми се изясни — продължи Фейният Син. — Било е очевидно! Макар да бях много галено дете, страдах от неизвестността. Нищо не криеха от мен за произхода ми, но голяма част от моята история и самоличност бяха загадка за всички и най-вече за самия мен. Тук, в тази животворна пещера, се пренесох дванайсет години назад във времето и видях моята майка, Всесъщата фея, и моя баща, пчеларя Тибурс. Те бяха… как да го нарека… толкова лъчисти! И щом бебешките ми очи ги зърнаха, баща ми ме взе в прегръдката си, а майка ми се надвеси над мен. Кестеняви коси обрамчваха ослепително лице, беше необикновена, хубостта й огряваше всичко наоколо с ореола си от светлина. Докосна устните ми и с безкрайна нежност ми вдъхна своя живот и дълбоката си същност. В този миг те се пръснаха и се превърнаха в неизброими, ярко трепкащи звездици. Беше тъй красиво, че от мъката ми не остана и следа. Най-после намерих мир и покой, защото вече знаех! Преди да си тръгна от това феерично място — тук следва да го кажа — мекият глас отново ми заговори и ми посочи пътя към един водопад, после ми заповяда да протегна ръка през бодната завеса и да взема предмета зад нея. Подчиних се покорно и щом извадих ръката си от водата, видях, че държа пръчица. Гласът ми обясни, че е принадлежала на мама. Всесъщата-Фея-Която-Умря-От-Любов, както оттогава я наричаха Феите.

Абакум замълча, разчувстван от историята на живота си. А Окса беше поразена и трогната.

— Ох! — прошепна тя. — Страхотно! Но толкова е тъжно, че ми се доплака…

Благият поглед на Абакум се рееше в пространството.

— Отдавна не бях говорил за това… Не се натъжавай, милинката ми — добави той. — Кажи си, че съм истинско дете на любовта! Знам, че е трудно да си ме представиш като малък заради брадата, белите ми коси и дълбоките ми бръчки, но това е моята история…

Окса го погледна с нежност и признателност. Със свито от вълнение гърло тя се бореше с напиращите от дъното на душата й сълзи, а Абакум, съпричастен свидетел на нейната вътрешна борба, сякаш за миг се поколеба, после стана от креслото и изрече с ясен глас, доколкото собствените му чувства позволяваха:

— Искаш ли да видиш отблизо как изглежда прословутата пръчица?

— Какво? — подскочи Окса. — Истинската, автентичната, уникалната, онази на Феята, донесената направо от Едефия, за нея ли говориш? — добави тя, възвръщайки присъщата си жар.

— Точно тя! — отговори също ентусиазирано Абакум. — Съвсем същата!

— И ме питаш дали искам да я видя? — извиси глас момиченцето и сложи ръце на кръста. — Не само че искам, а бих дала мило и драго…

Миг по-късно, когато Старият Вълшебник постави пред нея на масичката с нашарени като на зебра крака скъпоценната вещ, Окса изпищя от възторг. Беше дълга четирийсетина сантиметра, изработена от усукано светло дърво. В единия край беше надебелена като бастун и имаше халка от бяло злато, на която се четеше изящно гравиран надпис „Всесъща-Фея-Която-Умря-От-Любов“.

— Не вярвам на очите си! Вълшебна пръчица! Кажи ми, че не сънувам!

— Аз също си помислих, че сънувам, когато я взех в ръцете си — продължи Абакум. — Седмици наред я разглеждах и изучавах. Открих, че е направена от благородното дърво Мажестик и че на върха е инкрустиран вълшебен камък, донесен от най-високите планини. Как ли не я въртях от всички страни, за да разбера действието й! И трябва да ти призная, че търпението ми беше поставено на тежко изпитание. За малко да я счупя, до такава степен моето безсилие изпъна нервите ми. Напразно произнасях хиляди магически думи наслуки и какви ли не заклинания. А един ден получих просветление: изразих се в хармония — с поезия или с песен — и пръчицата ми се подчини.

— Лирична пръчица, така да се каже! — изстреля на един дъх и с пламнали бузи Окса.

— Да! Така осъзнах, че мога да се превъплъщавам, като се гледам в огледало и отправям заклинанието към себе си.

— И по този начин ли се превръщаш в заек? — попита Окса и се изчерви още повече. — Гениално! Сега схващам защо татко казва, че си най-силният от всички нас!

— О, това са способности, които използвам вече много рядко. Но признавам, че съм си служил добре с тях в екстремни ситуации!

— Кога например?

— Най-често, когато бягахме от Съветския съюз и КГБ беше по петите ни. Преобразяването тогава със сигурност ми спаси живота! Спомням си например един военен, който имаше проблеми с телефона точно преди да подаде сигнал за тревога. Кабелът беше прекъснат, защото едно животно с остри зъби се промъкнало незнайно как под бюрото му и го прегризало. Само това ни помогна да се качим на самолета, с който трябваше да отпътуват на Запад Леомидо с оркестъра и тримата му нелегални спътници, между които и баща ти, скрит в калъфа на едно виолончело.

— Да, разказвал ми е как сте се спасили — каза превъзбудено Окса. — Но не знаех за техническите подробности. Е, добре, може да се каже, че имаш здраво генетическо наследство, Абакум! Надявам се, че не ти се е налагало да си правиш кръвни изследвания, защото щяха да установят, че си истинска загадка за науката!

Лицето на Абакум се разведри и очите му заискриха.

— Ама ти наистина мислиш за всичко! Не, за щастие никога не съм опирал до лекарска помощ и вярвам, че ще е така до края на дните ми. Не смея и да си помисля за последствията…

— Хм… Абакум… Ами това? Какво е това?

Тя посочи с пръст дебелата книга, която Абакум беше донесъл заедно с пръчицата. Беше разкошна, подвързана с протрита бледорозова кожа и инкрустирана с метални нишки.

— Ооо — възкликна Старият Вълшебник, — това е Книгата на сенките. Когато напуснах Пеещия извор, един от Пътеводителите ми подаде парче плат. Беше маминият шал. Щом го поех, на мястото, където се намирах, падна тъмна сянка. Спомням си, че ме побиха тръпки. Бях изумен и недоумявах какво се случва. Тогава забелязах, че на земята в краката ми лежеше книга. Лъвотелът ми обясни, че е Книгата на сенките. Всяка Фея притежавала своя екземпляр с рецепти, заклинания, магии и вълшебства. В ръцете си държах книгата на моята майка, същата, която разглеждаш ти сега. След като тайната на рождението ми бе разкрита, вече можех да я получа. Ето, миличка, сега знаеш всичко…

Окса докосваше със страхопочитание вълшебната книга. Върху дебелата пожълтяла хартия бяха изписани с цветно мастило, тайнствени рисунки и пророчески стихове. Но повече от самия предмет я вълнуваше тайната на произхода на Абакум. Не всеки ден се случваше да държи в ръцете си книга, принадлежала някога на Фея! Прелиствайки необикновените страници, почувства как дълбоко вълнение, трескаво и сладостно, изпълва душата й.