Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (29)

28
Изумителен разговор

Още щом вратата се отвори, Фолденготът се появи, наведе пълничкото си тяло и направи своя гротесков, но искрен поклон, размахвайки дългите си ръце.

— О, внучке и сине на моята Сияйна, присъствието ви в това обиталище е добре дошло!

— Обиталище ли? — учуди се Окса.

— Да знаеш, Окса — намеси се баща й, — Фолденготите четат абсолютно всичко, което им попадне пред очите — вестници, речници и, разбира се, книгите на Драгомира. Абе, карат наред — етикети на препарати, на дрехи, даже съдържанието на храните. Те са всеядни четци и употребяват срещнатите думи по особен начин. Нашият приятел Фолденгот навярно е прочел някъде тази дума, харесала му е и сега я използва по невероятен начин, но пък и самите Фолденготи са си невероятни.

— О, сине на моята Сияйна, толкова сте великодушен! — възкликна създанието, видимо зарадвано от чутото описание. — Синът на моята Сияйна прави хвалба и душата ми се къпе в удоволствие!

— Разбра ли сега какво ти казах? — каза Павел на дъщеря си и й намигна.

— Стра-хот-но! — прошепна момичето, като наблягаше на отделните срички.

— Изпълнихте визита чак до този етаж, за да донесете молбата си ли, внучке и сине на моята Сияйна? Драговолно Фолденготката и аз ще ви окажем подпомагането, разчитайте винаги на нашата пламенност — трепетно занарежда Фолденготът.

— А! А къде е Фолденготката? — заинтересува се Павел.

— В стайната счупка, сине на моята Сияйна, там тя прилага разтривка с отпускащ балсам на цветето Горанова, което более, откак моята Сияйна отиде да бере сили на село. Желаете ли да я повидите?

Павел кимна. Окса използва момента да изрази въодушевлението си тихичко, за да не я чуят.

— Как да не искам да я „повидя“! А коя е тая Горанова?

Нямаше време за обяснения, защото Фолденготът вече се връщаше, следван от Фолденготката, едно също като него удивително, напълно непропорционално създание. Бе източена смешно на височина, докато спътникът й — на ширина, а две трети от тялото й заемаха долните крайници. С изключение на тънката лимоненожълта коса на върха на главата й, лицата им си приличаха: бяха с кафява, набръчкана кожа, сплескан нос, перпендикулярни на черепа уши, с два едри и кръгли предни зъба, които стърчаха през устните. Но за устни въобще не можеше и да се говори. По-точно беше да се каже, че извита цепка пресичаше хоризонтално лицето й от едното ухо до другото… И двамата носеха безупречно изгладени гащеризони в тъмен цвят и весело се усмихваха. Щом видя Окса, Фолденготката се спусна към нея. Но било поради вълнението от срещата, било поради това, че оплете дългите си и слаби като точилки крака, тя залитна и се просна на килима. Цветето изхвърча от ръцете й и тупна право в ръцете на слисаната от невероятното представление девойка.

— Ооооо, внучке на моята Сияйна! — изохка непохватната Фолденготка и разтри кръста си. — Каква съм смотана, та паднах така! Краката ми са безумно смехотворни, благоволете да ми простите някой ден!

Окса се обърна към баща си, който се усмихваше сдържано.

— Винаги ли са такива, тате? — попита го развеселена тя.

— Да!

Този път Павел открито се заля от смях.

— Ах! Но това пък сега к’во е? — ахна Окса.

Цветето, което държеше в ръцете си, сякаш се бе събудило от сън! От нежното му, четирийсетина сантиметрово стъбло се разтвориха крехки и кръгли листа с блестящо зелен цвят. То се олюля, разтрепери се и от него се изтръгна вик на уплаха.

— Ама то е живо! — провикна се момичето и зяпна от изненада.

— Растенията винаги са живи, Окса! — отбеляза баща й, като не спираше да се смее.

— Да, де, ама не чак до такава степен!!

— Живо, живо… Направо си го кажете! — разбунтува се цветето и се обърна към нея с всичките си листа. — Тая Фолденготка си е изгубила ума!

— Не, Горанова, умът ми не е в загуба, само равновесието ми е в недостиг! — уточни създанието.

— Ама трябва да си луда, за да ми причиниш тоя лупинг! Искаш да умра, така ли?

— Лупинг е преувеличение, Горанова, ти осъществи полет-планер със съвършено съвършенство — поправи я Фолденготката.

— Лупинг или планер, все тая!! Искаше да ме убиеш, серийна убийца такава… — ревеше Горанова, листата й затрепкаха още повече, а после внезапно увиснаха покрай стъблото.

— Припадна — обясни през смях Павел. — Но не се притеснявай, при нея това е обичайно нещо.

— Ще полудея… Обожавам тези същества! — каза Окса, протегна ръка и помогна на Фолденготката да стане.

Фолденготката я погледна с благодарност и прие подкрепата й. Внезапно телефонът иззвъня. Окса остави все още припадналата Горанова и се втурна към него.

— Аз ще вдигна! Трябва да е Гус. Чао, Фолденготи, до скоро!

И се спусна като стрела по стълбите с повишено настроение.

— Утре ще ви чакам!

Седмицата бе свършила и Окса напомняше за последен път на Гус, Мерлин и Зелда поканата си, преди да се разотидат. Вече се бяха сближили и се харесваха все повече и повече. Бяха страхотна банда!

— Окса, удобно ли е да доведа една приятелка? — попита Зелда. — Казва се Зое, от четвърти „Кислород“. Заедно ходим на курса по танци и наистина е готина, да знаеш. Ще дойде у дома за уикенда и не ми се ще да я оставям сама, нито пък да пропусна рождения ти ден!

