Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (56)

55
Загадъчният силоз

Абакум отведе Окса на първия етаж и всички създания покорно се занизаха след тях. В дъното на коридора блиндирана врата водеше към закрито мостче, което свързваше къщата със загадъчния силоз. Също както бариерата, ключалката подаде още щом Абакум плъзна в нея удивителния зелен бръмбар. Те преминаха през ръкава и стигнаха до постройката, преустроена в огромна оранжерия с полупрозрачен купол. През него се разливаше млечна светлина. Миниатюрни позлатени врабчета посрещнаха с оглушително чирикане господаря на имението и гостенката му.

— Здравейте, Птичкини! — поздрави ги Абакум.

— Ей! Баба има същите обици! — изненада се Окса и присви очи да ги види по-ясно.

— А те не са ли с истински птички! — подхвърли хитро възрастният мъж.

— Хайде, хайде, Абакум, да не искаш да ти повярвам!

— Вгледай се по-отблизо следващия път, когато баба ти си ги сложи — посъветва я той.

— Вие направо сте невероятни! — капитулира Окса. — Аааййй! Ама какво е това? — ахна тя и се вкопчи в ръката му.

Огромен рояк насекоми се люшна в ритмичен полет и също като скорците, рязко сменяше посоката си. Окса пребледня, сърцето й се сви от ужас. Напомни й нещо, което искаше да забрави завинаги и най-вече никога да не го преживява отново! Образът на Прилепа Мъртвешка глава бе още жив и болезнен. Абакум веднага усети, че момичето изпада в паника.

— Не е това, което си мислиш — каза той и сложи ръката си на рамото й, за да я успокои. — Погледни по-внимателно!

Роякът беше прекрасен. Само дето Окса ненавиждаше насекоми. Особено тъпия им навик да си правят шегички, като връхлитат право насреща й и вземат остър завой надясно или наляво в последния миг, за да я разтреперват при всеки набег… Абакум разбра какво причинява на младата му гостенка този своеобразен балет и подсвирна остро с пръсти. Роякът се полепи на стената на силоза и изписа живо поздравление:

ДОБРЕ ДОШЛА, МЛАДА СИЯЙНА!

— О, Абакум! Какво означава това?

— Това означава, че моите Невидимуси ти казват добре дошла, не виждаш ли? — отвърна Вълшебникът с широка усмивка.

— Твоите какво?

— Моите Невидимуси. Те не са насекоми, както може да ти се е сторило на пръв поглед, а миниатюрни летящи попови лъжички и са идеални малки крилати хамелеончета, които приемат всякакви цветове. Гледай!

На стената не бе останала и следа от рояка. Но в последвалата секунда на мястото на надписа се изрисува нова картина: лицето на Окса с ореол от фойерверки! Девойката се засмя:

— Страхотно! Чудно!

— Да знаеш, че художественото творчество не е основната им функция — уточни Абакум. — Те преди всичко правят невидими Сияйните благодарение на мимикрията си.

— Мога ли да опитам? — веднага се запали Окса.

— Да, но когато му дойде времето… — отговори кратко Абакум.

— Тук е истинска тропическа гора! — продължи да оглежда наоколо тя.

В силоза буйно растяха десетки насаждения. Щом първоначалното неприятно чувство на задух отмина, Окса свикна с влажността и попадна в омаята на невероятното място. Повечето от тях бяха подредени по стълбата покрай стената на силоза. Винаги бе подозирала, че Абакум съхранява много тайни тук. Но със собствените си очи видя как фантастични растения бъбреха помежду си като възрастни дами на чай и това накара най-опитната Млада Сияйна да зяпне от изумление! Някои от тях бяха поставени направо на земята, други върху дълги дървени рафтове или пък висяха по парапета на стълбището. На огромна лавица разпозна няколко от вида Горанови. Навярно още бяха бебета… Когато се доближи, най-дебелата — без съмнение майката — отчаяно затрепери.

— Кой е там? Но това е чужденка! Ще ни зарази! С бактерии! С вируси! Защо Алармоните се помайват? Проникнала е чужденка! Тревога! ТРЕВОГА!

Абакум отиде при нея, погали листата й и й прошепна няколко думи, които Окса едва долови. Настана всеобщо оживление, отвсякъде се чуваше шумолене на листа и засилващо се шушукане. Мълвата бързо се разнесе и след миг се надигна врява. Растенията се навеждаха едно към друго, сякаш си предаваха новина, докато най-голямото, което властваше в огромна саксия по средата на помещението, не нададе дрезгав вик:

— Това е Младата Сияйна! Това е ДЪЛГООЧАКВАНАТА!

