Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (73)

72
Зад кулисите

— Друга теория ли? — пламна Окса.

— Спомни си какво ти показа Драгомира през Мемопроектора — започна Абакум. — Оций искаше да напусне Едефия. Ние не знаем подробности, защото Сияйна Малорана не беше много словоохотлива по този въпрос, даже с мен и Мерседика, най-доверените й хора. Но в общи линии ни бе ясно, че Оций възнамерява да използва способностите си Отвън, за да добие власт и да управлява. Нещо, което и ние всички бихме могли да правим през петдесетте и седем години, откакто сме тук. Но никога никой от нас не злоупотреби с тях, с изключение на един, който плати с живота си…

— Крадецът на произведения на изкуството! — уточни Окса.

— Точно така — кимна Абакум. — Но за да говорим за днешните ни неволи, съм длъжен да се върна назад във времето, когато Сияйна Малорана реши да покаже на членовете на Помпиняк, после на обикновените жители облитанията си над Отвън. За пръв път в историята на Едефия Мемопроекторът прожектираше публично. Сияйните преди нея не си го и помисляха. Повечето запазиха пълно мълчание или в най-добрия случай преразказаха видяното по време на виртуалните си пътешествия, но от предпазливост подбираха внимателно какво да споделят и често версиите им се отдалечаваха от реалността.

— Абакум! — извика Драгомира възмутена. — Как си позволяваш да говориш подобно нещо?

— Много съжалявам, скъпа Драгомира, но всичко, което казах сега, е чиста истина: Сияйните невинаги са били лоялни към народа на Едефия, що се отнася до облитанията. Далеч съм от мисълта да ги виня, защото инстинктът за съхранение ги е карал да укриват онова, което са наблюдавали в действителност. Забулвайки в тайнственост представата за Отвън, през вековете са внушили на народа ни, че извън Едефия го грозят само опасности.

— Но, Абакум — намеси се Окса, — има нещо, което не ми дава мира… Имам чувството, че в известен смисъл вие сте били… пленници на Едефия!

— Окса! — отново викна, видимо силно засегната Баба Полок.

В стаята настъпи тежко, напрегнато мълчание. Тя дишаше нервно, ноздрите й трепкаха от гняв. Абакум погледна първо скъпата Драгомира, на която бе посветил целия си живот, после тази, която отсега нататък щеше да бъде последната и въжделена нова надежда.

— Права е Окса — произнесе той благо, като не сваляше очи от възрастната дама. — Народът ни винаги е знаел за съществуването на Отвън, но някои хора бяха убедени, че не им се казва всичко — според тях беше възможно да се излиза. Никой не говореше открито, но с времето убеждението се затвърждаваше и броят на вярващите, че са пленници на Едефия, се увеличаваше.

— Не ти позволявам да говориш така! — сопна се Драгомира и се просълзи. — Едефия бе постигнала съвършенство! Никога не съм виждала по-справедлива, по-хуманна и по-прекрасна система!

— Да, съгласен съм, че така е изглеждала в очите на момиченцето, което бе ти в ония времена — продължи Абакум с дълбока скръб. — Разбира се, Едефия нямаше нищо общо с диктатурите и с тоталитарните режими Отвън. Беше Земя на хармония и благополучие, където повечето от нас живееха в истинска идилия. Но поколение след поколение все пак ни накараха да повярваме, че навсякъде другаде е лошо. Неведението и слуховете породиха страх, който се загнезди в душите на Отвътрешниците през вековете и гарантираше на Сияйните защитата, към която толкова се стремяха, повтарям, в името на народното благо. Всичко това е достойно за уважение, но, ето, аз пръв го казвам, Едефия вероятно е представлявала затвор за част от гражданите си. Трябва да сме напълно честни и да си го признаем. Привеждам като доказателство необичайните методи на Малорана… Когато започна да показва неподправени облитанията си — никоя Сияйна преди нея не бе правила достояние какво е видяла наистина Отвън — започнаха неприятностите. Група хора начело с Оций, се почувстваха излъгани от Сияйните преди Малорана. Представата ни за света, който ни заобикаля, беше съвсем погрешна. Но можем ли да съдим привържениците на Оций? Би било ужасно несправедливо, защото не само че Сияйните бяха лъгали, в името на нашата защита наистина, но все пак бяха излъгали, а отгоре на всичко Отвън далече не бе толкова страшен свят, както ни внушаваха дотогава въпреки войните, насилието, несправедливостта. Само за няколко месеца се превърна в изкусителна Земя и някои от нас затвърдиха убеждението си, че е възможно да отидат там.

Драгомира помръкна от думите на Пазителя си. Стисна юмруци, стана, изхлипа и изтича в кухнята. Окса скочи веднага и я последва, отблъсквайки жеста на баща си, който искаше да я задържи.

