Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (30)

29
Честит рожден ден, Окса!

— Още малко търпение… Почти стигнахме… — каза тихо Павел, докато бодеше Окса.

На всеки рожден ден на дъщеря си той подготвяше изненада, която оставяше незаличима следа в спомените й. Ритуалът бе винаги един и същ: отиваше в стаята й, завързваше лента на очите й и я отвеждаше на неочаквано място. Щом стигнеха, сваляше лентата и тайнството се разкриваше пред нея. На дванайсетата й годишнина я качи на върха на Айфеловата кула! Окса нямаше да забрави невероятния подарък! Павел никога не правеше нещата наполовина… Този път Окса предугаждаше какво я очаква; откакто бяха пристигнали в Лондон, родителите й категорично отказваха да й покажат ресторанта и това само по себе си беше доста подозрително. Знаеше само, че откриването е определено за 29 септември, нейният тринайсети рожден ден. „Щастлива дата, бележи двете най-важни събития в моя живот“ — беше й заявил Павел тържествено. Така че Окса се досещаше къде отиват, но се остави баща й да я води и на драго сърце споделяше и нетърпението, и радостта му.

— Пристигнахме… Приготви се за шок, моя смела Окса-сан… — подшушна на ухото й Павел и развърза лентата.

Тя запримига и ахна пред изключителна, обвита в бръшлян, глицинии и пълзящи рози, витрина. Над входа вятърът развяваше лозунг, известяваш на минувачите, че днес е рожденият ден на Окса.

— О! Татко… Страхотно е!

— Добре дошла във French Garden, детето ми! Но почакай! Още нищо не си видяла…

Павел я хвана за ръка и я поведе. Едва прекрачила прага, тя сякаш попадна в друг свят: пред погледа й се ширна фантастична градина, невероятен идиличен растителен свят, в който царствено вирееха необикновени цветя. Момичето пристъпи омаяно.

— Но… това е трева?! — възкликна то и коленичи да пипне пода.

— Да… — сдържано отвърна той с блеснали очи.

Окса пое нататък удивена. Навсякъде имаше зеленина, цветни туфи и храсти, а в средата на залата се издигаше дори истински дъб! Около езеро, в което плуваха червени рибки, шумоляха тръстики и камъш под топлите и ярки гигантски фотофори. Малки прегради от чемшир и шипки създаваха уют на всяка маса, а кожените кресла — усещане за мекота. Магията продължаваше и на мецанина, където срещу водна стена бяха подредени платнени шезлонги.

— Направили сте градина… вътре в къщата?! Супер е!

— Дължи се на моя произход. Кръвта на Горските хора, която тече във вените ми, ме е дарила с дарбата на Зеленоръките, от която съумях да извлека някаква полза…

— Прекрасно е, тате!

— Знам… Ела, мини оттук…

Павел я заведе под една обвита в пълзящи рози пергола, зад която се намираше друга, също толкова приказна зала, с витраж на тавана. Сред изпъстрена с маргаритки поляна, гостите с цяло гърло запяха около масата, на която се издигаше гигантска триетажна торта с три вида шоколад, най-голямата, която Окса бе виждала през живота си. Всички се втурнаха да целуват пламенно момичето. Семейство Беланже, приятелите от колежа и, разбира се, верният Гус, подхванаха „Честит рожден ден!“ После гръмна музика и някои от тях затанцуваха. Празникът беше божествен, тортата — изумително вкусна. Павел се бе надминал. Всичко беше съвършено. Или почти всичко… Липсваше единствено Мари Полок. Окса не откъсваше просълзени очи от вратата и отчаяно копнееше там да се появи майка й. Баща й ясно усещаше, че тъгата на Окса се засилва с всяка изминала минута, че полага усилия да изглежда радостна и безгрижна. Но тя се чувстваше ужасно нещастна.

