Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (55)

54
Адска аларма

— Не е ли време да преминем към практическите въпроси? — попита Абакум десетина минути по-късно. — Подредих специално за теб стая гора. Искаш ли да я видиш?

— Разбира се!

Изкачиха металната стълба, която водеше на горния етаж, и Абакум отвори една плъзгаща врата.

— Ии-хааа! — възкликна Окса. — Гениално! Наистина прилича на гора!

Всъщност две от стените бяха с големи прозорци, а стаята гледаше към дъбрава, която сякаш я заобикаляше и оставяше усещането, че се влиза направо в гъсталака й. По външната стена пълзяха диви лози, падаха по стъклата и я правеха още по-необикновена и по-красива.

— Прав си, това е истинска стая гора! — съгласи се Окса.

— В Едефия Горските хора обикновено обитаваха горите около Зеления плащ — уточни Абакум. — По-точно, те живееха в просторни къщи, които бяха иззидани в дърветата. Да беше видяла Листополис, нашата столица, миличка! Сигурен съм, че щеше да я харесаш… Тя беше построена върху широките клони в гори от Колоси и Плуващ корен — вид банян^[1] с въздушни корени. Беше град с над петстотин къщи, свързани помежду си с въздушни мостове и гигантски тиролски тролеи^[2]. Неопитните се придвижваха от едно дърво на друго със слънчеви телекабини.

— Виж ти, ултрамодерно! — отбеляза Окса.

— Ами да! — усмихна се Абакум. — Много отдавна бяхме излезли от Средновековието!

— О, не това исках да кажа! — оправда се позасрамената Окса. — Знам, че сте били наясно с технологиите.

— Така е. Но бих я нарекъл екотехнология, тъй като съумяхме да се развием в това отношение, да живеем в единение с околната среда и да опазим природата. Впрочем и тя щедро ни се отплащаше. Жалко, че Отвъншниците не успяха да направят същото…

— А къщите на Зеления плащ? Ти казваше, че приличали на твоята?

— Да, напълно. Бяха вдигнати от дърво, стъкло и метал. Формите им следваха клоните, върху които бяха изградени, вграждаха се в тях. От няколко години Отвъншниците възприеха правила за строителство, които Горските хора прилагаха повече от хилядолетие в Едефия. Като че едва сега започват да разбират колко важни са ергономията и екодизайнът! Но по-добре късно, отколкото никога, нали?

Момичето замислено кимна.

— Хайде, миличка моя, оставям те да подредиш вещите си… После ела при мен — предложи Абакум.

Няколко минути по-късно Окса слезе. Горда с новите си умения, тя пристигна в големия салон на първия етаж по стената. Излегнал се върху опънат между две колони хамак, Абакум бе заобиколен от създания, част от които Окса вече познаваше.

— Добре дошла, Млада Сияйна! — извикаха в хор те.

Тя се засмя и им благодари за посрещането, след като направи безупречен пирует.

— Виждам, че Драгомира не си е губила времето! — отбеляза широко усмихнат Абакум. — Браво, Окса! Великолепно! И как само се приземи! Веднага се усеща влиянието на кунгфу, имаш стил, няма спор… Сядай, ще те представя.

Окса потъна в меко кресло с крушовидна форма и сложи лакти на коленете си.

— При мен няма да срещнеш Фолденготи. Както знаеш, те принадлежат на семейството на Сияйните — уточни Абакум. — За сметка на това имам няколко десетки създания, някои от които вероятно си срещала: Моделина, Геторикс, Глупи, Алармон, Ясновидия…

— А имаш ли Горанови? — попита тя, обхождайки с поглед тварите, които вторачено я наблюдаваха. — Ще умра от смях!

— Да, една-единствена, но успях от нея да развъдя още няколко. Досещаш се, че видът им е от най-сложните… Още са бебета и макар да не мога да произвеждам Граноксомети или идентификационни пръстени, те са ми много полезни. В случай че се появи нова Сияйна, например…

Девойката се усмихна и погледна вълшебника с безкрайна обич в очите. Чувстваше го толкова близък! Повече отпреди.