— Татко! — каза му тя и в гласа й прозвуча упрек. — Представяш ли си колко много страда?

И тръгна към баба си с решителна крачка. Спасените я проследиха с напрегнатите си очи.

Драгомира стоеше права пред мивката и сълзите й се стичаха по лицето. Окса нежно я прегърна.

— Съкровище мое…

— Не се разстройвай, бабо. Нормално е да ти е тъжно…

Драгомира издуха носа си и отговори с трепет в гласа:

— Дълбоко в душата си знам, че Абакум е прав. Винаги съм го знаела, но не искам да си го призная и това ме гневи най-много…

Обърна се, дълго се взира в Окса, после се върна при другите, които мълчаливо я чакаха. Седна бавно, обърна се към брат си Леомидо и глухо го попита:

— И ти ли мислеше така? Като тях ли беше? Искаше ли да заминеш?

Леомидо се чувстваше неловко. После внезапно устреми синия си поглед към сестра си и словото му се изля през свитите му устни.

— ДА… Щом искаш да знаеш, умирах от желание да отида Отвън, да премина през пустини и океани, да усетя снега по лицето си, да слушам езици, различни от моя, да чуя други смехове, не само на близките си, които всъщност толкова много обичах… Да, на всичко бях готов, за да замина!

— И да предадеш своите? — попита строго Абакум.

— Точно те ме предадоха…

Погледът на Окса бързо шареше между Леомидо и Абакум. Двамата мъже се гледаха изпитателно, не враждебно, но с озлобление и тъга. Болката от безмълвното им стълкновение изглеждаше безкрайно дълбока…

— Какво искаш да кажеш?

Но вместо да отговори, Леомидо стана и сковано напусна стаята, оставяйки Спасените напълно объркани.

— И какво? — обади се Окса, смутена, но и жадна да чуе още поразителни откровения. — Какво се случи след облитанията на Малорана?

Абакум тръсна глава, разтърка очи, сякаш искаше да прогони прекалено натрапчива мисъл, и продължи разказа си:

— Мъжете и жените, предвождани от Оций, се обединиха и започнаха да изучават порядките и организацията на Отвън. Няма да се учудите, ако ви кажа, че въпросите за властта особено ги интересуваха… Веднъж, без да искам, попаднах на един разговор между Оций и негов приятел в коридора на Стъклената колона: Оций беше изпаднал във възторг от всемогъществото на петролните магнати. Тогава той описа до най-малките подробности финансовите механизми и влиянието им над политическата власт в света. Този разговор ме заинтригува и вледени от страх, спомням си много добре. Всичко беше толкова различно от това, което познавахме в Едефия! Но и по някакъв странен начин не беше. Дълбоко в душата си усещах, че можем да залитнем към форма на управление, от която Оций много се възхищаваше. С изключение на нашите способности, ние приличахме на Отвъншниците: вдъхновяваха ни същите добри или лоши стремежи. Какъв шок! Оций и групата му веднага изчислиха силната и най-вече слабата страна на обитателите зад Плаща, нашата светлинна граница. Започна буквално да преследва Малорана, настояваше тя да облита и да му донася отговорите на въпросите, които си задаваше. Искаше да узнае всичко, абсолютно всичко за живота Отвън. А Малорана, кой знае защо, му се подчиняваше.

Абакум млъкна пак и погледна нежно Драгомира. Баба Полок наведе тъжно очи и стисна устни.

— Известно ви е, че Якоръките имат дарбата да превръщат в диаманти камъните от Стръмните планини. Щом Оций и приятелите му разбраха, че могат да извлекат полза от нея, осъзнаха, че това е предимство, което ще им отвори огромни възможности. Водени от амбициите си, те се опитаха да намерят начин да напуснат Едефия, дълбоко убедени, че щом духът може, то и тялото несъмнено е способно да облита. И, разбира се, бяха прави! Както знаете, това бе голямата Тайна-Която-Не-Се-Споделя, тайната на Сияйните! Оттогава нещата стремглаво тръгнаха надолу. Някои вече не криеха явното си желание да заминат Отвън. Но посещението им нямаше да бъде посещение на учтивост… Бяха далече от мисълта да развиват туризъм или да установяват дипломатически отношения! Не… Водеше ги единствено жаждата за власт и надмощие, понятия, от които винаги сме се старали да стоим настрана. Дотогава нямахме развито чувство за богатства и господство. От векове нашата система се основаваше на диаметрално противоположни принципи, изградили нашето верую. За зла беда, след облитанията стремежът към властта се зароди у мнозина. Откакто Тайната-Която-Не-Се-Споделя беше разкрита, ние с ужас разбрахме защо предишните Сияйни ни бяха държали в блажено неведение. Излизането означаваше да се отвори Порталът: най-голямата заплаха, която можеше да съществува за Едефия: нахлуването на Отвъншниците! Ако знаеха за съществуването й, Страната ни щеше да породи у тях завист, а оттам експлоатация, войни, дори унищожението й. Защото, противно на това, което много хора смятаха по онова време, Тайната не бе насочена срещу Вътрешниците и Сияйните, тя гарантираше нашата сигурност и всички предшественички на Малорана отлично го знаеха. От тях зависеха животът и съдбата на Едефия. Припомнете си тайната клетва, която те полагаха по време на Церемонията в Залата на Пелерината:

Таз Тайна пазиш ти самичка!

