Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (27)

26
Семейни истории

Вече две седмици Окса не беше виждала майка си и баба си. Мари Полок продължаваше да живее при сестра си, а Драгомира беше заминала да се възстановява на село у Абакум. Само Окса и баща й си бяха останали у дома на Бигтоу Скуеър, който изведнъж се оказа прекалено широк за тях. Обстоятелствата принудиха Павел да промени дневния си режим и той вече не се задържаше в ресторанта: семейството беше по-важно от кариерата. Ставаше преди дъщеря си и старателно приготвяше царски закуски. А когато тя се връщаше от училище, винаги я посрещаше вкъщи, внимателен и грижовен. Вечерите прекарваха заедно. Макар лятото да не бе превалило, той запалваше камината и двамата седяха край огъня, докато дойде часът за лягане. Таткото преоткриваше щастието да участва в живота на детето си и с интерес проверяваше домашните упражнения. Окса пък реши да залегне най-сериозно над уроците. Така щеше да покаже на родителите си, че въпреки грешките те можеха да се гордеят с нея. Усилията й да се съсредоточава впрочем дадоха резултат и тя получи първите си отлични оценки, които й донесоха заслужена слава.

— Ум, остър като бръснач в здраво и енергично тяло, направо идеалният нинджа! — бе възкликнал Гус и я бе тупнал яко по рамото.

— Да бе, да, остър ум! — бе възразила тя. — Ама я виж в каква каша съм се забъркала!

Очевидно имаше предвид съвсем новичките си способности. Както предрече баща й, те щяха да привлекат вниманието върху нея, а това си беше тъпо и тя скоро си даде сметка. Все пак на няколко пъти не се въздържа пред момичето, което по нейно мнение твърде нахално се присламчваше към Гус. „Прекалено хубава е, за да е свястна…“, мислеше си Окса. Когато отново го завари в задушевен разговор с интригантката, даде воля на уменията си и от разстояние скъса едно от копчетата на ризата й… Горката тя, побягна, за да се скрие от зяпачите, а Окса трябваше да понесе унищожителния му поглед.

— Защо постъпваш така, а? Чудовище такова!

— Това момиче ме нервира! Все се влачи…

— Влачи ли? Не ми казвай, че това е причината! Що за глупост! Ами ако ми харесва да се влачи след мен?

Думите му, както и последните събития, накараха Окса сериозно да се замисли. Вечерта, свита на канапето край бумтящия огън, за пръв път поговори с баща си както никога досега и споделянето и разбирателството им й доставиха неимоверно удоволствие. За всеки случай запази за себе си някоя и друга малка тайна около „Досието Макгроу“, както вече го наричаше тя. Преди време се бе опитала да отвори дума за своя псевдоучител, който особено усърдно тормози учениците. Без дори да се поинтересува за подробностите, тогава Павел се бе усмихнал и бе отговорил, че не познава нито един човек, който през ученическите си години да не е имал поне веднъж странен или омразен преподавател. И не видя никакъв драматизъм, а я посъветва да не се дава и да бъде силна в неприятните ситуации.

— Неприятни, неприятни… Да те видя, ако си на мое място! — бе изръмжала тя, запазвайки дълбокото си убеждение, че Макгроу не е този, за когото се представя.

Баща й настоя да му разкаже за магическите си експерименти и да направи няколко блестящи изпълнения. Той бе впечатлен и развълнуван, възхити й се, но за пореден път съвсем сериозно я предупреди да внимава. И макар да не беше приятно постоянно да чува едно и също, момичето съзнаваше, че наистина беше дяволски прав.

— Много си талантлива, Окса. Но си отваряй очите на четири, моля те. Аз самият винаги съм избягвал да се възползвам от това. Е, признавам, че желанието ми е било голямо, но страхът някой да не започне да си задава въпроси, е бил винаги по-силен от него.

— И си се възпирал, така ли?

— Не, не съм се възпирал! Но съм се старал на всяка цена да не излезе наяве, то е въпрос на инстинкт за съхранение. Ти обаче не си като мен, което, от една страна, е по-добре, но от друга — не, защото си Сияйна!

Павел тъжно погледна дъщеря си. Уморена усмивка състари още повече лицето му.

— Татко? В Русия ли откри на какво си способен? Нали там си се родил?

