Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (50)

49
От пода до тавана

Както обявиха Спасените, една от най-неотложните мерки беше да се разбият Оксините умения. Още щом се завърнаха в Лондон, Драгомира взе нещата в свои ръце.

— Ела, съкровище, последвай ме!

Тя поведе Окса и хлътна в калъфа на контрабаса. На момичето му се зави свят от витата стълба, но се остави баба му да го мъкне чак до супер-тайната-работилница, където се носеше аромат на бергамотов чай. Явно тук очакваха двете Сияйни. В тайната стая цареше пълен ред, всеки предмет най-накрая бе намерил мястото си. Оживените създания на Драгомира, които кротко се суетяха по петролно сините възглавници на пода, представляваха чудата гледка.

Окса се запъти към най-тъмния кът, където беше разположена гигантска серпантина. Някои от неизброимите й тръби от цветно стъкло стигаха чак до тавана.

— Никога не съм виждала подобно нещо! За какво служи то? Да не произвеждаш контрабандно алкохол? А?

Този ден Окса имаше закачливо настроение и създанията веднага забелязаха…

— Ал Капоне! — извика Геторикс. — Внимание! Елиът Нес е тук! Дръж се, италианска мафия!

Драгомира се заля от смях, който тутакси зарази Окса.

— Добре си информиран! — весело каза възрастната дама. — Виждам, че книгата за сухия режим, която подарих на Фолденготите, е била полезна на всички.

— Все си е такъв голям образ, нали! — отбеляза Окса и посочи Геторикс.

Той чоплеше пръстта в саксията на Горанова с миниатюрни градинарски уреди.

— Кой е тоя Елиът Нес? — обади се Глупи от кадифеното розово кресло, на което стърчеше като бастун.

— Елиът Нес ли? Детектив, който преследва контрабандисти и противни създания! — отговори Геторикс. — Нямаш късмет, щото най-много от всичко мрази Глупитата!

— Елиът Нес ли е противно създание? Вярно? Бедничкият… — разчувства се Глупи.

— А! Глупи пак не вдява! — забеляза Окса, звънко се засмя и се обърна към рошавото създание. — Не, Глупи, не го слушай тоя шегаджия Геторикс, ти си чудно хубав и аз много те обичам.

— Какво! Какво! — намеси се в разговора Горанова. — Италианската мафия произвежда алкохол в тази къща! Ама това е изключително опасно!

Листата й затрептяха силно, беше пред припадък. Геторикс хукна към нея и виеше като сирена на бърза помощ.

— Спешен случай! Бързо да прекопаем пръстта й! Краката й трябва да дишат! Отстранете се! Въздух, дайте въздух… Дръж се, Горанова, дишай дълбоко!

И започна чевръсто да разравя земята, а Окса се кикотеше гръмко и се държеше за корема.

— Те са чалнати! Просто са чалнати! Обожавам ги! — викаше тя и бършеше очите си. — Ооо, бабо! Но какво правиш?

Това, което Драгомира правеше, не беше нищо особено, просто беше подготвила малка изненада за Окса.

— Какво? Какво има? — попита най-естествено тя.

— Бабо! Но, бабо…

— Не си много оригинална, съкровище, ако позволиш да отбележа. Свикнала съм на по-находчиви отговори — хитро каза Драгомира. — Какво толкова те шокира това?

„Това“ би шокирало всеки. Дори Окса, която се бе нагледала през последните седмици на какво ли не… Драгомира бе заела най-необичайно положение: стъпалата й бяха залепени за стената, тялото й беше в хоризонтално положение, а сериозният й поглед — прикован във внучката й. Само по очите й се познаваше, че се забавлява. Окса се стъписа. Изненадата нарасна, когато Драгомира тръгна по стената с лека походка, сякаш вървеше по земята. Тя заобикаляше картините, подсвиркваше си и преспокойно чистеше с метличка от пера прахта от серпантината.

— Ах, ах! Младата Сияйна е баба, в сравнение с това, което баба й може да прави! — подигра се Геторикс с несравнимия си талант да се изказва на място.

— Пффф… — въздъхна съвзелата се Горанова.

Жабокрилците се въодушевиха от Драгомира, запляскаха с красивите си прозрачни крила и закръжиха около господарката си.

— Помогни ми, съкровище, донеси ми парцал — помоли Драгомира, като че нищо не се бе случило.

— Мислиш, че ще мога и аз! Наистина ли? Винаги съм си мечтала да го правя! Толкова е… ВЪЛШЕБНО!

— Разбира се! Щом аз го мога, ти също го можеш! Изхвърли мислите, които ти пречат да си повярваш. Не бих казала, че е универсално решение и рецепта за всичките ти желания… но точно за това упражнение ще се убедиш, че е много мъдър съвет. Преди да дойдеш при мен, вземи бял Капацитор от буркана на масата!

— Капацитор ли? За какво служи той?