Посветена си единствена от всички:

Отвътре и Отвън в човешките души,

и хубаво, и лошо по равно се таи.

И нея ако някога погубиш,

живота си веднага ще изгубиш!

— А всъщност са ги упреквали, че не нарушават клетвата! — заключи Окса.

— Да! — отвърна Абакум. — Трябва да признаем, че за тях дилемата е била жестока: да съхранят Тайната, а заедно с нея Едефия и народа й, но чрез потайност и лъжа. Колкото по-малко разказвали за Отвън, толкова по-сигурно пазели Тайната-Която-Не-Се-Споделя. И Едефия.

— И ето го натиска! — отбеляза Окса.

— Нали си давате сметка, деца, че ние притежаваме повече способности, отколкото не малко Отвъншници си мечтаят да имат. Дарбите ще осигурят абсолютна власт на онези, които биха ги използвали подобаващо. Те представляват нечувана сила, но и огромна слабост. Кой, ако не ние, Спасените, най-добре знаем това, ние, които живеем в постоянен риск да бъдем разкрити и заловени. И работата не е само в дарбите, а и в диамантите. Отвън те са ценност, гарантират богатство и власт, за които хората винаги са били тъй жадни. Убедени сме, че това е мотивирало Оций. Заслепен от амбициите си, той не си е давал сметка каква опасност крие отварянето на Портала. Единственото, което го е интересувало, е да излезе с тонове диаманти и да покори света Отвън. Или поне да се сдобие с огромно влияние благодарение на несметното състояние, което те биха му осигурили… Щом узна, че е възможно да се излиза от Едефия, той подписа смъртната присъда на Тайната-Която-Не-Се-Споделя и хвърли страната ни в Големия хаос. Но не излезе. Затова пък синът му, Ортън, успя. Първо: ако днес иска да се върне, то е, защото той знае, че може. Щом на човек не му е останала вече никаква възможност, той в крайна сметка се отказва от стремежите си, дори и от надеждата… На второ място, Ортън е понасял тегобите на изгнанието също както и ние самите. Извън перлите и диамантите, логично е да иска да се върне Отвътре. Но Ортън не е от нашите. Никога не е бил и няма да бъде. И не заради баща си, то е даденост, но смятам, че някои измежду нас са готови да го приемат въпреки това родство. Отвън ние всички сме в една лодка, образно казано… Не го считаме за един от нашите, защото е заклет враг на Едефия и на Спасените. Никога няма да забравя, че уби баща ми, моя осиновител, пред собствените ми очи по време на Големия хаос и той е съвсем наясно какъв гняв съм му набрал през годините.

Абакум пребледня при оживелия спомен. Горчилка засенчи сивия му поглед. Той постоя няколко секунди, загледан пред себе си.

— Не знам какво го ръководи — продължи мрачно старият Вълшебник, — но сигурното е, че иска да отвори Портала, а затова е нужно да ни отстрани и да залови теб, Окса. Имаме си работа с изключително амбициозен и опасен човек…

— С безкрайна мания за величие! — гневно добави Гус.

— Именно… — потвърди Абакум.

— Но ние не можем да го виним, че иска да се върне в Едефия! — забеляза огорчено Мерседика. — Защо за нас това желание да е законно, а за него — не? Мисля, че сте доста сурови, приятели мои.

Сред Спасените настъпи неодобрително оживление.

— Позволи ми да отбележа, скъпа Мерседика, че снизходителността ти ме учудва — възрази Абакум със зле прикрито раздразнение. — Не желанието му да се върне в Едефия е неприемливо за нас, а мотивите му и отвратителните методи, с които си служи! Да, всички искаме едно и също, но все пак не друг, а Ортън е днес за всички ни големият проблем.

Драгомира закри лице с ръцете си и изхлипа, а сгушеният в едно кресло още от началото на разговора Фолденгот скочи и изтича да я потупа по рамото. Окса погледна родителите си, после Гус с широко отворени очи и разтуптяно сърце. Каква потресаваща история!

— Искам да ви попитам…

— Да, Окса?

— Едефия не се вижда Отвън, нали? Тогава как ще я намерите?