Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (18)

17
Големият хаос

Картината се появи отново. В голямата зала, където Малорана и Драгомира бяха попаднали в плен, владееше потискаща атмосфера. Един мъж, седнал в кресло с гръб към прозореца и балкона, беше приковал погледа си в тях. Мемопроекторът бавно измести ракурса и тогава в кадър влязоха две двайсетгодишни момчета, които с пръст на уста даваха знак да се запази тишина. Едното беше леко прегърбено, а другото доста хилаво. Те духнаха в нещо като стъкларска цев и пазачът се строполи.

— Абакум! Леомидо! — полугласно изрече Малорана и се изправи. — Помислих си, че никога няма да дойдете… Научихте ли нещо?

Лицето на прегърбения младеж помръкна.

— По-лошо е, отколкото мислехме, моя Сияйна. Оций разполага с многобройни последователи, внедрени сред племената и в Помпиняк. Предателите от четирите краища на Едефия са се обединили около него.

— Ще отвлече Драгомира, майко! — намеси се Леомидо. — Тази нощ.

— Какво? — запита сподавено Малорана. — Казах му, че Драгомира не е готова! Той знае, че ще може да отвори Портала едва когато получи Пелерината и не по-рано!

— Точно затова я иска — уточни Абакум. — Живее само за мига, в който ще е възцарена. Тогава ще я принуди да го отвори и ще премине Отвън…

— Не искам с Оций! — отекна викът на малката Драгомира. — Никога няма да му отворя Портала, НИКОГА!

Тя обърна глава към майка си. Лицето на Малорана се появи в Мемопроектора.

— Залата на Пелерината е изчезнала… — промълви пребледняла владетелката.

Младежите я гледаха стъписани.

— Щом Тайната-Която-Не-Се-Споделя беше разкрита, Клетвата беше нарушена и Залата изчезна. Излъгах Оций, накарах го да повярва, че трябва да почака Драгомира да влезе в Залата. Исках да спечеля време.

— Но тогава… Порталът ще остане затворен завинаги! — промълви Абакум.

— Драгомира не може да отвори Портала, но Оций не го знае. Все пак има още една, последна възможност — мрачно обясни Малорана с треперещ глас.

Абакум я изгледа ужасен.

— Каква е цената, Сияйна моя?

— Длъжни сме да спасим Драгомира — каза Малорана, избягвайки въпроса. — Няма нищо по-важно от това. Тя трябва да премине Отвън. Бъдещето на Едефия е в нейните ръце.

— Но аз не искам! — избухна Драгомира.

Малорана се обърна към дъщеря си със сълзи в очите.

— Трябва, момичето ми. Трябва на всяка цена да те спасим от Оций! — после заповяда на младежите: — Отведете я! Бързо!

Абакум грабна Драгомира, метна я на гръб и тъкмо когато излезе на балкона, в стаята нахлуха няколко мъже. Мемопроекторът показа Малорана, която се издигна на два метра от земята, разпери ръце, после се завъртя с шеметна скорост и завихри невероятна вълна, която помете всичко наоколо. Плодовете от масата се разлетяха, разбиха се в стената, а хората на Оций залитнаха и се вкопчиха в колоните, за да запазят равновесие. После младежът отнесе Драгомира. Извън кадъра битката в голямата зала се ожесточаваше. Два етажа по-долу двамата се промъкнаха през доста тесен проход и проникнаха в тъмен коридор, където ги чакаха няколко души.

— Къде е Малорана? — тихо попита някой.

— Остана горе с Леомидо! — отговори младият охранител. — Надявам се да ни настигне… Но нямаме и минутка за губене!

Хванаха се здраво за ръце и побягнаха по коридора, в който ечаха ужасяващи викове. По всичко личеше, че стените бяха изградени от огледала, защото явно никой не ги забелязваше, докато те наблюдаваха как се вихри истинско сражение: вдигнати във въздуха мъже се блъскаха в стъклените стени, други се издигаха над пода, удряха и ритаха силно противниците си. Най-жестоки от всички бяха хората на Оций. Разпознаваха ги по кожените им ризници. Бяха въоръжени с обикновени сарбакани, досущ като стражите на Драгомира. Те изхвърляха страшни вещества, тъй като „мишените“ им се хващаха за гърлата и мигом падаха унищожени, без да успеят да се защитят.

