Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (6)

5
Един ужасен ден

Още от малка Окса си беше създала навик да посещава баба си вечер след часовете. Родителите й винаги бяха заети, а Драгомира винаги беше на нейно разположение! Окса можеше да разчита на нея всяка минута. Двете обсъждаха това-онова или си разказваха как е изминал денят. Понякога и по-важни неща, като тревогите, болките и радостите на Окса. Но тази вечер беше съвършено различна. Когато се прибра след ужасния ден — един от най-злополучните в живота й — завари къщата смълчана и й стана мъчно.

— Мамо? Татко? Тук ли сте? — извика без особена надежда тя.

Захвърли с въздишка чантата си пред стълбището. Не, нямаше ги… Бяха в ресторанта. В разгара на приготовленията! Най-после се озова в разхвърляния и кичозен, но пък толкова гостоприемен апартамент на Драгомира. По навик баба й я затрупа с въпроси:

— Как мина? Разкажи ми, искам всичко да знам!

Беше приготвила любимата й следобедна закуска: пресни малини, дребни сладки и билков чай по домашна рецепта. Сега, когато беше близо до нея, най-сетне можеше да си отдъхне. Отпусна се в любимото си кресло с протрита розова тапицерия, в което обичаше да се свива на кълбо срещу огромната стена, покрита от пода до тавана с рафтове, на които бяха строени буркани, кутии, папки и книги, отнели цял ден на Драгомира да ги подрежда.

— Много добре, бабо, много добре — каза тя с престорен възторг, какъвто въобще не чувстваше.

— А защо тогава лицето ти изглежда ужасно, съкровище? Виждаш ми се изтощена… Още от първия ден ли ви претовариха?

После рязко смени темата.

— Гладна ли си?

— Стомахът ми свири… — отвърна Окса и лакомо захапа вкусна шоколадова бисквитка.

— Яж и даже с пълна уста ми разказвай, толкова съм нетърпелива да науча всичко!

— Ами… Вътре колежът е страшно хубав, невероятен е, ще ти хареса. Класен ни е господин Макгроу, ще ни преподава по математика и физика. Суперстрог, в наш интерес е с него да сме нащрек! Не е приятно…

Настъпи напрегната тишина. Драгомира чакаше продължението.

— И после?

— А освен това, не можех и да си мечтая за нещо по-хубаво — с Гус сме в един клас! Честно казано, доволна съм, нали си представяш… друго особено няма — добави Окса и се опита да прикрие криво-ляво раздразнението си. — Гус и аз се запознахме с едно готино момче. Казва се Мерлин, живее в Лондон от пет години и изглежда супер. И останалите съученици са чудесни, с изключение на едно момиче, което прилича на питбул. Май мозъкът му има само две гънки, не повече.

— Ела… — каза Драгомира, като я наблюдаваше внимателно и не се хвана на привидното й безгрижие.

Взе я за ръка и я заведе до величествено канапе, тапицирано с червено кадифе. Разчисти го на бърза ръка от натрупаните по него вещи.

— Почакай за минутка…

Отиде до огромната етажерка с работен плот от полирано дърво в дъното на апартамента, където се отдаваше на страстта си към ботаниката и лечебните растения. Беше работила като билкар почти трийсет години. После откачи мъничко ключе, което висеше на една от гривните й, и отвори вратичките на библиотека с матирани стъкла. Вместо книги по лавиците се мъдреха стотици флакончета. Избра едно и затвори вратичките.

— Ето от какво ще ти просветне, момичето ми. Това е специално масло за „трудни дни“.

