Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (11)

10
Буреносно настроение

— Каква е тази врява? — гърмеше гласът на господин Бонтемпи. — Чуват ви в целия колеж!

— Извинете, господине — каза Острогота. — Бравата засече, не можах да затворя и от течението се заблъскаха всички врати.

— Хм, хм… — процеди директорът, оглеждайки помещението. — Какво правите вие в мъжката тоалетна, госпожице Полок? — попита той, щом забеляза свитата от притеснение Окса. — Защо не сте в час?

После вниманието му се отклони към Острогота, който попиваше кръвта от носа си с хартиена салфетка. Погледът му отново се спря на Окса.

— Какво става с вас двамата? Да не сте се били? — попита полуподозрително, полутревожно той.

Смутена и засрамена, Окса не беше в състояние да изрече и думичка. „Аз съм най-опасното момиче на света, не ме приближавайте, не мога да владея силата си!“ В този момент можеше да каже само това. Острогота я погледна злобно, изчака няколко мига, през които тя изстина от ужас, и отговори с лека усмивка:

— Да сме се били ли? О, не, господине! Учителят Льомер ми разреши да изляза от час, защото ми потече кръв от носа. Срещнах в коридора Окса Полок, тя ме придружи до тоалетната и ми помогна да се измия.

Окса зяпна, като чу лъжата на Острогота. Само едно нещо беше вярно в думите на този варварин: нейното име. Но откъде знаеше той името й? И защо разказа всички тези истории на господин Бонтемпи? Сигурно мозъкът му се беше раздрънкал при инцидента, нямаше друго обяснение! Какъв интерес имаше да крие истината, когато му се явяваше златна възможност да я натопи! Може би пък не му беше за пръв път и тези лъжи всъщност имаха за цел да прикрият него самия…

— Вярно ли е, госпожице Полок? Не е имало сбиване, така ли?

— Не, господине — отговори Окса уверено, но сърцето й се блъскаше до пръсване в гърдите. — Няма как да се бия с такова яко момче! — добави тя смръщено, избягвайки погледа на въпросното момче.

Проклинаше се, че се прави на мекушава пъзла. Разбира се, че беше способна да се бие! Беше го доказала в действие…

— Вярно, че съвсем не си ви представям като боксьорка! — подчерта господин Бонтемпи, противно на Оксините мисли. — Добре, младежо, трябва да се отбиете в лечебницата.

— Няма нужда, господине — каза Острогота. — Връщам се в час. Вече съм много по-добре.

Врътна се и излезе от тоалетната, изправен като стълб, без да погледне към смалилата се повече от всякога Окса. След като момчето излезе, господин Бонтемпи продължи разпита.

— А вие, госпожице Полок, какво правехте в коридора по това време? И вие ли отивахте до тоалетната?

— Не, господине, бях… господин Макгроу ме изгони от час — смънка Окса, твърде смутена, за да каже нещо друго, освен истината.

— Изгонена? Господи… И защо? — заинтересува се господин Бонтемпи и смръщи вежди.

— Не знам, господине — отговори едва чуто Окса.

— Как така не знаете?

— Каза ми да напусна часа, това е всичко, господине.

— Много съм учуден — процеди той през зъби.

Изгледа я по-внимателно: имаше прекалено безобиден вид, за да накара някой човек с опита на господин Макгроу да излезе от кожата си и да я изгони от клас.

Искрено недоумяваше каква може да е причината за неговата строгост. Ученичка от четвърти клас… Нова…

— Последвайте ме.

Директорът постави ръката си на рамото на Окса, която, щом разбра, че се насочват към класната стая, съвсем се отчая.

— О, не, милост — промълви съвсем тихо Окса.

Господин Бонтемпи вероятно имаше извънредно остър слух, за да чуе прошепнатите думи.

— Защо „милост“, госпожице Полок? Толкова страшен ли е господин Макгроу?

— Не, не — излъга Окса и мислено си зашлеви два яки шамара по бузите.