— Да, но тогава се наричаше Съветски съюз. Родил съм се по-точно в Сибир. След като баба ти, Леомидо и Абакум били прогонени от Едефия, попаднали на място, което не е имало нищо общо с родната им земя. Сибир бил ужасяващ за Отвътрешниците. Резкият преход от уютна, богата и щедра земя към студения и враждебен Сибир бил страшен. Баба ти изпаднала в ужас. Представи си само: живяла си щастливо с родителите в страна на хармония и изобилие и за няколко часа всичко се преобърнало, настъпил хаос, трябвало да бягат, да напуснат родината. Накрая — Сибир! Сигурно си чувала за Сибир?

— Там е бил Гулаг, нали? Където са изпращали на заточение?

Павел я изгледа изненадан и се развесели.

— Не това съм запомнил на първо място… Моята представа за нещата не е такава, Сибир е родината ми. Но ти не грешиш и не си далече от истината — неслучайно по тези краища са построени лагерите. На стотици километри не се среща жива душа, ако не смятаме животните и растенията. Защото там природата е господар, величествен, но и жесток. От него зависят и животът, и смъртта. Абакум, малката Драгомира и Леомидо бродили с дни в пронизващия студ. В Едефия температурата никога не падала под двайсет градуса, никога не валял сняг. Представяш ли си какъв шок? Абакум ги хранел с корени, горски плодове и риба, която ловял в реките. Благодарение на Леомидовия Огнерод — огнената магия — се топлили. За оцеляването това е от първостепенна важност по тези земи. Няколко дни странствали и накрая срещнали невероятен човек, всесилен шаман, който живеел в едно уединено селце край гората. Зимата настъпвала неумолимо. Мечков, така се казвал шаманът, ги приютил, грижил се за тях през суровите ледени месеци, докато чакали да се затопли и да ги заведе до големия град. С Абакум се сприятелил веднага, приличали си много. И двамата можели да чуват, разбират и общуват с природата. Край тях Драгомира научила свойствата на растенията, била изключително способна ученичка. Щом настъпила пролетта, само Леомидо решил да замине. Прекосил Европа, стигнал чак до Великобритания, където станал голям диригент, какъвто го познаваш сега. Дванайсет години по-късно съм се родил аз в същото сибирско селце.

— Ами… тогава кой е баща ти? Шаманът Мечков ли?

Павел тихо се засмя.

— Не, не Мечков, по онова време той е бил на повече от сто години! Баща ми е неговият внук. Животът беше труден, но живяхме щастливо заедно до осемгодишната ми възраст. Тогава всичко се срина. Татко беше убит от КГБ, политическата обстановка се усложни и трябваше бързо да напуснем родното ни село и Сибир. Абакум тръгна с нас, удържа на клетвата си пред Малорана да се грижи за Драгомира, независимо че тя вече беше станала съпруга и майка. Беше неимоверно трудно да напуснем Съветския съюз. По времето на Студената война страната приличаше на огромен затвор. Преминаването на границата криеше риск за живота… Баба ти и Абакум неведнъж ни избавяха с необикновените си дарби. Но мисля, че без Леомидо никога нямаше да успеем. Той беше на световно турне с оркестъра и когато дойде в Петербург — тогава се казваше Ленинград — напуснахме нелегално.

— Разкажи ми! — каза Окса, увлечена от разказа на баща си.

— Ами реши да ни представи за музиканти. Беше изключително опасно и храбро от негова страна, за малко да изгуби всичко, свободата и дори живота си. Най-трудно беше да намери решение за мен, как щеше да обясни присъствието на осемгодишно дете в симфоничния оркестър? Просто пожертва едно виолончело и ме скри в калъфа му! КГБ проверяваше най-внимателно калъфите на контрабасите, където би могъл да се скрие голям човек, и за щастие подминаха далеч по-малките виолончела. Трябва да ти призная, че се спасихме благодарение на Леомидо. Той успешно се бе интегрирал в реалния живот.

— А и вие също! — отбеляза Окса.