Драгомира беше пристигнала същата сутрин. Още щом я видя да прекрачва прага, придружена от верния семеен приятел Абакум, Окса се хвърли в обятията й. От възпитание не посмя да й каже, че изглежда много зле, а щастието, че я вижда, не й попречи да забележи разстроеното й лице и тъмните кръгове под очите й. Но нали беше тук, това беше най-важното!

Младите гости на Окса бяха обсадили шезлонгите, тъпчеха се с бонбони и разглеждаха подаръците, които бе получила: астрономически телескоп, уеб камера, чанта с образа на героиня от манга, надуваемо зелено кресло, последния диск на любимата й банда и ароматичен сапун. Сапунът беше от приятелката на Зелда — Зое. Щом я видя, Окса не сдържа учудването си: та това беше момичето, което се навърташе около Гус! Момичето, което я дразнеше най-много от всичко на света. Същото, което бе нарекла Интригантка! Окса изгледа Зое подозрително, недоволна, че я вижда на рождения си ден, и най-напред си помисли, че е използвала Зелда, защото единственото, което я интересуваше, несъмнено беше да се сближи с Гус! А това никак, ама никак не се харесваше на Окса…

След като я огледа, тя си даде сметка, че нещата не бяха толкова прости и раздразнението й нарасна. Защото Зое не оставяше околните безразлични. Беше красива, грациозна като танцьорка, а кожата й — гладка като най-фин порцелан. И още по-лошо — излъчваше меланхолия, която я отличаваше от другите и която пленяваше от пръв поглед. Големите й тъжни и свенливи очи трогваха околните. Видимо нещо я гнетеше и това още повече заинтригува Окса. Тя не можеше да преодолее раздразнението си и започна да следи зорко как се държи с Гус, а и той с нея, при това толкова открито, че приятелят й скоро дойде да й направи забележка:

— Много лоша шпионка си, миличка…

— Какво?! — престори се, че не го разбира Окса.

— Защо ни дебнеш? А?

— Това момиче ме дразни! — каза тя, сякаш бе най-естественото нещо на света.

— Дразни те, защото разговаря с мен и защото ревнуваш, нали?

— Пфу… — изпуфтя вместо отговор Окса.

— А аз цупя ли се, когато Мерлин идва при теб да си приказвате? — заяде я Гус.

Окса онемя от язвителните му думи. После рязко му обърна гръб, което не му попречи да я последва и да продължи да съска през зъби:

— Аз нищо не ти казвам, когато се закачате. Мълча си… И изобщо не ме интересува, ако искаш да знаеш!

Окса дълбоко се засегна, тръшна се на един шезлонг и заговори със Зелда. Що за гаден характер имаше тоя Гус! Внезапно забеляза, че погледът на приятелката й се насочи към вратата. Обърна глава и очите й грейнаха:

— МАМО!

На прага стоеше Мари Полок! Окса забрави начаса тревогите си и се втурна към майка си, онемяла от радост. Двете се обсипаха с целувки.

— Мила моя, толкова ми липсваше!

— О! Благодаря ти, майчице! Ти дойде!

— Не, Окса, не съм дошла, аз се върнах — поправи я майка й.

Момичето се сгуши в нея, притисна я и си помисли, че никога не е изпитвала по-голямо щастие. Хвана я за ръка, прегърна я през кръста и гордо извика:

— Приятели, това е моята майка!

Мари огледа гостите, трогната до дъното на душата си.

— Ужасно закъснях… — смути се тя.

— Няма значение, мамо! — прошепна Окса.

Всички възторжено поздравиха Мари Полок. Беше ясно, че тя бе най-очакваният човек този следобед. Драгомира, Абакум и Павел се бяха изправили на крака. Мари се отправи колебливо към тях, хвърли се в прегръдките на мъжа си и ако се съдеше по лъчезарното лице на Павел, думите, които шепнеше в ухото му, бяха думи на нежност. После дойде ред на Драгомира и Абакум, за най-голяма радост на Окса. Камък й беше паднал от сърцето! Какъв хубав рожден ден! Най-хубавият от всички!