Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (4)

3
Отново заедно

Застанала пред огледалото, Драгомира започна да мъмри отражението си, размахвайки заканително показалец.

— Вие двете няма да излезете, ясно ли е! И да си държите езика зад зъбите, Птичкини, нали обещахте! Иначе никога няма да ви пускам от клетката… Разбрахме ли се?

— Да, Сияйна, разбрано! Гроб сме! — деряха се позлатените птички и се отъркваха в шията й, за да измолят прошка.

Красивата дама ги потупа по главичките и те продължиха възторжено да се люлеят на златните пръчици. Вече в пълно мълчание.

— Сияйна, Сияйна…

Създанията в сините гащеризони кършеха притеснено ръце около нея и подкашляха, за да привлекат вниманието й.

— Какво има, Фолденготи мои? — извърна се и попита тя.

— Абоминари се е побъркал… — каза едното, облещвайки прекомерно очи.

Драгомира се отправи към калъфа на контрабаса и влезе вътре. После се втурна нагоре по стълбата към супер-тайната-работилница. Там, близо осемдесетсантиметрово създание се беше залепило за стъклото на капандурата и яростно го драскаше. То се обърна, ръмжейки. Имаше къси крака и дълги ръце, хилавото му тяло и скелетична глава бяха покрити със сивкава кожа, която излъчваше доста отвратителна миризма. То измери злобно всичко в полезрението си. От широката му уста стърчаха два остри зъба и се стичаше бледа слюнка с отблясъци в цветовете на дъгата.

— Абоминари извърши едно ухапване на растението с име Горанова — взе да обяснява съвсем посвоему единият Фолденгот. — Ние пристъпихме към опит за възпиране, но крайниците ни претърпяха парещи одрасквания.

Двата Фолденгота протегнаха покритите си с драскотини ръце — свидетелство за грубата схватка. При вида им Драгомира изръмжа от гняв, който нарасна, щом видя клетата Горанова, превиваща се от болка след нападението. От клончето й бавно се стичаше сок и се разливаше по пръстта в саксията.

— Абоминари! — извика Драгомира. — Така не може повече да продължава, ти премина всички граници! Какво ти става?

Създанието скочи върху кашоните и изгрухтя, оголвайки острите си зъби и мръсните си нокти.

— Проклети да сте! Проклети да сте всички! А ти, старо, ти не си ми господарка, нищо не си ми! Когато моят Господар дойде да ме вземе, няма да се перчиш толкова…

— Ами да, разбира се… — отвърна Драгомира отегчено. — Позволи ми да ти напомня, че вече петдесет години повтарящ едно и също, а твоят така наречен Господар още не се е появил…

Абоминари почервеня от яд.

— Не си ми никаква, чу ли? Ти си само зловеща купчина прогнил боклук, гнусна плюнка на муха в месо.

При тези думи сгушените в четирите краища на работилницата създания потръпнаха от възмущение. Драгомира тръгна към кашоните, върху които се бе изправил наглият Абоминари. Щом го доближи, той скочи на пода и се нахвърли върху единия Фолденгот, сграбчи го в гръб за врата, стисна го силно, сякаш се готвеше да го удуши, и избълва:

— Предупреждавам те, старо, само да ме пипнеш, ще го убия, а после ще ви разпарчетосам теб и твоята жалка зверилница.

Драгомира изобщо не изглеждаше впечатлена, вдигна раздразнен поглед към небето, извади от гънките на роклята си тънка седефена петнайсетина сантиметрова тръбичка и хладнокръвно я насочи към сипещия заплахи Абоминари. С голяма досада в гласа тя произнесе:

— Зелени Жабокрилци!

После духна лекичко в тръбичката. Изведнъж от нея изхвърча откос от зелени искри и звучно изпращя. Появиха се две живи, мънички жабчета с прозрачни крила и закръжиха около Абоминари. Хванаха го яко за немощните ръце, издигнаха го на метър от пода и го раздрусаха, докато не пусна заложника Фолденгот, който тупна тежко на паркета. Драгомира сграбчи Абоминари за кожата на врата с протегната ръка, така че да не му даде възможност да я ухапе или издере. Но тъкмо когато отваряше една клетка, за да го заключи вътре, създанието се изхитри и лошо поряза ръката й под лакътя.

— С теб ще се занимая по-късно! — предупреди го дамата язвително и завъртя два пъти ключето.

После се обърна към Фолденготите.

— Фолденготи мои, сега трябва да тръгвам. Намажете с тази помада листата на Горанова и ръцете си, тя ще облекчи болката — каза им нежно и им подаде малко бурканче. — Ще се върна скоро.

— Нашето послушание е безпрекословно, а завръщането ви — желано — отговориха те, все още потресени от нападението.

Преди да излезе, Драгомира пооправи короната си от сплетени коси.

— Ето, така е по-добре! — заключи тя. — Но май наистина ще трябва да намеря решение за тоя Абоминари…

— Добре ли сте, Драгомира? — попита я няколко секунди по-късно Мари Полок. — Изглеждате притеснена… Ооо, ударила сте се?!