— Да! Благодаря за Граноксомета!

— Често ли го използваш? — запита невинно Абакум.

— Амиии… рядко… — запъна се тя.

— И никога пред хора, надявам се! — допълни той и сериозно я погледна.

Правеше се на строг, но очите му издаваха, че смущението й го забавлява.

— Никога! — викна Окса с престорено възмущение.

— Толкова по-добре! — отвърна закачливо Абакум. — Всички знаем, че ти си изключително разумно момиче…

— Marvellous! Wunderbar! — обади се едно нишкообразно създание и така я избави от затруднението.

— Ох! Колко си смешно! — възкликна тя.

— Искате да кажете, че съм ridiculous? Grottesca? Löjlig? Бухуху…

Внезапно Моделина горко заплака, а длъгнестото й, надупчено като швейцарско сирене, тяло се издуваше и свиваше до невероятни размери. Окса ококори очи.

— Не се тревожи — успокои я Абакум. — Както забелязваш, Моделинките говорят всякакви езици, но най-вече имат изострено чувство за трагедия. Повечето създания, които ни последваха в изгнаничеството, станаха по-чувствителни, отколкото бяха в Едефия. Дали от климата на Отвън, дали от дългото ни пребиваване в Русия, кой знае… Но често ще си свидетел на свръхдраматични сцени…

— … или комични — вметна Геторикс. — Защото поне ние успяхме да запазим чувството си за хумор, а не както някои!

И затанцува около разплаканата Моделина, която изведнъж се разцепи на ленти, погна подигравчията и го удари като с метла по гърба.

— Камшик! Това заслужаваш, very bad такъв! — извика Моделина и от устата й се разхвърчаха пръски.

Геторикс се скри зад момичето и развилнялата се Моделина веднага спря.

— Нали ви казах! Няма никакво чувство за хумор! — заяви гръмогласно присмехулникът.

Окса не се сдържа, гушна го и признателният Геторикс положи глава на рамото й.

— Гъделичкаш ме — настръхна тя.

— То е because of проклетото му косище — обади се полиглотката Моделина, която беше възвърнала първоначалната си форма. — Achtung, внимавайте, Млада Сияйна, capela му е кирлива!

— Това комедия ли е? — обади се провлачено и с няколко секунди закъснение Глупи. — Младата Сияйна е космата ли? А вие намирате ли това смешно?

— Ние не обичаме мръсотия, не обичаме студ — добавиха в хор Ясновидците с типично тяхното си чувство за уместност.

— Ама, Абакум — каза Окса и остави на земята Геторикс, хълцайки от смях, — и твоите създания ли са необикновени като тези на Драгомира и Леомидо? Още не бях виждала Моделина на живо, страхотна е!

— Това е изключително интересно и полезно за Горските хора създание. Ти току-що доби малка представа, но да знаеш, че тя може да се превръща във всякакъв полезен предмет — стълба, стол, въже… Тялото й е направено от здрава материя, която се поддава на моделиране като пластилина или каучука. Практично, нали?

— Що ли не съм изненадана! А Геторикс какво умее? Освен да се прави на клоун и да досажда на другите, имам предвид…

— Нали виждаш разкошната му коса? Тя е неговата гордост. Е, използваме я заедно с други съставки да произвеждаме Капациторите Екселсиор за ускоряване на мисленето. А що се отнася до Глупи, от гребена му добиваме лекарство против стрес…

— А, да! Видях това у Леомидо! Драгомира разтри листата на нейната Горанова, когато изпадна в криза. Нещо, което се случва средно по петдесет и два пъти на ден…

— Много си наблюдателна! — отбеляза Абакум и се засмя.

— Но от неговия гребен се произвеждат Граноксът Мемохаос, чиито последствия те оставям да си представиш сама, както и гранулите, с които храниш всяка сутрин твоята Сукла-пукла. А как е тя, впрочем?

Вместо отговор Окса се усмихна, запретна ръкава си и показа живата гривна, която кротко си похъркваше. Когато Абакум погали спящата Сукличка по главичката, тя захърка още по-шумно.

