Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (8)

7
Забележи… телно откритие

Няколко пъти през този ден на Окса й се прииска да разкаже на Гус невероятното си нощно преживяване. За малко не го отмъкна настрана в обедната почивка, но претъпканата и шумна столова съвсем не беше подходящо място за откровения. Часовете се нижеха един след друг чак до вечерта и приятелите не намериха нито минутка да останат насаме. Но в крайна сметка не беше лошо, защото Окса трябваше да провери две-три нещица. Е… нещица… Такава е думата…

Както често се случваше напоследък, когато се върна у дома, родителите й ги нямаше и тя се натъжи. Прекара част от вечерта с Драгомира. Баба Полок се радваше, че внучката й беше в много по-добра форма.

— Бабо, сутрешният ти еликсир се оказа вълшебен! Целия ден ми беше гот!

— Знам, съкровище, знам…

Окса изгаряше от желание да сподели тайната си с Драгомира. Тя непременно щеше да я разбере. Драгомира винаги разбираше всичко. Но случилото се бе някак специално… Не, наистина засега щеше да е по-добре за всички да си мълчи. За минута си представи как ще направи демонстрация, но потръпна при мисълта за реакцията на баща си. Доколкото го познаваше, щеше да се развика. От изумление и страх. Нямаше да й разрешава да излиза, щеше непрекъснато да се тревожи за нея. Накратко — щеше да настъпи ад… Тя претупа следобедната закуска с баба си, вечерята с родителите си, телефонния разговор с Гус, който искаше да й пожелае приятен уикенд, и се затвори в стаята си. За щастие, забраната на вратата явно беше спазена и видимо никой не бе влизал в нейно отсъствие. Уф! Щеше да й е много сложно да обяснява какво точно се бе случило.

По стар свой навик изведнъж застана в позиция на нинджа — протегна ръце напред, прегъна под прав ъгъл единия си крак, другия изпъна назад, после извърна бавно глава с присвити очи, сякаш дебнеше враг или опасност.

— Йаааххаа — произнесе със свирепо изражение тя.

Като приключи с тази проверка, също толкова бързо зае обикновена поза.

— Нищо за отбелязване, почитаема Окса-сан! — каза на себе си тя. — А сега да минем към по-сериозни неща.

Изпълнена с енергия, седна на ръба на леглото и се втренчи в дрехите, поставени на облегалката на стола до бюрото. Съсредоточи се и нетърпеливо зачака резултата от това, което предчувстваше. Секунди по-късно невидима сила ги изхвърли нагоре. Окса извика изненадана и тържествуваща. След това избра бюрото. Вгледа се в моливите, поставени безразборно в чаша. Начаса те се превърнаха в ракети, изстреляха се към тавана и се забиха в него като големи гвоздеи. Окса потисна нов вик на изумление и продължи. Всеки от неразопакованите кашони, върху който спираше вниманието си, избухваше и избълваше съдържанието си. Нищо не убягваше на разрушителната й власт и всички усилия, вложени в подреждането предната вечер, отидоха на вятъра за миг…

— Халюцинирам! — прошепна тя, разпилявайки дребните вещи само със силата на волята си.

След като търси под леглото и рови в последните неразтребени кашони, Окса си припомни къде беше сложила фигурките от комиксите, за да им приложи нов магически експеримент. Бяха качени на гардероба в препълнена с вехтории кутия. Примъкна стола от бюрото и стъпи отгоре. Но даже повдигната на пръсти и със силно изпъната ръка, не й достигаха поне десетина сантиметра да я вземе.

— Ох, тая кутия започва да ме нервира! — измърмори тя. — Хайде, Окса, със силата на мускулите си, ХВАНИ Я!

Изведнъж почувства, че израства или по-скоро, че се издига, докато ръката й стигна без затруднение целта. Но силата на нинджа или на мускулите нямаше нищо общо с това… Окса летеше над стола! Риташе и усещаше само празно пространство под себе си.

— Ама какво става? — запита се тя, преди да се строполи на пода.

При падането повлече кутията и фигурките се посипаха отгоре й.

— Не! Това е прекалено! — каза момичето, разтривайки меките си части.

Силно изумена, отново се качи на стола и се опита да вземе друга, също толкова недосегаема кутия. Протегна ръка и се съсредоточи върху предмета. Явлението се повтори, сякаш някой изтласкваше отдолу краката й!

— Същински ад! — едва успя да произнесе тя и пак се сгромоляса.

Не обръщаше внимание на натъртванията, които дупето й понасяше при всяко падане и поднови опитите си десетина пъти, за да разбере какво се случва. Жизнерадостна и разгорещена, с пламнали бузи накрая се отпусна и тупна на леглото.

— Трябва да помисля, трябва да помисля… Това е безумие…

Но опънатите й нерви й попречиха да се съсредоточи.

— Измислих!

Скочи пъргаво и застана пред огледалото.

— Ще успея!

Опита се да си припомни в какво състояние на духа беше, когато пожела да вземе кутията. Усилието на ръката, протягането, опъването на мускулите, силното желание да пипне проклетата кутия. Не, не желание. Не беше желание. По-скоро раздразнение и нетърпение. Да, наистина беше МНОГО досадно да не може да достигне дяволския кашон, това я довеждаше почти до бяс. На всяка цена трябваше да го хване, само това имаше значение. Затвори очи и си представи, че лети точно както преди малко. Секунди по-късно не усещаше нищо под краката си. Предпазливо отвори очи и погледна в огледалото: в него се отразяваше все същата Окса. Само дето висеше във въздуха на метър от пода…