— Има безчет Капацитори — обясни Драгомира, без да сменя позата си. — Някои от тях ще откриеш по време на обучението си. Най-общо казано, служат да се усъвършенстват човешките способности за определен период от време: равновесие, рефлекси, бързина и така нататък. От тях ти предлагам Вендуза. Какво прави той ли? Ще видиш след малко. Засега мога само да ти кажа, че съдържа концентрат от пълзящи насекоми и бръшлян…

Окса леко се потресе и се поколеба. Представи си как гъмжило гадни насекоми пъпли по дънерите и се намръщи. Тя повъртя бялата желатинова капсула между пръстите си и я доближи до ухото си, очаквайки да долови някаква следа от живот. Щеше й се да я разреже на две, за да провери съдържанието, но Драгомира я наблюдаваше развеселена и усмихната.

— Нали знаеш, че ние се прекланяме пред всичко живо, съкровище — уточни баба й. — Никога не посягаме на живота. Никога. Това е основен принцип!

След като разклати и огледа още веднъж Капацитора, накрая Окса го глътна със затворени очи. Усети странен вкус на рокфор в устата си. Тия насекоми трябва да са били страстни любители на сирене… Но пред нея стоеше най-важното — стената.

— Ще се задържа, сигурна съм! — шепнеше си тя, докато наместваше ходилото си на вертикалната повърхност.

Опита се да повдигне другия крак, напрегна докрай силата на мисълта и въображаемо го постави до прилепналия за стената.

— Добре, Окса! Добре! — поощри я Драгомира.

Окса никак не вярваше. Замижа, постара се да се концентрира и разбра… че върви. Стъпка по стъпка, както си ходят хората. По-обичайно от това, здраве му кажи… Нямаше защо да се прехласва.

— Браво, съкровище! Успя от раз!

Окса се ядоса не на шега. Баба й навярно си бе изгубила ума! Но щом разбра, че насрещната стена всъщност е таванът, извика от радост. Получи се! По гърба й премина тръпка и малко остана да загуби равновесие. Ако въобще можеше да става дума за равновесие в хоризонтално положение… Първоначалното й колебание изчезна и тя тръгна по-уверено. Дотам, че скоро амбициите й пораснаха…

— А по тавана, бабо?

Вместо отговор, Драгомира прилепи стъпалата си на тавана и я притегли към себе си.

— Майчице! Колко е магическо! Превъзходно! Краката са ми като намагнетизирани!

— Това е от действието на Капацитора — поясни Драгомира.

— Добре, че не сме с рокли! — прихна Окса. — Бабо, ти си предвидила номера!

Старата Сияйна смигна и понагласи бродирания панталон на кимоното си.

— Искаш ли сега да опиташ на ръце?

С нарастващо любопитство Окса се наведе и с гъвкаво движение опря ръцете си в тавана. Дланите й начаса влязоха в сцепление!

— Гениално! — провикна се възторжено тя. — Погледни ме, бабо! Аз съм грамаден паяк!

— Много успешно, Spidergirl! — поздрави я откъм тавана Драгомира.

— А как ще слезем?

И без да дочака отговор, момичето се откъсна, направи един пирует и се приземи.

— Ехааа!

Драгомира не успя да се сдържи и извика.

— Доста рисковано за пръв опит, можеше да се удариш лошо! — скара й се тя, смръщи вежди и допълни с искрящи очи: — Рисковано, ама много зрелищно, признавам.

— Хайде да изненадаме татко и мама!

Две минути по-късно двете слязоха на долния етаж. Без да използват стълбата, разбира се! Беше прекалено банално за тях! Окса почука на вратата и се озова лице в лице с баща си. Само дето висеше с главата надолу.

— Здрасти, тате! Как си? — поздрави го тя, като се стараеше да звучи непринудено.

Павел пое играта.

— Влизай, де! О, Драгомира, каква изненада! И ти си тук! Влизайте, красавици, влизайте!

Въпросните красавици, прекрачиха горния праг и влязоха.

— При вас не е много удобно, момчето ми — забеляза Драгомира.

Плитките й се спуснаха към пода и докоснаха лицето на сина й.

— Здравей, Мари!

Мари вдигна очи и погали косите на дъщеря си.

— Окса, пие ли ти се вкусен топъл шоколад с подправки?

— И още как! — възкликна момичето, блестящо повтори пируета и се приземи пред майка си. — Видя ли, мамо? Нали е гениално?

— Хмм… Това е „а“ и „б“ за всяка уважаваща себе си вълшебница, нали? — каза невъзмутимо Мари и леко се усмихна. — Добре, де, шегувам се! Разбира се, че е гениално!

После се обърна към Драгомира, която също се бе приземила, но не чак толкова спортсменски:

— Е? Какво ще кажете за ученичката си? Поне разумна ли е?

— Отлична е, Мари, не берете грижа…

— Мен винаги ме е грижа. Винаги.