— Много е добре! Само дето един ден в колежа ми погоди страхотен номер. Но вината си беше изцяло моя, бях забравила да я нахраня… Да знаеш каква пукотевица настана! — обясни тя и се заля от смях. — Взривоопасен опит! Оттогава си нося всички уреди на идеалната бъдеща Сияйна — Граноксомета, противопукотевичната кутия, Капациторите ми Вендуза… — допълни тя и потупа преметнатата си през рамо платнена чантичка. — Вече винаги е с мен, дори в часовете по физическо. Толкова се страхувам някой да не се стовари отгоре й…

— Правилно е да проявяваш бдителност, особено като имаш предвид, че Ортън е наблизо — отбеляза сериозно Абакум. — Приготвил съм ти нещо, което ще ти вдъхне повече спокойствие и сигурност. Алармон, приближи се, ако обичаш!

Едно създание, което не надминаваше седем сантиметра, скорострелно долетя при него. Виолетовото му тяло с леко конична форма беше закръглено в долната си половина и напомняше на играчка неваляшка. То смехотворно завършваше с невероятна глава, а на лицето му се открояваха огромни очи, които се въртяха в орбитите на триста и шейсет градуса и му придаваха израз на постоянно изумление. От двете страни на дебеланчото сякаш за равновесие висяха дълги ръце.

— Господарю? Задача ли?

— Да, има важна задача за теб — каза Абакум. — Отсега нататък ще си в услуга на тази млада дама. Окса, запознай се с твоя личен Алармон!

Окса огледа с любопитство създанието, което се беше настанило на коленете й и упорито я съзерцаваше. Алармон поздрави, поклащайки тялото си отпред назад, после се закрепи на едно място благодарение на така наречените ръце. Абакум продължи с представянето на живинките:

— Алармоните са вид надеждни и мощни аларми, които се приспособяват към всякакви обстоятелства и нужди. Можеш да им повериш каквато и да е разузнавателна мисия и сама да си избереш вида на сирената. Съветвам те да му поръчаш да ти пази чантата. Ако на някого му хрумне да надникне вътре било от любопитство, било от злонамереност, той ще те предупреди или сам ще предотврати посегателството. Дали ще пусне пронизителен вой и ще спука тъпанчетата на този някой, или яко ще одраска нахалните му ръце, решаваш ти!

— Ела, мъничък Алармон — повика го Окса, — ела при мен…

Дребното виолетово животинче дохвърча, кацна върху протегнатата длан на момичето и отново се заклатушка като часовниково махало.

— Млада Господарке, очаквам нарежданията ви!

Абакум подкани Окса, като й смигна.

— Тогава ме чуй добре — продължи тя и пъхна създанието в чантата си. — Ще си пазач на чантата ми, ще крещиш много, ама много силно, ако някой, освен мен и Абакум се опита да я отвори. Хайде да пробваме! Аз ще играя ролята на крадеца…

Абакум предварително си запуши ушите. Щом Окса отвори закопчалката, отекна оглушителна, достойна за пожарната, сирена. Тя захвърли торбичката си и като стария вълшебник вдигна ръце към ушите си. По всичко изглежда, опитът потвърди пред Абакум необходимостта от предпазна мярка… Няколко секунди по-късно ужасната сирена спря и Алармон се появи върху чантата с питащи очи.

— Млада Господарке, доволна ли сте?

Забучила пръсти в заглъхналите си уши, Окса се заливаше от смях и се опитваше да смекчи последствията от удара на звуковата вълна.

— Не може ли малко по-леко? Иначе ще съберем целия град!

— Ох, тези Алармони, де са чували те за дискретност… — измърмори Моделина, свита на кълбо в единия ъгъл на помещението. — Villano!

— Ясно, ясно, разбрах задачата, Млада Господарке! — обеща Алармон и отново потъна в чантата.

— Е, свършихме една добра работа! — каза Абакум. — Ако желаеш, да минем сега към сериозните неща! Ела с мен…