Олелията спря внезапно, а няколко секунди по-късно отново избухна с пълна сила. Растенията запляскаха с листа като с чинели.

— Ръкопляскат ти — каза тихо Абакум на ухото й.

Окса се изчерви, защото никак не беше свикнала да я аплодират растения, и ги поздрави с признателност.

— Това, дебелото, е направо смайващо! Какво е то?

Преди да отговори, Абакум отново свирна с пръсти, накара ги да млъкнат и шумът тутакси се превърна в шепот.

— А, виждам, че моята Метличинка ти направи впечатление. Тя никога не остава незабелязана! А още не е пораснала. След няколко месеца ще стигне пет метра.

— Изглежда тя командва останалите, а? Човек би си помислил, че е растение шериф — каза Окса и заоглежда Метличинка с любопитство.

— Имаш известно право! Първо, Метличинка регулира атмосферата в стъклената галерия и според нуждите абсорбира или изпуска водна пара или въглерод. Но това не е единствената й функция… Може би си забелязала, че всяко създание е с характер. Е, същото е и с растенията, само че са неподвижни и затворени в това пространство. И те притежават дарби, но за съжаление не могат да се движат. Трудно ще се справят в случай на конфликт. Тогава Метличинка поема ролята на посредник и успокоява разгорещените духове. Видя ли как взе нещата в свои ръце преди малко?

— Веднага се забелязва, че е много влиятелна! А това, крехкото, какво е? — попита момичето и застана пред едно растение с тънки и дълги стъбълца, по чиито върхове цъфтяха нежни бледолилави цветове.

— Това е Лавърът. Плодникът на цветовете му се покрива с нещо като златен прашец, от който се прави ослепяващият Гранокс.

Лавърът наведе клонче и ласкаво погали с върха на венчелистчетата си ръката на Окса. Тя подскочи и отстъпи крачка назад, но щом забеляза поощрителната усмивка на Абакум, се остави да я погали. Лавърът затанцува и заскимтя от удоволствие. По-нататък друго кичесто увивно растение се опитваше да привлече вниманието й, размахвайки листата си на всички посоки. Когато Окса се приближи, то изрази възторга си с кратки остри писъци и обгърна дланта й, в желанието си да я задържи по-близо до себе си.

— Това е Пулсатила — представи я Абакум. — Както виждаш, тя има жизнен характер! Открих полезните й свойства по време на Хаоса в Едефия, след като изследвах ужасните Гранокси, които Фелоните използваха като оръжие…

— Черният глобус ли?

— Да, по-специално Остъклителят, който превръща крайниците в стъкло, но ти вече стана свидетел как раниха клетата Леомидова Лещарка. От Пулсатила пък се прави противоотрова и се неутрализира действието на Остъклителя. Точно с нея Драгомира излекува крака й.

Пулсатила държеше все така дланта й и явно нямаше намерение скоро да я пуска.

— И друго: много е любвеобилна. Но това ти сама разбра… Пулсатила, хайде сега ми върни Окса. Искам да й покажа нещо.

— Пусни Младата Сияйна, маруля такава! — обади се Геторикс и задърпа клона, който се увиваше около ръката на девойката.

— Не съм ти маруля, Косматко! — възнегодува Пулсатила. — Аз съм много полезно и благородно растение, Господарят го каза. За да цъфтя, имам нужда от любов! Знае ли някой какво означава това? Любов!

Абакум се наведе към Окса и тя подшушна няколко думи на ухото му.

— Разбира се, че можеш! — кимна той.

Тогава момичето се наведе към Пулсатила и целуна леко най-големия лист. Растението веднага я освободи и въздъхна доволно. Всичките му съседи се развълнуваха, а Абакум използва затрогващия миг да отведе Окса в малкия мецанин на силоза. На платформата беше обзаведена работилница, също като тази на Драгомира с отрупано с инструменти работно място и огромни шкафове с чекмеджета. Той я покани да седне на един шезлонг и се настани до нея в люлеещ се стол.

— Ама може ли така! — възкликна Окса и сивите й очи се ококориха. — Растение да изпитва и изразява чувства, направо ще полудея! Всичко ли е така в Едефия?