— Но, бабо, денят ми не беше труден…

— Шшт… Нито дума повече…

Окса се подчини, остави баба си ободрително да масажира слепоочията й и се загледа в запалените пръчици, от които се разнасяше мирис на тамян из салона, претрупан с десетки дребни украшения, поставки, масички и дивани, тапицирани с тъмночервено или златисто кадифе. Димът се издигаше нагоре към медальоните от изкуствен мрамор по тавана, а мъчителните мисли продължаваха да витаят в ума й. Чисто и просто Драгомира грешеше: денят не беше труден. Не. Беше направо отвратителен! Все още пресните спомени от първия учебен ден не спираха да я тревожат. Те й се натрапваха безмилостно и я връщаха два часа по-рано, в класната стая…

Когато дойде в съзнание, Окса лежеше на пода с потно чело, а кръвта бурно пулсираше във вените й. Предполагаше, че при падането се е ударила в чина, защото изпитваше ужасна болка в корема. Няколко лица се бяха надвесили над нея. Гус бе клекнал извънредно притеснен, а Мерлин й шепнеше с навъсено чело: „Не се тревожи, само не се тревожи…“ Зелда, красивото момиче с дълбок поглед, с което той седеше на един чин, също бе коленичила, но не знаеше как да й помогне.

Колкото до господин Макгроу, той видимо бе недоволен и отбеляза хладно:

— Много сте чувствителна, госпожице Полок, наистина много чувствителна…

И само от инат към учителя, Окса се изправи пряко силите си с кипящо от яд, срам и разочарование сърце.

— Господине, господине, да повикаме ли „Бърза помощ“? — попита уплашен един ученик.

Учителят го изгледа презрително, преди да му отговори рязко и ехидно:

— А защо не и спешната служба към Министерството на здравеопазването, така и така се е стигнало дотук? Но може би трябва да попитаме госпожица Полок. Да ви заведем ли в лечебницата, госпожице Полок, или смятате, че сте в състояние да издържите докрай тази изтощителна сутрин?

Гус се изуми и го погледна с натежал от упрек поглед. Но оня се направи, че не забелязва. Окса приседна на чина с помощта на съучениците си и се опита да забрави болката в корема и гнева, който свиваше душата й.

— Друг има ли намерение да припада? Да? Не? Има ли желаещи? — попита Макгроу.

За негова най-голяма изненада една ръка се вдигна.

— Госпожица Полок?

Неочакваният обрат разколеба учителя. В тона му вече нямаше никаква ирония, гласът му почти трепереше. Може би от угризение за излишната грубост…

— Бих искала да довърша, господине.

Окса произнесе думите монотонно, но ясно и решително. В същото време в класната стая нахлу леден вятър, от който децата настръхнаха, а открехнатите прозорци се блъснаха глухо. Всички се стреснаха. Само господин Макгроу не помръдна, вперил поглед в Окса.

— Казвам се Окса Полок — продължи девойката невъзмутимо, — току-що пристигнах в Лондон. Любимите ми предмети са природните науки и математиката. Обичам астрономията и ролерите, също като Гус тренирам карате от шест години. Край, свърших, господине.

Децата я гледаха, едни с изумление, други с възхищение. Но това, което никой не забеляза, бе, че дълбоко в себе си Окса ликуваше, като да беше погълнала конска доза витамини.

— Благодаря, госпожице — отговори Макгроу безучастно. — Минаваме нататък. Изгубихме доста време.

Щом звънецът за междучасието удари, Окса мигом почувства облекчение. Най-сетне да избяга от таза класна стая. Тъкмо навреме! Още минутка и щеше да закрещи с цяло гърло. Не й прилягаше, но й се бе случвало. Гус намери приятелката си пребита до каменния крилат ангел в двора на училището. Той коленичи до нея. Усещаше дълбоката й тъга и му се прииска да я прегърне, но не посмя.

— Какво се случи? — попита тихо момчето. — Помислих, че получи сърдечна криза! Вдърви се и падна на пода… Изкара ми акъла…

— Никога в живота си не съм се чувствала толкова зле. Зави ми се свят, спря ми дъхът…

— Болеше ли те нещо? Притесняваше се да говориш пред класа ли?

