Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (68)

67
Кълбо от нерви

— Лицето на Младата Сияйна е покрито с умора — забеляза Фолденготът, вторачил в Окса големите си кръгли очи. — Напитката, която давам в предложение, ще вкара жизненост във вените, можете да имате слепително доверие!

— Благодаря, Фолденготе. Вярно е, че съм като разглобена… — призна Окса.

— Смазка! Трябва ви смазка, когато сте разглобена! — дереше гърлото си Геторикс и се търкаляше по пода с присъщата си невъздържаност.

Окса наистина беше изтощена. Последните събития бяха изчерпали цялата й енергия. От петъчната вечер изпадна в униние и не полагаше никакво усилие да го превъзмогне. С безизразен поглед блуждаеше по пижама, ходеше нехайно из къщата, отпускаше се в някое кресло и не се захващаше с нищо. Това обаче не й пречеше да мисли трезво и да разбира всичко, което се случва. Струваше й се, че не страда. И въпреки това я раздираха смесени чувства, които я дърпаха в непозната бездна. Не изпитваше нито страх, нито тревога, нито облекчение. Само една неумолима празнота. Покорно и без съпротива се остави да я погълне мек, черен и силен вихър. Родителите й бяха безсилни свидетели на това необичайно за нея състояние и се опитваха да я успокоят, доколкото могат. Но нежните им думи не стигаха до съзнанието й. Чуваше ги, но те не докосваха сърцето й, което биеше като в пустиня, и ги оставяше без отклик. Неделята започна по същия начин: затворила се в своето тревожно мълчание, Окса стоеше по пижама, без да се мие, храни и най-вече, без да общува.

— Тя е в шок — определи диагнозата Драгомира. — Смятам, че е време да извадя Родисферата…

Мари я погледна въпросително, а Павел възкликна:

— У теб ли е? Бих се заклел, че е останала в Сибир!

— Да, у мен е — каза майка му и му смигна. — И мисля, че на нашата малка Окса ще й се отрази много добре.

— Някой от вас ще ми каже ли за какво говорите? — сухо попита Мари.

Драгомира не отговори, стана и излезе. Върна се след няколко секунди с нещо, което напомняше сгънато прозрачно одеяло, и го сложи на масата. Мари се озадачи, пипна го леко и се възхити на невероятно меката му и гладка повърхност. Потисна тръпката си, погледна Павел с уплаха и отвращение и каза:

— Също като… бебешка кожа!

— О! Не се притеснявай, скъпа, не е бебешка кожа. Но има нещо такова…

— Нещо такова ли?!? — намръщи се Мари.

— Родисферата всъщност е плацента — продължи той. — Но необикновена.

— Това го предполагах… — въздъхна Мари облекчено. — „Обикновено“ и „Полок“ рядко вървят ръка за ръка!

На лицето на Павел се изписа бледа лека усмивка.

— Знаеш ли, през целия си живот Фолденготите раждат само веднъж — трябва да уточня, че продължителността на живота им е около триста години, а бременността им продължава повече от две. Както при хората, се раждат и близнаци. Тяхната плацента е изключително ценна и има необикновени свойства, които се използват в психотерапията. Знам по себе си, когато загубих баща си… За Окса ще бъде благотворно и смятам, че Драгомира чудесно го е измислила. Съгласна ли си да опитаме?

— Разбира се, че съм съгласна! Трябва да пробваме всичко, не можем да я оставим така! — вълнуваше се Мари.

— Хайде да действаме…

Думите изрече Окса, която от известно време стоеше права до вратата на хола. Тя тръгна към майка си, коленичи пред нея и сложи глава в скута й.

— Струва ми се, че съм станала истинско зомби, мамо… Сякаш съм празна…

Тогава Драгомира разстла тънката кръгла матова мембрана с диаметър около един метър, която при контакта с въздуха бързо започна да се издува и да се превръща в красиво седефено кълбо. Въздухът вътре се сгъсти и то се изпълни с гъста пара.

— Внимавайте — предупреди Баба Полок, потупвайки леко кълбото, — горещо е! Почти деветдесет градуса.

— Нали няма да вкарате Окса в тая сауна? — разтревожи се Мари, без да пуска момичето от обятията си.

— Не, Мари, не се бой — успокои я тя. — Температурата пада до идеалната — трийсет и седем градуса. След няколко минути ще бъде добра…

Родисферата се издигна и се понесе над земята. Парата се резорбираше и по прозрачните й стени започнаха да се стичат капки. Минутки по-късно Драгомира постави ръцете си на повърхността й и я погали.

— Търси отвора — обясни Павел. — А, ето, намери го!

Драгомира отстрани много внимателно дланите си, под които се бе очертал процеп.

— Ела, Окса! Родисферата е готова да те приеме.

Окса стана и пристъпи към необикновеното кълбо, докато Драгомира задържаше процепа отворен. Промуши първо крака си, после и цялото тяло. Родисферата не се снижи под тежестта й, а се задържа над земята. Драгомира затвори процепа и пусна кълбото. Окса се сгуши в него. Инстинктивно се сви на кълбо, облегна се на уютната мембрана и топлата влага я обгърна. Едва се бе настанила удобно и сферата се набразди със синкави нишки, които пулсираха като живо същество, свиваше се и се разпускаше, а копринената й повърхност се нагъна от вълнисти трептения.

