Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (23)

22
С гриф „Свръхсекретно“

И самият Павел Полок се чувстваше безпределно объркан, затова изчака един час и чак тогава отиде да успокои дъщеря си. Седна на ръба на леглото, погали нежно косите й.

— Прости ми, тате… Срамувам се.

— Няма нищо, минало е вече.

— Дано не съм ударила баба с чашата — продължи тя.

— О, за последно я видях с набити порцеланови парчета в лицето, приличаше на бодливец…

— Татко, престани! Никак не е смешно! — отвърна Окса, едва удържайки смеха си.

Въпреки радостта, че отново можеха да се закачат, Павел я гледаше с тъжна нежност. После помълчаха. Окса първа наруши тишината:

— Ще се разведете ли? — изтърси тя с приковани в отсрещната стена очи.

— Да се разведем ли? Не, Окса — възкликна баща й. — Не става и дума за това! Не се безпокой за майка си. Тя преживя голям удар, но знам, че е силна, а главното е, че безкрайно те обича. Всичко ще се нареди, ще видиш.

— Мислиш ли? — обърна се момичето към него.

— Убеден съм. От името на всички нас те моля за извинение, че не ти обърнахме внимание. Отсега нататък ще сме по-загрижени, тържествено ти се заклевам — добави той, вдигна дясната си ръка и се престори, че плюе на пода. — Но преди да отидеш на училище утре, трябва да ми обещаеш, че няма да прилагаш дарбата си пред хората. Даже нямаш представа каква могъща сила притежаваш по наследство. Разбирам, че се изкушаваш да я използваш, но това може само да те изложи на опасност.

— Мисля, че схванах… — смънка Окса.

— Ще ши дам пример, за да разбереш риска за всеки от нас в случай на издънка. Отнася се както за теб, така и за останалите. Спомняш ли си Тугдуал?

— Да — каза Окса и ухапа бузата си отвътре при мисълта за първата им среща. — Нестандартното момче, което беше у баба й през цялата вечер мълча като риба?

— Точно то — отговори баща й. — Той е внук на Нафтали и Брюн, приятелите на баба ти от Спасените. Те са потомци на племето Якоръки. Когато Тугдуал беше малък, хората си мислеха, че е тих и кротък, че е много свенлив и затворен. Но не бива да съдим само по външността. Защото зад мълчанието и навъсеното лице, Тугдуал преживява болезнени страсти и ще ти обясня защо… Баба му и дядо му решиха да скрият произхода си. Дълги години децата им не знаеха нищо за Едефия, внуците им също. Оказва се обаче, че метаболизмът на Якоръките при момчетата през периода на съзряването е такъв, че тялото им се покрива с люспи, които по-късно падат и под тях се появява съвсем нова кожа.

— Като при змиите! — провикна се смаяна Окса.

— Да, доста символично звучи… Всъщност най-вече е впечатляващо. Нафтали и Брюн много ловко успяха да представят на сина си този неизбежен период от живота на един Якорък, дори той да не подозира, че е такъв, като вид аномалия, като непоносимост към екзотични храни. Но за Тугдуал нещата се оказаха по-сложни, тъй като не знаехме, че на тринайсет години младежът е попаднал в група последователи на магьосничество, черна магия и тем подобни, както правят някои юноши на тази възраст. Правели ритуални окултни церемонии, приготвяли еликсири с магически свойства, за които се предполага, че дават свръхчовешка сила. Всичко дотук щеше да е безобидно, ако Тугдуал междувременно не бе разбрал, че притежава необикновени дарби: левитация, телекинеза или ултравсевиждащ поглед…

— И го е открил сам? Като мен? — прекъсна го Окса.

— Да. Цели две години не сподели с никого. Отдал го на магическите еликсири, които пиели в сектата. Макар и най-млад, дарбата му осигурила превъзходство над тях и той станал техен лидер. Но не знаеше, че в неговия случай еликсирите нямаха нищо общо.

— Остави ме да отгатна… — прекъсна го Окса. — Сигурна съм, че в цялата тази история има нещо супер гадно…

— Така е — призна баща й. — Доколкото ми е известно, Тугдуал и приятелите му, по-скоро ще ги нарека последователи, защото си е било истинска секта, са погълнали литри кръв от пилета и жертвени кози, смесена с килограми смлени мокрици, жабешки сърца, черен дроб от плъхове и разни съмнителни треви…

— Спри, тате — примоли се Окса, отвратена. — Повдига ми се.

