Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (15)

14
Висш съвет

Окса се спря на площадката и наостри уши. Множество гласове се смесваха, видимо там се водеше крайно сериозен спор. Няколко души говореха тихо, други недотам, щом като откъслечни думи стигаха до нея през затворената врата. „Що за сбирка, помисли си Окса. Не може да се каже, че вътре се веселят…“ Приближи се съвсем и реши да надникне през ключалката. Разпозна баба си в гръб по навитите около главата й плитки. Баща й седеше като закован в креслото до нея. Насреща някаква тъмнокоса жена, която Окса не познаваше, внимателно наблюдаваше Павел със свъсени вежди. Дочу глас, досущ като на Леомидо, брата на Драгомира.

— Признайте обаче, че сме длъжни да си зададем въпроса, приятели мои…

Окса изгаряше от желание да влезе, поне да целуне любимия си вуйчо.

— Даваш ли си сметка какво искаш от мен? — прозвуча гласът на баща й. — Трябва да признаеш, скъпа моя майко, че преди няколко седмици, когато се появи проблемът, да го наречем така, направих всичко, за да организирам нашето бягство максимално резултатно. Но беше само за да спася семейството си, не се заблуждавай. Никога не съм крил несъгласието си за евентуално връщане…

Окса не го беше чувала да говори толкова сериозно. А той си беше истински трагик! Но какво ли се кроеше? За какво ли говореха? Какво означаваше тази история с бягството!

— Всички имаме семейства, всички сме истински Отвъншници — приглушено продължаваше Павел.

— Да, вярно е — отговори му женски глас, — но никой от нас не е забравил кой е и откъде идва. Павел, ти си син на Драгомира, знаеш какво означава това…

— Още повече — допълни Драгомира, — че за пореден път бяхме принудени спешно да се изнесем. Но не си прави илюзии, това е само една нова отсрочка. Никога няма да сме спокойни. Никъде.

Окса не можа да долови нищо нататък. Чутото я разтревожи, мозъкът й кипеше. И зъбчатите колела на въображението й зачаткаха: баща й и баба й оглавяваха конспирация! Тайно общество. Организирана престъпна група. Ами да! Шпиони от Изтока, разбира се! Или най-лошото: те са членове на могъщата руска мафия… „О, не, милост, само не руската мафия…“, помисли си тя, прехапа устни и си представи кървави борби между враждуващи кланове. Любопитството й се разпали и отново залепи окото си на ключалката. Тогава видя нещо… нещо… „Ааа! Какво е това?“, изстена тя и притисна устата си с ръка да не изпищи. Беше поразена, отдръпна се бързо, потърка очи, за да се увери, че не сънува. „Халюцинирам! Сънувам! Да, да, да, точно така, сънувам…“ Ощипа се по ръката и се намръщи от болка. Не, нямаше съмнение — беше будна. Което означаваше, че видяното е напълно реално… Беше го мярнала бегло, но то беше ужасно. Окса седна на първото стъпало, закри очи с длани и се напрегна да си представи образа на нещото. Едно тумбесто същество със сплескан нос, с клепнали уши, прекалено широка уста и огромни кръгли очи. Същество, което, ако не се брои синият гащеризон, нямаше нищо човешко… Окса пое дълбоко въздух и реши да погледне пак. Окончателно отхвърли възможността да е халюцинация, защото съществото си беше все там, както го бе видяла — стоеше до Драгомира и държеше поднос с чаши.

Окса се готвеше да побегне презглава, когато точно над къщата отекна гръмотевица. През отворените прозорци нахлуха вятър и дъжд и всички лампи запращяха и замигаха. Изведнъж крушките глухо изпукаха и угаснаха. Холът потъна в мрак, но никой от присъстващите не реагира на необикновеното явление. Нито на появата на оранжев октопод, който веднага замести изгорелите крушки… Странното мекотело кръжеше по тавана, мърдаше плавно многобройните си светещи пипала и в помещението отново стана светло като ден. Окса беше прекалено стъписана, за да избяга, и се залепи за отвора.

— Хм, хм, Сияйна моя, трябва да се изпрати указание… — каза съществото с писклив глас.

Окса сбърчи чело. „Сияйна моя? Какво ли значи това? Всички са откачили!“, недоумяваше тя. Необикновената твар се стараеше да привлече вниманието на Драгомира, като покашляше толкова непремерено, че почти се задави. Тогава Баба Полок се обърна към нея, хвана я за клепналите уши и я издърпа, яко. Тя незабавно спря да кашля и се поклони.

— Сияйна моя, благодаря ви искрено, че спасихте Фолденгота си от задушаване. Но трябва да знаете, че някой слухти пред ключалката…

Драгомира и Павел за миг се спогледаха мълчаливо. После Павел кимна леко, а Драгомира стана и отвори вратата. Окса вече беше слязла няколко стъпала, след като чу — и разбра! — предупреждението на съществото, но беше късно да се скрие.

— Окса, детето ми, ела — повика я Драгомира с треперещ от вълнение глас.

— Без да искам, бабо! Нищо не чух, нищо не видях, кълна ти се! Исках само да ти кажа добър вечер…

— Знам, съкровище, знам… Не бой се! Ела да поздравиш няколко мои стари приятели.

Драгомира я подкани с ръка. Окса се върна и баба й я прегърна по-силно от обикновено. Павел, който беше излязъл на площадката, нервно я целуна. Очите му блестяха, изглеждаше разтревожен и макар това да беше неговото естествено състояние, този път беше много повече от обикновено.

— Как си, тате?