— Сякаш тупти сърце… — каза Мари и хвана мъжа си за ръка.

Равномерният ритъм залюля Окса и я приспа. Сънят я обори и тя изпита странното усещане, че мислите, които помрачаваха мозъка й и я повличаха към бездънни пропасти, я напускат и се разтварят във влагата на Родисферата.

Когато отново отвори очи, ръцете й все така бяха сключени около опрените в брадичката колене. Нямаше никаква представа за времето. Цял час ли бе спала? Цял ден ли? Или цяла седмица? Но едно беше сигурно: чувстваше отдавна неизпитвано блаженство, сякаш престоят в уютния глобус бе свалил болезнена тежест от плещите й. През помътнялата и посивяла мембрана виждаше майка си, излегната на дивана, баща си, облакътил се на облегалката, и по-нататък мораво петно, навярно баба й. От Родисферата долавяше гласовете им, към които се добави и гласът на Абакум. Те достигаха до нея плътни и изменени, като че се намираше под вода или в морска мъгла. Изведнъж процепът се отвори и пред нея се появи лицето на баща й.

— Миличка… Как си?

— Добре съм, тате. Даже много добре. Но ми е малко тясно тук. Колко време съм спала?

— Повече от четири часа…

Павел широко й се усмихна и също както преди малко Драгомира разшири процепа. Окса се наведе, прегърна баща си през врата и той я извади от кълбото. Като се изправи на крака, дълго и шумно се прозя под въпросителния поглед на майка си.

— Как се чувстваш? — попита я Мари с лека тревога в гласа.

— О, мамо! — възкликна Окса и се хвърли към нея. — Чудно! Чувствам се като… нова!

— Не ща нова, искам си предишната Окса, която толкова силно обичам!

— О, смятам, че точно за това няма защо да се притесняваш — успокои я засмяна Драгомира.

В този момент Фолденготката нахлу в хола с нещо, без което тя и спътникът й рядко се появяваха: поднос с димящ чайник и вкусни сладки.

— Полезно ли беше за добруването на Младата Сияйна да пребивава в Родисфера? Отдихът се чете на лицето ви и на сърцето ми е лекота.

— Имаш право, Фолденготке, починах си чудесно. Тази Родисфера е просто вълшебна! Психотерапевтите да си гледат работата!

— Все същата си — констатира Мари и с облекчение се усмихна на Драгомира.

— Погледнете натам и двечките… — посочи с ръка Баба Полок.

Застанал пред Родисферата, която още си плуваше сред стаята, Абакум извади от сакото си махагонова кутийка. Отвори я и взе един добре познат на Окса предмет.

— Вълшебната пръчица! — гордо обясни тя на Мари. — Наследил я е от майка си, Всесъщата-Фея-Която-Умря-От-Любов…

— А, ясно! — усмихна се Мари, прикривайки изумлението си. — Точно това си помислих… Феи без вълшебни пръчици, звучи някак си несериозно…

Този, когото Окса реши да кръсти Феин Син, беше пъхнал ръката си в Родисферата и въртеше пръчицата, докосвайки леко стените й. Глобусът постепенно просветля и придоби предишния си бял цвят. Когато след няколко минути Абакум приключи, тя бързо се сви и отново заприлича на тънък плат, който Драгомира сгъна старателно. Абакум се приближи до тях и им показа пръчицата: на върха й висеше едро и тъмно, почти черно пухесто кълбо, бегло напомнящо валмата прах, които се събират под мебелите.

— Това… мръсотия ли е? — попита Окса и гнусливо се намръщи.

Абакум се усмихна и кимна.

— Да, нещо такова. За да бъда по-точен, ще кажа, че това са мрачните ти мисли.

— КАКВО? — извикаха едновременно смаяните майка и дъщеря.

— Родисферата прочиства душата ти от потискащите тревоги и, най-важното, отдалечава я от бездните, към които те тласкат. Някои от тях са полезни за израстването, но други я затлачват. На върха на пръчицата не е нищо друго, освен чернилката, която те отдалечава от нас и те кара да забравиш, че винаги има светлина и надежда.

Окса се наведе и разгледа кълбото от преплетени нишки.

— Искаш да кажеш, че нещото е излязло от главата ми ли?

— От главата ти, от тялото и сърцето ти, да… — отговори Абакум, приковал в нея сивите си очи.

— А то живо ли е?

— Разбира се! Колкото теб! Мислите не са инертни, те са живи, колкото и механизмът, който прави тялото ни живо.

— Какво ще го правиш?

— А това, скъпа моя Млада Сияйна, с твое позволение, няма да разкрия… — отвърна Фейният Син със загадъчна усмивка.

Като изрече тези думи, тръсна пръчицата над една лакирана кутия и валмото черни мисли се изсипа вътре. После продупчи голяма гранула, която взе от Ковчежето си, и изсипа съдържанието й в кутията. Затвори я и я сложи заедно с махагоновата в сакото си, оставяйки Окса в огромно недоумение.