— Какво е това? — тихо попита Окса.

— Черните глобуси… — пошепна в ухото й Павел, без да прецени, че от отговора му нищо не й ставаше ясно.

Внезапно групата се натъкна на затворена, вградена в стъклената стена, врата.

— Коридорът свършва тук, вече нямаме прикритие! — каза Абакум, хвана дръжката и се приготви да отвори.

— Не бива да забележат Драгомира! Да вървим!

Втурнаха се напред. Никой не ги забеляза в царящия хаос.

Мемопроекторът внезапно се фокусира на пода: явно малката Драгомира беше паднала. Когато картината се проясни, на земята лежеше мъж и се превиваше от болка. Дясната му ръка се разпадаше с невероятна бързина! Лицето му позеленя и се покри с плюски, пълни с белезникава прах. Човекът виеше неистово. Охранителят вдигна малката Драгомира и лудият бяг продължи. Тичаха и се блъскаха надолу сред невижданата суматоха по десетките стъпала на голямата кула. Мъртви и тежко ранени мъже и жени бяха пръснати навсякъде, стенания отекваха по осеяните с тела коридори. Изведнъж се чу рев: огромен мъж с кожена каска прегради пътя им и се прицели в тях със същата тайнствена тръба.

— ПРЕДАТЕЛ! — изкрещя Абакум.

— Дай ми Драгомира! — отвърна човекът. — Нищо лошо няма да й направим, дори напротив. Нужна ни е само да отвори Портала. Дай ми я и всички ще се спасите!

— Драгомира не може да го отвори! Още не е получила тази власт!

При тези думи врагът стремително се спусна напред. Един от защитниците на Драгомира се опита да го спре, но го застигна веществото, което черната цев на Фелона изхвърли.

Кръвта навярно бе плиснала право в лицето на Драгомира, защото кадрите на стената изведнъж почервеняха.

Момичето нададе пронизителен вик и прекара ръка през очите си, за да я избърше, Фелонът явно също беше улучен с нещо, което го обезвреди. Завъртя се бясно около собствената си ос като същинско торнадо. Но неговите съзаклятници препречиха пътя!

— Изгубени сме…

— Не! Има още един изход!

И младият охранител посочи малка ниша над етажите, през които им оставаше да преминат.

— Хайде, Сияйна! Скачайте, баща ви е долу!

Драгомира се подчини, без да се поколебае и за миг. Последваха я няколко души. Мемопроекторът проследи как се хвърли в празното пространство и плавно се приземи. Тя сякаш летеше.

— Татко! Добре ли си?

Един слаб мъж с нежни очи погледна първо Драгомира, после човека, който я носеше.

— Драгомира, детето ми! Абакум! Къде са жена ми и сина ми?

— Ето ни, Валдо!

Мемопроекторът се завъртя и показа Малорана и Леомидо, разрошени, с изпокъсани дрехи, покрити със сажди и кръв.

— Ние с Леомидо се опитахме… — задъхано започна Малорана. — Но Оций е организирал много добре нападението си, стотици Якоръки и Гръмогласи са се присъединили към него. Въоръжени са с минерални оръжия, които не можем да обезвредим… Няма как да се защитим. Да бягаме! Драгомира трябва да премине Отвън!

Валдо им подаде селски дрехи, които те надянаха набързо.

— Да не забравите това! — каза той и посочи някакви сламени шапки. — Малорана, Драгомира, тези са за вас!

Бяха шапки с плътна мрежа, каквито използват пчеларите. Преметнаха през рамо чантите си и се отправиха към подобно на шейна возило, в което бяха впрегнати две пръхтящи от нетърпение гигантски Лещарки. Нервничеха навярно, защото превозното средство беше натоварено с кошери и пчелите жужаха застрашително.

— Трябва да се разделим. В противен случай Фелонът и хората му ще ни забележат. Семейството на нашата Сияйна тръгва с мен с впряга на Лещарките — каза Абакум.

— Ще се срещнем при езерото Сага преди залез-слънце — каза Малорана. — Пазете се, скъпи приятели. Падне ли нощта, ще бъде много късно. Късмет! — Сбогува се натъжена с всеки от членовете на групата. После всички изчезнаха в тълпата. До возилото останаха само петима: Малорана, съпругът й Валдо, Абакум, Леомидо и Драгомира, чието присъствие се отгатваше на екрана. Междувременно шумът от битката опасно се приближаваше.

