Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (2)

1
Мобилизация по всички етажи

Тринайсет години по-късно. Бигтоу Скуеър Лондон.

Окса си проправи път между струпаните след преместването кашони и се добра до прозореца на стаята си. Дръпна щорите и залепи носа си на студеното стъкло. Неуверено се опита да съсредоточи вниманието си върху утринното оживление на площада отвън и дълбоко въздъхна.

— Бигтоу Скуеър… Ще трябва да свиквам… — прошепна тя, вторачила в пространството пепелявосиви очи.

Семейство Полок — първо, второ и трето поколение — бе напуснало Париж и се бе настанило преди няколко дни в Лондон, отстъпвайки на приумицата на Павел Полок, Оксиния баща. След тайни обсъждания, проточили се дълги часове, до които Окса не беше допусната, Павел официално бе съобщил новината с обичайната си сериозност: десет години заемал завидния пост на главен готвач в известен парижки ресторант, а днес най-после му се е явила възможност да отвори свой собствен. В Лондон. Тази подробност произнесе някак мимоходом. Окса помисли, че не е разбрала добре.

— Искаш да кажеш… Лондон… Този, дето е в Англия? — беше попитала тя след миг на колебание.

Баща й бе кимнал с видимо задоволство и в отговор на изненадата й бе продължил. Разбира се, ако жена му и дъщеря му откажат да се преместят, ще уважи избора им… Нищо, че е отдавнашната му мечта.

— Такъв шанс се представя само веднъж в живота на човека! — настойчиво бе подчертал той.

Мари Полок не мислѝ дълго: съпругът й напоследък беше много потиснат и тя си каза, че една коренна промяна би се отразила благотворно на цялото семейство. А Окса имаше ли право на глас? Когато децата са на тринайсет години, малко неща зависят от тях. Откровено казано, не й се напускаше Париж, а още по-малко й се разделяше с баба й и с най-добрия й приятел Гус. Никога нямаше да може да живее без тях. Но щом родителите й я увериха, че и Драгомира, и семейство Беланже ще се местят в Лондон, Окса засия от радост. Всички, които обичаше, щяха да участват в това приключение.

След като дълго и разсеяно наблюдава движението на площада, Окса се отдръпна от прозореца. Сложи ръце на кръста, огледа се около себе си и изпухтя:

— Пфффууу… Каква бъркотия! Ще ми трябват месеци, докато подредя!… Мъка!…

Дузини кашони задръстваха малкото, незаето от мебели, пространство из стаите. Жилището беше по-тясно от парижкото, но семейство Полок имаше нечувания късмет да намери една викторианска, типично английска къща от червени тухли, с външно каменно стълбище, с еркер и мъничък двор, през чиято ограда от ковано желязо се виждаха прозорците на сутерена. Окса и родителите й заеха първите два етажа, а третия — баба й Драгомира, която живееше с тях, откакто девойката се помнеше. Окса вдигна очи към тавана.

— Какви ги върши баба ми? Да не скача на въже? Е хайде, май трябва да се приготвям вече, ако не ща да закъснея! — опомни се тя и се отправи към дрешника. — Да закъснея за първия учебен ден, само това липсваше! Пълен ужас…

На горния етаж, където живееше Драгомира Полок, атмосферата беше съвсем необикновена. В бароковия салон с тапети в цвят на старо злато цареше хаос. Вината беше на вълшебните същества, които, изглежда, се надпреварваха да измислят хитрини и да създават неразбории. Техни пъргави съучастници бяха съвършено мънички позлатени птичета… След весели пробни обиколки около полилея с висулки, те пикираха бясно като същински изтребители върху някакво, прилично на голям къдрав картоф, създание, което се разхождаше по червения вълнен килим.

— Долу диктатурата на коремоногите! — скандираха миниатюрните хвъркати. — Вече не искаме да живеем в робство! Приятели! На борба срещу империализма на мекотелите!

— Е! Краката ми може и да са къси, ама не съм мекотело! Аз съм Геторикс! Имам адски гъста коса — отговори създанието, изду телцето си и отметна встрани споменатата коса.

— Пуууууускайте бомбите! Да живее свободата на потиснатия народ! — с все сила изписукаха вместо отговор птичетата.

При тази заповед, която призоваваше към атака, те изстреляха опасните си снаряди и по гърба на така наречения Геторикс се посипаха десетина слънчогледови семки.

— Потиснат народ, казваш… — изсумтя той, събра семките и си ги изхруска.

Извънредно разтревожени от олелията растения се разшаваха неистово в саксиите си и заохкаха. Най-чувствителното от тях, поставено на масичка с цвят на старо злато, трепереше. Листата му бяха увиснали до стъблото.

— СТИГА! — кресна Драгомира. — Вижте до какво докарахте Горанова!

Възрастната дама прибра диплите на широката си рокля от лилаво кадифе и коленичи на пода. Затананика нежна мелодия и започна да разтрива листата на изплашеното растение, което въздишаше сърцераздирателно.

— Ако продължавате така — подзе наново Драгомира, хвърляйки строг поглед към някои от виновниците за безредието, — ще ме принудите да ви изпратя при брат ми. А вие знаете какво означава това: МНОГО дълъг път!

Като чуха тези думи, създанията и растенията млъкнаха начаса. Всички имаха болезнен спомен за последното пътуване, когато Драгомира предприе прибързаното преместване — абсолютно безсмислено в техните очи. Защото се ужасяваха от превозните средства. Влак, кораб, самолет, кола: дяволски изобретения, чието предназначение бе да объркват стомаха… Птичетата повръщаха почти през цялото време, а хлорофилът на растенията се пресече като прокиснало мляко и едва не ги изтрови.

— Хайде, всички в работилницата! — заповяда Драгомира. — Трябва да излизам, днес е първият учебен ден на внучката ми, Фолденготи мои, елате ми на помощ, моля!

Две чудати създания, облечени в сини гащеризони, дотичаха, куцукайки. Едното бе дебеличко, с мъх по черепа, а другото източено, с лимоненожълт перчем. Но имаха и някои общи черти: нисък ръст — около осемдесет сантиметра, пълнички лица, огромни сини очи, в които се четеше безкрайна доброта.

— Заповедите на Сияйната са наше неизменно удоволствие, тя може да разчита на безусловната ни подкрепа — обявиха те с най-сериозен тон.

Драгомира отиде до един грамаден, опрян на стената, калъф на контрабас. Отвори го. Беше празен. Тя постави плътно дланта си на дървеното му дъно. Мигновено гърбът на калъфа се разтвори като врата. Драгомира наведе глава, прекрачи и стигна до витата стълба, която водеше към нейния таван работилница. Следвайки я покорно по петите, двата Фолденгота взеха по едно растение и повлякоха останалите създания по странния тунел. Щом целият малък свят изчезна в работилницата, Драгомира затвори калъфа след себе си.