— Да, ние също, макар да бяхме живели в по-особена среда. През първите осем години от моя живот бях заобиколен само от хора като баба ти и Абакум, които никога не са крили необикновените си дарби, а баща ми, дядо ми и прадядо ми бяха изключителни шамани… Прибави към всичко това идиличния живот в далечното сибирско селце и ще разбереш каква е била представата ми за света. В моите очи родното ми село олицетворяваше прекрасния живот! Щеше ми се да продължава вечно… Защото, когато по-късно опознах хората, съвсем не останах очарован. Приобщаването ми беше много трудно, а за баба ти и Абакум още повече. Та те бяха живели затворено в продължение на цели двайсет и една години! Въпреки това се справиха прекрасно и аз се възхищавам на невероятната им лекота, с която се вписаха в новата среда, като същински хамелеони. Наблюдаваха внимателно и подражаваха на видяното. Но аз знам какви усилия им струваше това. Мисля, Леомидо пръв разбра, че ако иска да заживее като истински Отвъншник, трябва да напусне час по-скоро малкия ни кръг. Бързо се раздели с надеждата, че ще се върне някога в Едефия, противно на баба ти и Абакум, които в някаква степен продължаваха да живеят постарому, но вече при минус трийсет градуса, в различен свят, изпълнен с магия, свръхестествени заложби и създания. Съселяните ни приемаха и ни уважаваха такива, каквито сме. Това беше нормалното! Що се отнася до мен, бях убеден, че всички са като нас. Но щом заминахме, ми се наложи непрекъснато да внимавам и най-вече да се прикривам. Нямах никаква представа как живееха обикновените Отвъншници…

— Никога ли не беше виждал нормални хора? — прекъсна го Окса. — Ъъъ… извинявай, тате, не исках да кажа, че не си нормален…

— Не, не, разбирам, не се притеснявай. Като казвам „обикновените хора Отвъншници“, имам предвид онези, които не можеха да приемат, че сме различни. Оттогава дарбите ни станаха тайна, която не биваше да се разкрива на никаква цена. Във всеки случай бързо го научих от собствения си горчив опит…

— Как? — отново го прекъсна тя.

— Леомидо ни настани в едно мирно швейцарско селце. Драгомира ме записа в училището…

— За пръв път ли тръгна на училище?

— Не, ходех на училище на село в Сибир. А и родителите ми ме научиха на много неща.

— А… как се справи с езика? Говорил си само руски, нали?

— Аахх, признавам практическия ти усет, детето ми! Говорех руски, разбира се, той е майчиният ми език. Но говорех и френски, английски, немски, китайски, испански, шведски…

— Какво?? Сигурно се майтапиш! — възкликна Окса.

— Изобщо не се шегувам! — възрази баща й. — Ние, Отвътрешниците сме надарени с Полилингва…

— Какво означава това?

— Способността да заговориш перфектно само за няколко часа езика на страната, в която се намираш. Ако щеш го наречи скоростно лингвистично потопяване. В Едефия никой не подозираше за съществуването на такава дарба, но онези, които успяха да излязат, я откриха и, както се досещаш, веднага я приложиха! Трябва да призная, че това умение особено много помогна за приобщаването ни. Може би си забелязала, че Мерседика и Леомидо говорят без акцент, макар че никога не са живели във Франция и изобщо не са учили езика… И при все това, за няколко часа с нас, заговориха на френски, също като теб и мен. Или на руски като баба ти и Абакум. Или на фински с Тугдуал. Това е то Полилингва!

— Значи, скоро ще говоря перфектно английски, също като английската кралица, така ли? — попита обнадеждена Окса.

— Може би — усмихна се баща й.

— Страхотно! Ще получа супер бележки! Ама ти не каза какво стана в Швейцария!

— Ооо! Швейцария…

Минаха дълги минути, Павел потъна в размисъл. После подхвана:

— Ужасно беше… През цялото време внимавах да не се издъня. Но не след дълго природата си каза своето.

Той млъкна, видимо развълнуван от спомените си.

— А после, тате? Какво стана после? — нетърпеливо попита Окса.

— Истинска катастрофа — отвърна баща й. — Направих няколко Магнетуса у хлебарката, която ненавиждах.

— Защо го направи?

— От гняв, Окса, от гняв… Ти поне добре познаваш гнева, нали? — вметна мимоходом Павел. — Тази жена не обичаше чужденците и има неблагоразумието да подхвърли нещо, което особено дълбоко ме засегна. Тогава всички хлябове се изстреляха като ракети и се разбиха в тавана, а тортите полетяха като бомби към гаднярката. Тя нищо не разбра, но още на другия ден Леомидо дойде да ни вземе и по моя вина спешно напуснахме Швейцария.

— Като семейството на Тугдуал — забеляза Окса. — И като нас, нали?

— Какво имаш предвид? — озадачи се Павел.

— Трябваше да напуснем Франция — не се сдържа да уточни Окса, а сърцето й биеше до пръсване, — заради мъртвия журналист.

Павел Полок прекара ръка през лицето си. Блед като тебешир, погледна дъщеря си, после затвори очи и въздъхна.