Драгомира огледа ръката си, на която се бяха отпечатали две кървящи драскотини. Обезпокоена от злобата на непоносимия Абоминари, дори не бе усетила, че я бе одраскал!

— А, нищо ми няма, Мари. Борих се с едни ножици, докато разопаковах кашони, и се страхувам, че изгубих битката — излъга тя с широка усмивка. — Вече е време да тръгваме, нали?

Малобройната група пое към „Свети Проксим“, френския колеж, в който Окса щеше да се яви минутки по-късно. Тя влизаше в четвърти клас и въпреки че си даваше безгрижен вид, беше уплашена: всичко бе толкова непознато! Като се започне от самата нея… Окса често си мечтаеше да е безстрашна приключенка или пък непобедима нинджа, а сред най-омразните й неща на света бяха праз лукът, розовият цвят, насекомите… и да бъде забелязвана. Но, както е известно, новите рядко остават незабелязани в двора на училището. Беше нервна, пъхна ръката си в джоба на сакото и опипа талисмана, който Драгомира й бе подарила предната вечер — една плоска кожена чантичка със семена с успокояващи свойства. „Ако усетиш, че напрежението присвива сърчицето ти и завладява духа ти, вземи това и го погали лекичко. Небето ще ти се види по-ведро, а пътят по-сигурен“, бе я посъветвала баба й.

Докато Окса си припомняше окуражителните думи, едри капки дъжд меко запляскаха по лондонския тротоар, който с всяка крачка я приближаваше към новия й колеж.

— Да, бе! Точно днес небето няма да ми се види по-ведро… — измърмори тя в мрачно настроение.

— ОКСА!

Окса се обърна. Едно момче, придружено от родителите си, тичаше към нея с блеснали от радост тъмносини очи.

— Гус! Охо! Ти ли си? — изненада се развеселена Окса.

— Я не се подигравай! — отвърна Гус, изглеждайки я от глава до пети. — Не знам дали си се видяла в огледалото, но и аз не мога да те позная… Окса Полок в плисирана пола — добави момчето и прихна.

— Густав Беланже с костюм и вратовръзка! — влезе в неговия тон Окса. — Я само виж на какво приличаш! Във всеки случай така си много готин. Никак не е лошо!

— Ще го приема за комплимент — реши Гус и отметна назад дългите си кестеняви кичури. — И ще забравя, че стягат на макс тия ризи с техните глупави яки…

— Първо си разхлаби вратовръзката и няма толкова да приличаш на удушен! — пошегува се Окса, като го оглеждаше.

След ценния съвет двамата приятели вдигнаха чантите, които бяха захвърлили на тротоара при бурната среща, и продължиха заедно по пътя към колежа, разговаряйки оживено.

— Е, как я караш? — попита Гус с грейнало лице. — Все пак цяла седмица не сме се виждали!

— Супер съм! — започна Окса също така радостно. — Имам си плисирана пола, нали знаеш, че ми беше голямата мечта… А забеляза ли сивите ми супермодерни чорапки? — и допълни присмехулно: — Направо се чудя как съм живяла досега без такива чорапки! Пък вкъщи е пълна лудница. Трябва да отвориш поне трийсет кашона, за да си намериш нещо. Иначе си е окей! Обожавам квартала!

— И аз… Напуснахме Франция толкова набързо, та още не мога да осъзная, че съм тук! Мястото е тотално изумително, направо връх на екзотиката според мен. Все едно сме пропътували хиляди километри и сме на другия край на света.

Пиер Беланже, бащата на Гус, се включи в проекта още щом старият му приятел Павел отвори дума и скоро двамата щяха да открият прословутия френски ресторант, за който мечтаеха от години. Няколко дни преди това семейство Беланже първи преминаха през Ламанша и се настаниха на една от съседните улици, съвсем близо до китайския квартал.

— Хубаво, надявам се да сме в един клас! — продължи Гус.

— Ти пък! — каза Окса. — Та нали, ако не сме, аз ще вдигна скандал. Или пък ще разиграя хистерична криза! Ще се завъргалям по пода с пяна на уста, ще си кокоря очите и ще хапя по прасеца всеки, който ме доближи.

— Не се и съмнявам! — възкликна Гус през смях. — И униформата не може да те промени. Още не си опитомена…

Като чу това, Окса му се нахвърли зачервена и се престори, че го души.

— Неблагодарник! След всичко, което направих за теб! Никога няма да разбереш момичетата! — ругаеше тя и го разтърсваше като крушово дърво.

— А ти си луда за връзване! — не й остана длъжен Гус, превивайки се от смях. — Пълна откачалка!

— Нищо не мога да направя по въпроса, то си ми е вродено — защити се Окса и вдигна рамене, за да подчертае колко е безсилна. — Семейство Полок са буйни, знаеш го много добре. То ни е по руска линия… Добре, да речем, че ще се въздържа от скандал и хистерична криза. Искам само да сме в един клас, за бога!