— Да побързаме! Нямаме и минутка за губене! — провикна се Валдо.

 

 

Картината на стената внезапно се замъгли, навярно Драгомира беше сложила пчеларската шапка и прикрила лицето си. За последен път тя погледна към великолепната сграда във форма на прозрачна колона, която току-що бе напуснала. Горните етажи бяха обхванати от пламъци, дългите им езици се подаваха от балкона, където Малорана стоеше допреди малко. Впрягът излезе от двора и пое по една гъмжаща от обикновени хора и странни същества улица. Не след дълго шейната леко се разтресе, Лещарките размахаха гигантските си криле и екипажът излетя.

 

 

— Стой! Спрете!

Трима въоръжени мъже със свирепи лица висяха във въздуха и препречваха пътя на невероятния впряг. В ръцете си държаха тръбички като хората на Фелона в стъклената кула. Двама от тях ги насочиха към Абакум и Леомидо, които криеха лицата си под нахлупените шапки.

— Внимавайте — прошепна Малорана. — Сигурно са Фелони, наемници на Оций…

— Кои сте вие? Къде отивате? Какво карате? — попита гръмогласно началникът им.

Абакум се прокашля и ясно отговори:

— Ние сме Горски хора от Зеления плащ; аз се казвам Пер Бег, а това са майка ми и двамата ми чираци. Връщаме се у дома, продадохме всичкия мед, погледнете кошерите в шейната…

Военните се доближиха и Мемопроекторът показа как с крака си Малорана ритна незабелязано кошерите, от които на мига се разнесе доста сърдито жужене. Мъжете отстъпиха.

— Пчелите сега са малко неспокойни — обясни Пер Бег, всъщност Абакум.

— Имаме заповед да проверим самоличността на всички хора в този район — отсече строго първият войник.

Малорана рязко скочи, отвори единия кошер и извика на Драгомира:

— Пази се!

Настана суматоха. Пчелите се стрелнаха към войника и накацаха по лицето му. Той отчаяно ги отпъждаше и крещеше, но те се вмъкнаха в зейналата му уста и моментално го принудиха да млъкне. След секунди се строполи. Междувременно Леомидо удари с юздата втория Фелон и разсече лицето му. От раните шурна кръв, кожените доспехи и каската му се разцепиха, сякаш разкъсани от мечи нокти. Войникът падна на свой ред, преди да успее да направи каквото и да било. Малорана използва хаоса и духна в стъклената си тръбичка срещу третия Фелон. Жълтеникаво вещество се разля по гърдите му, разяде като киселина кожената му ризница, кожата и дробовете му. Фелонът, или това, което бе останало от него, се разми в нищото. Абакум дръпна поводите и гигантските Лещарки отново полетяха. Драгомира свали шапката си и картината веднага се проясни.

— Какво хладнокръвие, Сияйна! — промълви с разтреперан глас Абакум.

— Да благодарим на пчелите — каза Малорана.

— За нас е чест да ви служим, Сияйна — зажужаха бурно пчелите и кошерите заплашително се разклатиха.

— Наближаваме! — обяви Леомидо.

Мемопроекторът насочи обектива към хоризонта. Небето беше странно, с особен, неописуем цвят. Неопределим и тайнствен.

— Това сигурно е границата на Едефия… — прошепна Окса, която вече разбираше какво е искала да каже баба й, когато спомена за „непознат цвят“ на Земята.

Щом пристигнаха до края на гъста гора, сред която блестяха езерни води, Лещарките плавно приземиха шейната.

— Вижте! Нафтали е тук! — извика Драгомира и се завтече към огромно дърво, чийто ствол имаше поне четирийсет метра в диаметър.

Тогава до тях се приближи мъж с изумрудени очи, последван от десетина други, от онези, които бяха воювали, а после избягали от кулата.

— Едва напуснахме Хилядоочия, там беше Оций и ме позна, а Фелоните се опитваха да ни задържат! — каза Нафтали. — Трябва да побързаме, сигурно вече са наблизо…

Погледът на Драгомира беше привлечен от една червена птица, която летеше право към нея.