— Разбира се! — съгласи се Окса. — Мисля, че татко прави торта поне за трийсет човека. Точно в негов стил! Ще стигне за всички.

— Много мило, благодаря! — каза Зелда. — Зое има нужда от приятели, пристигна тук преди няколко седмици. Родителите й са починали миналата година, баба й се е грижила за нея, но после и тя си е отишла. Тъжна история!… Сега живее с вуйчо си.

— Значи непременно трябва я вземеш и да се позабавлява с нас! Ще й бъде хубаво… До утре!

— Чао, Окса, до утре!

Облакътена на перваза на прозореца, Окса наблюдаваше оживлението на площада. Тази вечер я налегна тъга. Беше нощ, небето беше безоблачно и тя реши да поразмишлява насаме. Заниманието се оказа трудно… Мислите се вихреха безразборно в главата й, като прането в пералната машина. На режим центрофуга. Преходът от обикновено момиче към наследница на властта в една непозната и приказна Страна не беше нито гладък, нито безболезнен. Душата й преливаше от смесени чувства. Новите й дарби укрепваха и будеха у нея замайващото усещане за могъщество, на което трудно устояваше, и тъкмо неспособността да се владее й навлече неприятности и тежки страдания. Едновременно с това в душата й все по-натрапчиво се надигаше потискащото и злокобно усещане, че животът й пое в тайнствена и опасна посока. Тя изгаряше от желание да научи нещо повече и да открие прословутата Едефия. Представа си нямаше докъде ще я отведе всичко това. Вероятно до най-хубавото и до най-лошото. С появата на Следата целият й живот се преобърна. Или по-точно бъдещето й. Щеше ли да стане астрофизик, както си бе мечтала още откакто откри, че Вселената крие огромни богатства? Щеше ли да се омъжи? Щеше ли да има деца? Или пък щеше да поведе към Едефия всички Спасени и да стане тяхна победителка? Днес й бе ясно само, че майка й ужасно й липсва и че се вледенява от страх родителите й да не се разведат. Беше готова на всичко, за да се върне предишният им живот. Но дали вече бе възможно това? По небето премина падаща звезда, която остави след себе си светла диря от искри и Окса веднага си пожела нещо. То бе толкова неизпълнимо, колкото недостъпни бяха звездите на небосвода.

Внезапно в мрачните й мисли се роди идея: в този дом имаше кой да отговори на въпросите й! Пъргаво се качи на третия етаж и леко почука на вратата, Фолденготката на Драгомира й отвори и широка усмивка разполови кръглото й лице.

— Оооо, внучке на моята Сияйна, каква разкошна визита, какво доволство!

— Добър вечер, как си? — попита Окса, която все още се чувстваше неловко насаме със странното създание.

— Добре, винаги добре! При нас това е порядък и ние, Фолденготите, държим на него! Имаме си работа, нашата Сияйна е възложила отговорности на нас. Важността им е обемиста!

— Права си! — кимна Окса, опитвайки се да бъде сериозна. — А Драгомира?… Да знаеш случайно кога се връща? А… майка ми?

— Имам знание за тази информация, но нищо не мога да кажа. Устата ми не е зашита с конец, ама съм длъжна да я държа затворена. Обаче не влизайте в меланхолия! Двете питаят истинска любов към вас и завръщането им се задава, това е точно — отвърна Фолденготката, приковала големите си, кротки очи в Окса. — Пожелавате ли една вълшебна напитка?

Окса прие с радост. Харесваше й да е при прекрасното създание. Леко се засрами, че щеше да злоупотреби с добротата му, но копнееше да научи нещо повече!

— Кажи ми, Фолденготке, защо баба ми никога не се е връщала в Едефия?

Фолденготката я погледна учудена.

— Защо ли? Имаше питането „защо“? Пълно удивление ме потопява! Нямате ли разбиране?

— Кажи ми, моля ти се, много ми е сложно! — настоя Окса с умоляващи очи.

— Ами… Имам уплахата да ви отговоря, но при все това, ще ви доставя осветление. Главни две неща слагаха препятствие. Първо: проклятие падна върху Портала. Но то се вдигна, защото има вече бъдеща Сияйна и връщането позна отново надежда, защото двете Сияйни стават в една сила. Второ: душите ни са тъжни от неизвестност. Едефия е някъде, но кой ли знае къде?

— Искаш да кажеш, че никой не знае къде е Едефия? Поне приблизително? На север ли? На юг ли? Все някой трябва да има някаква представа! Не е ли така? — разгорещи се Окса.

— Една-единствена личност знаеше Посоката: Сияйна Малорана. Залата на Пелерината дава Посоката, а тя последна я посети. Но загубата на Тайната-Която-Не-Се-Споделя отне живота й. Обаче… Мога ли да материализирам една мисъл за внучката на моята Сияйна? Една мисъл, равна на моето убеждение?

— Да, да! — нетърпеливо изрече Окса.

— Чрезмерната ми надежда намира почва в предвидливостта на Сияйна Малорана. Тя непременно е доверила тайната за Посоката някому.

— И ти вярваш, че баба ми…?

— Да, блянът ми вече не е утопичен. Сияйната върви по пътя на разрешението.

Фолденготката избърса големите си очи, в които блестяха розови сълзи, после шумно подсмръкна. Окса погали едрата й набръчкана глава.

— Трябва да изчезвам… — каза тя и я целуна леко по темето. — Благодаря ти за сведенията, Фолденготке! До скоро!