Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (1)

Пролог

С момче не би имало никаква възможност. Последната надежда би отлетяла…

Дълбоко развълнуван, Павел Полок стана някак тромаво и, за да скрие смущението си, се надвеси над люлката, в която спеше мъничко момиченце. НЕГОВАТА ДЪЩЕРИЧКА. Над нея щеше да тегне всичко, той си го знаеше, и отсега страдаше. Мрачно въодушевление изпълваше сърцето му, а очите му блестяха от щастие, че е станал баща. През бисерни сълзи погледна жена си. Мари Полок му се усмихна. Щеше ли някога мъжът й да се тревожи по-малко? Да се терзае по-малко? Но дълбоко в себе си тя трябваше да признае, че го обича точно такъв…

Изведнъж откъм люлката се чу вик, който ги стресна: момиченцето заяви присъствието си с изумителна сила. Широко отворило очи, то се опитваше да се опре на съвсем крехките си и целите в гънчици ръчички. Но въпреки неотстъпната му решителност, покритата с влажни кестеняви кичури главичка непрекъснато падаше върху възглавницата. С разтуптяно сърце Павел се осмели да го вземе в ръцете си.

— Така добре ли е? Много ли съм несръчен? Причинявам ли му болка? — питаше жена си, сбърчил вежди от безпокойство.

— Не се притеснявай, съвършен си… — отговори му кротко тя. — Я виж кой идва! Здравей, Драгомира!

Всичко, което майката на Павел правеше, се отличаваше с известна прекомерност и този ден не беше изключение: скрита зад възможно най-фантастичния букет цветя, Драгомира носеше и огромни, пълни с подаръци, пъстроцветни чанти, които тикна в ръцете на сина си още щом видя бебето.

— Окса! — провикна се тя. — Събудила си се, вълшебство мое! Толкова съм щастлива, деца! — обърна се тя към Мари и Павел и ги разцелува един след друг.

— Хм, май трябва да сменим пеленката… — досети се Павел, обезпокоен от задачата, която се падаше нему.

— Остави на мен! — спусна се Драгомира. — Разбира се, ако ми позволиш, Мари… — добави тя с умоляващи очи.

Няколко секунди по-късно малката Окса пърхаше върху масата за повиване, докато баба й се бореше с гащеризончето. Павел наблюдаваше отблизо и зорко всеки неин жест. Нищо не му убягваше.

— Окса… Дългоочаквана наша… — прошепна Драгомира и тихичко въздъхна.

Павел потръпна. Сянка помрачи лицето му. Остави майка си да преоблече бебето, после я повика в коридора пред детското отделение и ядно процеди през зъби:

— Мамо! Не можа да се сдържиш, нали, по-силно е от теб! Да не мислиш, че не те чух…

— Какво си чул, скъпи мой Павел? — попита Драгомира, впервайки синия си поглед в очите на сина си.

— Знам какво си мислиш. Знам какво ви се върти на всички в главите. Но надеждата ви почива на предположение, вятър работа!

— Вятърът може да се окаже изключително полезен на корабите да прекосяват морета… — възрази глухо Драгомира. — Никога няма да изоставим надеждата, Павел, никога…

— Няма да отведеш дъщеря ми там — каза настойчиво Павел, облягайки се на стената. — Няма да ти позволя, избий си го от главата! Аз съм бащата и искам дъщеря ми да расте нормално. Възможно най-нормално… — поправи се той намръщен.

Двамата се измерваха мълчаливо с поглед в болничния коридор и не обръщаха внимание на сестрите и пациентките в халати, които минаваха край тях и оглеждаха крадешком мъжа и жената, настръхнали един срещу друг със стиснати зъби. Майката и синът стояха дълго така, гледаха се в очите и мълком се опитваха да се убеждават взаимно. Накрая Драгомира първа наруши напрегнатото мълчание:

— Скъпи мой, обичам те до дън душа, но ти напомням, че и ти като нас си свързан с нашата Земя. Искаш или не, Окса също… Безсилни сме срещу това. Ако съществува дори и най-малката възможност да се върнем, бъди сигурен, че ще се възползваме от нея. Дължим го на онези, които останаха там да живеят под властта на Злото още от времето на Големия хаос!

— Скъпа мамо — възрази Павел със зле прикрита враждебност, — уважавам те, но не можеш да си представиш на какво съм способен, за да държа дъщеря си настрана. Отдавна трябваше да сме забравили, вече е много късно. Всичко свърши.

— Страхувам се, че съдбата е по-силна от всички нас, Павел — възпротиви се Драгомира с твърдост, която изненада самата нея. — Напразно се опитваме да й се изплъзнем, от нея няма да избягаме…