— Добре, детето ми, добре съм… — каза припряно той.

Тримата влязоха в апартамента. Там цареше напрегната атмосфера, процеждащата се отвън светлина падаше по угрижените лица на втренчилите се в нея гости. Щом се появи пред тях, всички станаха.

— Леомидо! Знаех си аз, че си тук!

Окса се втурна към вуйчо си, който разтвори ръце да я прегърне.

— Как си, хубавице моя! Колко си пораснала!

Цели шест месеца не го бе виждала. Тя можеше и да е пораснала, но Леомидо си бе същият: висок, сух, с фини черти, с прозрачно сини очи, искряща усмивка, блестящо бели зъби. Бе много изискан, носеше редингот от черно кадифе на тъмночервени райета и вълнен панталон с безупречна кройка. Белите му коси бяха привързани на конска опашка с тъмнозелена панделка.

— Много си елегантен! — възхити се Окса.

Леомидо Фортенски беше брат на Драгомира. Някога беше диригент на прочут оркестър, а сега живееше на бурния уелски бряг. Съпругата му се бе споминала преди Окса да се роди, а двете му деца, Камерън и Галина, се бяха установили в Лондон. Неговото присъствие тук, в дома на сестра му, беше събитие, защото той рядко напускаше къщата си.

— Добър вечер, Окса!

— Абакум!

Зарадвана, че вижда човека, който я бе поздравил, Окса се хвърли в обятията му. Абакум беше кръстник на Драгомира. Той също бе напуснал завинаги Франция и преди няколко седмици се беше пренесъл в извънградската си къща, която притежаваше от години — една прекрасно обновена стара ферма на петдесетина километра от Лондон. Беше около осемдесетгодишен едър мъж с жив поглед, висок, леко прегърбен, с къса, идеално подстригана брада. Черните му очи излъчваха дълбока мъдрост. Въпреки природната му скромност, невъзможно беше да не бъде забелязан, където и да се намираше. Магнетичното му присъствие, необяснимо защо, привличаше вниманието на хората. Грижеше се за Драгомира още от нейното раждане. Двамата работеха в билкарницата, която тя държеше в Париж, и беше също като нея вещ в ботаниката.

Едва-що бе целунала Абакум, Окса отново чу вече познатите й от банята ужасни женски викове. Почувства, че пребледнява, поспря за миг и погледна Абакум с недоумение и страх. На възрастния човек видимо също му бе призляло сериозно. Лицето му се изкриви и той нервно запуши ушите си с ръце. Секунди по-късно виковете заглъхнаха.

— Лошо ли ти е, Абакум? — побърза да попита Драгомира.

— Благодаря ти, Драгомира — съвзе се мъжът и допълни, без да изпуска Окса от очи: — Страдам от остро възпаление на ушите и не мога да се отърва от болките…

— Възпаление на ушите ли? — учуди се тя. — И къде го пипна, скъпи?

— Един Господ знае — тайнствено се усмихна Абакум. — Но да не се отвличаме с дреболии. Моля те, Драгомира, представи приятелите ни…

— Окса, това е Мерседика де ла Фуенте, стара дружка, която идва от Испания.

— Добър вечер, Окса — поздрави испанската дама и кимна леко. — Голяма чест е за мен да те срещна.

Мерседика беше висока и слаба. Имаше овално лице и гарвановочерна коса, вдигната на огромен сложен кок. Беше облечена в маково червен костюм с много висока яка, което й придаваше надменен вид. С тъмните си, също като косите й, очи тя внимателно наблюдаваше Окса.

— Тугдуал!

Абакум нарече така четвъртия гост, когото момичето не беше забелязало. Настанил се небрежно в дъното на хола, прехвърлил дългите си крака през ръкохватките на креслото, назованият младеж се изправи и се приближи. Беше на петнайсетина години и най-странната личност в бездруго ексцентричната компания. Дрехите му бяха черни, в подчертан готик стил: панталон, върху него пола, съвсем тясна риза, а на гърдите му висяха тежки сребърни синджири, кръстове и медальони. Гримираните му очи с тъмнолилави кръгове се губеха в бледото му, покрито с пиърсинги, изпито лице и придаваха на скрития зад катраненочерния кичур поглед израз на отчаяние и враждебност. Мрачното момче излъчваше нещо толкова необичайно, че Окса не можеше да откъсне очи от него.

— Здравей! — каза той ледено и се върна на мястото си.

Окса почувства, че глупаво се изчервява от това, че стърчи по пижама и тениска пред странното същество. При дадените обстоятелства, притеснението й беше неуместно, но колкото повече се мъчеше да го овладее, толкова повече се засилваше неудобството й.

— Тугдуал е внук на нашите много скъпи приятели Нафтали и Брюн Кнут — обясни Драгомира, избавяйки я от неловкото положение. — Гостува за известно време на Абакум.

Всички неотстъпно наблюдаваха Окса. Въпреки усмивките, озарили лицата им, момичето не се чувстваше уютно. Не беше мечта на живота й да става център на внимание, дори сред близки хора… Но тук имаше някакъв друг, къде-къде по-неконтролируем и обезпокоителен проблем: беше нагазила в нещо, което надхвърляше нейните възможности. „Тежко е…“, каза си тя. В мига, в който особнякът я видя, събитията препуснаха необратимо. Нямаше връщане назад.

— Добре, сега ви оставям — възпитано направи жалък опит да се измъкне. — Ще се видим утре, нали, бабо?

— Окса, мисля, че трябва да останеш за малко — обади се баща й развълнувано. — Имаме да ти разкажем някои неща…