— Това е твоят Феникс — обясни й останалата без глас Малорана. — Родил се е от пепелта на моя, когато Следата се е появила на корема ти.

Беше съсипана и страхотно бледа.

— Аз съм виновна за случилото ни се, детето ми. Ужасна беда застигна Едефия заради безотговорността ми и ни хвърли в Хаоса. Могъществото, което се крие в Залата на Пелерината, е погубено, защото като не опазих Тайната-Която-Не-Се-Споделя, разруших самата същина на нашата Родина — равновесието и зачитането на всяка форма на живот.

Малорана свали от врата си тънка верижка, на която висеше внушителен, протрит от времето, накит.

— Този Медальон принадлежи на Сияйните. Носи го винаги, пази го като зеницата на окото си… — прошепна тя на ухото й, докато закачаше верижката на шията й. — Порталът ще се отвори благодарение на единството между Всесъщите феи и душите на предишните Сияйни. Но като ти предадат силата си, те ще станат броднички. Ще ти трябва храброст, за да ги спасиш, и мъдрост, за да разрушиш проклятието. Ако си смела и направиш правилния избор, ще откриеш изхода. Тогава Залата ще ми прости за грешките. И най-вече не забравяй никога това, което ти казах: решението е в твоите ръце. В теб е Надеждата на Едефия.

— Мамо, искам с теб! — изхлипа момичето.

— Повярвай ми! — умоляваше я Малорана. — И никога не забравяй…

Фениксът долетя съвсем близо и кацна в краката на Драгомира. Тя клекна и погали великолепните му пера. Внезапно обърна глава и Мемопроекторът проследи погледа й: десетки мъже летяха стремглаво към гигантското дърво.

— Бягай, Драгомира! БЯГАЙ! — заповяда й Малорана.

Фениксът запя прочувствена и затрогваща песен, която прониза сърцата на присъстващите. Тогава сияйна дъга с тайнствен цвят се изписа на стената и заблестя в настъпващия мрак.

— Тръгвайте! МИНЕТЕ ПРЕЗ ПОРТАЛА! САМО НЕ ИЗПУСКАЙТЕ ДРАГОМИРА! Останалите — с мен, бързо, да ги прикрием! — извика Малорана.

— Мамо! Не искам, НЕ! Ела с нас! — плачеше Драгомира.

Абакум и Леомидо я грабнаха и се втурнаха към светлинната дъга. Нафтали полетя, задмина ги и изчезна от погледите им, щом допря арката, точно в мига, в който един от приятелите му се строполи, покосен от Фелоните. Други успяха да преминат през дъгата и също изчезнаха. Мемопроекторът се завъртя и се спря на Валдо: той отчаяно се опитваше да попречи на Фелоните да връхлетят върху дъщеря му. Внезапно се закова на място, падна тежко и се претърколи на земята. Драгомира нададе сърцераздирателен вик. Малко по-нататък Малорана водеше ръкопашен бой с Оций. Изглежда беше ранена в главата, защото се виждаше, че по бузата й се стича кръв. Изведнъж се издигна във въздуха, нанесе яростен удар по предводителя на Фелоните, после с цялата си тежест се стовари отгоре му. Омаломощени от битката, двамата застанаха един срещу друг на колене до окървавеното тяло на Валдо. За зрителите на Мемопроектора стана ясно, че са се наранили смъртоносно, защото силуетите им рухнаха и изчезнаха във високата трева.

— МАМО! — изпищя Драгомира.

Дъгата беше вече съвсем близо.

— ДРЪЖТЕ СЕ! — изрева Леомидо.

На стената, където се проектираха спомените на Драгомира, се появи черна вихрушка и се завъртя стремително, като чудовищна състезателна шейна. Когато спускането свърши, пред погледа на Драгомира се разкри трепкащ безводен пустинен пейзаж. Видимо бе станало много студено, защото Леомидо тракаше със зъби.

— Къде сме? — чу се гласът на ужасената Драгомира.

— Всичко, което знам, мъничка Сияйна, е, че сме Отвън. Къде? Нямам представа… — отвърна Абакум.

Екранът напълно се замъгли, сякаш кадрите се наляха със сълзите, които се стичаха от очите на Драгомира.