— Да — отговори Абакум. — Ние се вслушваме в природата, с уважение се отнасяме към живота във всичките му форми и от това станахме по-човечни един към друг. С течение на времето различията се стопиха, започнахме да се разбираме прекрасно помежду си. В Едефия растенията общуват с хората, защото те ги изслушват. Отвън единици са способни да отворят достатъчно умовете и сърцата си и да улавят посланията на природата. Владимир, съпругът на Драгомира, беше такъв, а също и дядо Мечков, сибирският шаман, който ни приюти. Знаеш ли, уважението и вслушването е — или по-точно беше — основен принцип в родината ни. И нуждата, а не желанията и алчността, както често се случва Отвън… В Едефия например работата служи единствено да задоволява потребностите ни, а не да се гонят печалби и превъзходство. Не съществуваше социална стълбица, хлебарят беше равен на архитекта, водопроводчикът не беше по-различен от сановника в Помпиняк. Всеки правеше каквото умее, при това за общото благо. Живеехме си в балансираната и благотворна за народа система, докато Малорана не реши да ни покаже, че обществото може да се организира по друг начин. Тя допусна груба грешка в преценката си, като пожела да ни запознае с Отвън. Толкова добре вървяха нещата преди… Колко жалко… Какъв хаос… Кой знае какво е там сега…

— Ти какво правеше преди бягството? — попита развълнувано от разказа му момичето. — Билкар си бил, нали?

— Да, бях Главен Граноксолог на Едефия и официален билкар-аптекар на семейството на Сияйната. Още от най-ранно детство проявих интерес към растенията, те винаги са били моя слабост. Наблюдавах ги с часове, легнал по корем на горските поляни, на хълмовете или на полето. Бях на около седем години, когато започнах да измислям оригинални смески и да изработвам прости лекарства. По същото време любовна мъка ме принуди да изобретя първия Гранокс, представи си!

— Разкажи ми, Абакум! — помоли го Окса.

— Тогава бях влюбен в едно момиче, а то не откъсваше очи от друго момче, което, разбира се, аз ненавиждах. И за да си отмъстя, сътворих Смехотворния Гранокс Пиш-Пиш. Най-доброто нещо за отстраняване на съперници, мислех си аз тогава!

— Ти ли я изобрети? На седем години? Но как го направи?

— С наблюдение, Окса, с наблюдение. Често това е най-ефикасният метод да разбереш и да научиш нещо. Забелязах, че овцете стават особено радостни, след като се напасат с определена трева в ливадите. Подскачаха, като че се смееха истерично, и после, как да кажа, пикочният им мехур не издържаше. Така ми хрумна да опитам и се получи! Простичко!

— Да бе, да, „простичко“! — каза Окса и се изправи в шезлонга. — Във всеки случай доста ми харесва това изобретение. А момиченцето? То влюби ли се в теб после?

Абакум се засмя.

— Никак даже. Притече се на помощ на подмокрения ми съперник и изобщо не ми обърна внимание! Всъщност огорчението поне ми помогна да се убедя, че съм роден за Граноксологията.

— А какво мислеха родителите ти за това? — запита Окса.

— В началото бяха малко изненадани, смятаха, че ще поема техния път в областта на дизайна. Но страстта ми към растенията беше много силна и те ме оставиха да се занимавам с тях на воля. Когато станах на осем години, започнах да уча при Мирандол, най-добрия майстор в Граноксологията навремето. Той беше възрастен човек на повече от сто и петдесет години. Беше последовател на Хилдегард фон Бинген, на чието име кръстиха Лечебницата на Едефия — това е болница, както се досещаш. Хилдегард е била изключителна Отвъншна. Сияйна Анамира открила съществуването й през XII век по време на облитанията си. Хилдегард фон Бинген е била мистична поетеса, но е известна и с необикновения си талант на лекар. Знаела е тайните на растенията. Анамира доста често е облитала над Европа в онази епоха и наблюденията й вдъхновили много от Граноксолозите, между които и моят добър Мирандол, от когото научих толкова много неща. Осем години по-късно започнах службата си при Сияйна Малорана.

— Значи си бил преждевременно развит! — възкликна Окса.

— Ти също си царица на своето поприще! — подчерта Абакум.

Той стана и тръгна към един от шкафовете с многобройни миниатюрни чекмедженца. Отвори десетина, извади оттам нещо, което приличаше на хапчета, и ги подреди в разрязана по дължина тръбичка. Те бяха най-различни и многоцветни — кръгли, плоски, продълговати, всякакви.

— Ела тук, сега ще започнем практически упражнения. Извади си Граноксомета!