Окса не отвърна. Гус я погледна загрижено с крайчеца на окото си и се позачуди какво да й каже, за да я окуражи. Помисли малко, после отсече:

— Хайде, не се тревожи, скъпа! Не го мисли, вече мина!

— Да, прав си — съгласи се Окса. — Сигурно си прав…

Окса се беше излегнала на леглото в тъмната си стая, с очи, приковани във фосфоресциращите лампички на тавана. Напразно се опитваше да заспи. Главоболието й бе изчезнало — масажът на Драгомира се оказа благотворен — и почти не усещаше болката в корема. Вечерта Гус й се беше обадил да разбере как се чувства. Използваха случая да споделят отново радостта си, че ще бъдат в един клас. Какво щастие! Стана й добре, че й беше позвънил, беше голям късмет, че има приятел като Гус. Но що за ден, все пак… Дано не се повтори. Наближаваше полунощ, сънят съвсем я беше напуснал. Запали нощната си лампа, седна в леглото и се огледа неспокойно наоколо. На бюрото й лежаха изсипаните от един кашон вещи, които не бе смогнала да подреди: дрънкулки и играчки, вече не ги поглеждаше, но и не се решаваше да се раздели с тях. Забеляза една от любимите си стари кукли — рижавата Пупет. Сладките мигове от детството бяха останали в миналото… Окса въздъхна и повдигна тъжно рамене. Преди съвсем да се затворят, примижалите й очи се задържаха на Пупет. Припомни си най-неприятните днешни събития и страха от първия учебен ден. Тревогата, която изпита, още я мъчеше и свиваше душата й. Отвори очи и ги оцъкли от изумление: дългите коси на куклата бяха щръкнали на пластмасовата й глава, сякаш някаква тайнствена сила ги беше намагнетизирала! Окса примига, убеди се, че не сънува, и с изненада установи, че тя трепкаше в ритъм с пулса й! Изведнъж Пупет полетя и се понесе през стаята към нея. Девойката отхвърли пухената завивка и скочи. Протегна ръка и тогава от дланта й изхвърча малко огнено клъбце и се устреми към играчката.

— Ама какво е това! — обърка се тя.

Пред ужасения й поглед пламъците запращяха в синтетичната коса на Пупет. Окса я сграбчи инстинктивно — глупава идея! — за която съжали веднага, щом усети как горящият найлон опари пръстите й… Захвърли я и едва се сдържа да не извика от болка… Задуха в косите на куклата — втора глупава идея! — защото огънят още по-буйно се разгоря, бързо обхвана дървената ламперия, до която беше опряно бюрото, и във въздуха се разнесе лютив и обезпокоителен дим. С разтуптяно до болка сърце, Окса прецени, че единственият изход бе да угаси пожара с водата от вазата с цветя, късмет, че баба й я беше донесла сутринта. Тя се строполи на леглото задъхана. Чувстваше се ужасно зле и коремът отново я присви. Превиваше се от болка, гаденето премина в силен световъртеж. Затвори очи, изпадна в несвяст и забрави за всичко наоколо.

— О, не… — изстена тя, захлупвайки главата си с възглавницата.

Когато се събуди, първото нещо, което видя, беше кукличката. През тази странна нощ Пупет бе платила най-тежкия данък… Бе останала с едно око, пълното й с пяна тяло беше изкормено и — о, ужас! — от рижавата й коса бяха останали само няколко опърлени кичура!

— Какво направих! Какво направих! Изгорих Пупет! — изплака Окса и закърши ръце, когато ясно осъзна какво бе станало.

Защото сега беше будна и явно не сънуваше. Не беше плод на въображението й, нито идеше от обърканата й глава. Нещо се бе случило, нещо съвсем реално. Нещастната Пупет лежеше безжизнена на бюрото, оплешивяла, обгоряла, със стопена пластмасова усмивка. Окса дълго не откъсваше очи от старата си играчка с прекършена съдба и се почувства ужасно засрамена. Не просто засрамена. Беше изплашена. Развълнувана. Удивена. Най-вече удивена…