— Както се досещаш, тези микстури нямат нищо вълшебно. Но Тугдуал е бил убеден, че постепенно се превръща в изключителен маг. Благодарение на природните си заложби, той добива страховита власт над събратята си, които го боготворели, принуждавал ги да изпълняват всичките му, най-често извратени желания — да му донесат земя от пресен гроб или коса от трупове, подготвени за аутопсия във факултета по медицина. Ей такива ми ти подвизи. Не се отказвали от нови експерименти. Дарбата му давала преимущества и той се посветил на най-различни гнусни злодеяния. Един ден магическата сила на Тугдуал се отключила, след като предната вечер намислил да принесе в жертва черна котка. Напръскал горкото животно със скверните си смески, то го одраскало — напълно заслужено, ако ме питаш — и оставило дълбок белег на ръката му. Щом се събудил на другата сутрин, тялото му било покрито с люспи, а кожата му се белела на парцали. Помислил си, че е от драскотината. Ужасно се уплашил и изпаднал в параноиден делириум… Напомням ти, че беше само на петнайсет години… Родителите му също обезумели от страх и се готвели да го закарат в спешното отделение. Добре, че преди това се обадили на Нафтали и Брюн, които успели да ги разубедят. В последвалите часове цялото семейство разбрало тайната на произхода си и се опитало някак си да понесе шока. Междувременно бързо си стегнали багажа и поели към Швеция. А Тугдуал още тогава се сдобил с нова кожа. Но душата му боледувала заради всичко, което си въобразявал през дългите месеци на магьосничество. Истината му се видяла по-хубава и той я приел. Къде-къде по-страхотно е да си Якорък от Едефия, отколкото някакъв си зловещ псевдомаг. Въпреки това беше потресен, най-вече от спомена за напразно погълнатите литри кървави смески. Шокът, както и влечението към тъмните сили направиха от Тугдуал опасен за самия него и неразбираем за околните човек. Майка му и баща му не бяха в състояние да се справят с положението му. Преди месец го повериха на Абакум, който има всички знания и средства да лекува подобно зло. Всъщност Тугдуал не е лош, иначе Абакум нямаше да се нагърби с тази отговорност. Убеден съм, както и останалите впрочем, че е на прав път.

Окса подсвирна през зъби и поклати угрижено глава.

— Ужасна история… Каква връзка има тя с мен, тате?

— Връзката е, лудетино такава, че не бива никога да злоупотребяващ със силата си. Особено когато е с гриф „свръхсекретно“ — смъмри я на шега баща й. — Трябва да си извлечеш поука. Довери ни се и се вслушай в предупрежденията ни. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отговори Окса, загледана пред себе си.

Но на другия ден, докато летеше на ролерите си към училище с пулсиращ от случилото се мозък, помечта да полети волно и несмутимо, без да привлече погледите на Отвъншниците, които така и нищо нямаше да разберат… Изведнъж забеляза, че скоростта и способността й да се издига над земята я бяха отделили на трийсетина сантиметра от земята. Тя левитираше над тротоара!

— Леле! Бълнувам! Я по-добре да сляза, преди да си навлека неприятности — каза си Окса и се огледа наоколо.

За нещастие не удържа дълго на решението си… На прага на колежа стоеше Острогота с цяла банда момчета, също толкова „симпатични“ като него.

— Супер начало на седмицата… — промърмори тя. — Първо замина мама, после една караница, една нервна криза, сега и един Острогот! Такава е равносметката…

Окса се настани на пейката на отсрещната страна на улицата, свали ролерите и използва момента да се съсредоточи: трябваше спешно да си изработи тактика, за да влезе безпрепятствено в двора.

— Виж ти къде била любимата ми загубенячка! — извика Острогота и пресече пътя й, когато тя се опита да се промъкне с група ученици.

Това с незабелязаното влизане си бе пълен провал!

— Нали знаеш, че не мога да те дишам? — изкриви физиономията си момчето и блъвна право в лицето й топлия си дъх.

— Да не мислиш, че аз мога да те дишам? — извика Окса и пристъпи към изпълнение на план „Б“.

При тези думи го погледна толкова настоятелно с големите си сиви очи, че той потрепери. Окса се зарадва вътрешно и спусна погледа си към вратовръзката му, която започна да стяга милиметър по милиметър дебелия му врат. Момчето я погледна ужасено и се опита да пъхне пръста си под задушаващата го яка. Вените на врата и слепоочията му се издуха, обхвана го паника, дишаше забавено и болезнено. Със сълзи на очи задърпа отчаяно вратовръзката си, но тя се затягаше безмилостно и се подчиняваше единствено на волята на Окса, която накрая отпусна хватката си доволна.

— Аз също не мога да те дишам — повтори тя и хвърли последен поглед към почервенялото момче.

После влезе в двора на колежа с високо вдигната глава.