Докато вървеше по коридора с колоните редом с директора, имаше чувството, че стъпва по горещи въглени. Изблици на гняв и уплаха изригваха и се разливаха като същинска отрова по тялото й. Злополучното преживяване в мъжката тоалетна силно я беше объркало и тя нямаше никакво желание господин Макгроу да прибави още нещо към това. Без друго си ги имаше в повече! Внезапно директорът се спря. Облегна се на каменния парапет на галерията, надвеси се към двора, вдигна глава, погледна към небето и каза тихо:

— Господи, май се задава ужасна буря…

И действително, тежки черни облаци се трупаха по небето и го затулиха почти изцяло. Останалите тук-там светли места бързо изчезваха. Макар че беше десет и половина преди обед, човек можеше да си помисли, че вече е нощ. В класните стаи запалиха лампите, които осветиха и коридорите. Когато заваля като из ведро, по гърба на Окса премина тръпка.

Директорът и младата колежанка бяха вече пред вратата на кабинета по естествознание и тъкмо това я плашеше. След като почука два пъти, господин Бонтемпи влезе направо. Учениците се изправиха и столовете им застъргаха по паркета, също както Оксиния преди малко. „Олеле! На господин Макгроу хич няма да му хареса това… Не ми се урежда въпросът…“, помисли си Окса и направи огромно усилие да стане невидима. Може би новите й способности щяха да й помогнат?

— Господин директор, какво мога…

— Господин Макгроу, срещнах тази ученичка, беше се загубила из коридорите и исках да се уверя, че ще намери класа си — прекъсна го господин Бонтемпи, премълчавайки случая в мъжката тоалетна.

— Госпожица Полок не се е загубила, господин директор, аз я изгоних от час — поясни сухо господин Макгроу.

— Моля за извинение — каза господин Бонтемпи. — Не ви чух, дъждът плющи силно и шумът е невъобразим…

Господин Макгроу повтори думите си по-високо, за да надвика тътена на пороя. Беше много бледен и личеше, че трудно сдържа яростта си.

— А какво направи госпожица Полок, за да заслужи такова наказание? — продължи спокойно с въпросите си Бонтемпи.

— Да забравим това, господине — тихо изрече Макгроу, стиснал зъби и побелял от гняв. — Седнете на мястото си, госпожице Полок.

И за първи път от появата на директора погледна към Окса с мрачен и зловещ поглед, който момичето усети като плесница.

Мозъкът й се вледени, после избухна. Болката беше непоносима, сякаш остри отломки безмилостно се забиваха в черепа й. Светкавица проряза тъмното небе и последва гръм. Всички светлини угаснаха и веднага из класните стаи се разнесоха писъци.

— Боже милостиви! — възкликна господин Бонтемпи. — Изгоряха бушоните! Само това липсваше!

Силният гръм оглуши Окса. Тя се възползва от тъмнината, в която потъна целият колеж, и излезе от стаята, чиято зейнала врата се блъскаше в стената. Силно течение виеше в галериите на трите етажа и уплашените ученици се струпваха пред класните си стаи. Окса приближи до парапета и погледна нагоре в простора с ужас и възторг. Огромни светкавици проблясваха една след друга между оловните облаци и осветяваха безспир двора и каменните статуи.

— Потоп! — изкрещя едно момче до нея.

— Иде краят на света! — додаде друго и се затича към класната стая.

Окса не можеше да откъсне очи от апокалиптичната гледка. Силата на стихията съвпадаше с нейните усещания и макар да беше ужасена, се чувстваше в пълна хармония с раздираното от мълнии тъмно небе.

— Никога не съм виждал толкова силна буря — изрече някой до нея.

Окса се обърна и видя до себе си Мерлин.

— Адска работа! — надвикваше се с грохота той. — Махни се оттам, опасно е!

Бурята не продължи дълго. Няколко минути по-късно дъждът спря, облаците се разнесоха и отстъпиха място на чисто синьо небе. Развълнувани от преживяното, учениците се върнаха в клас и заниманията продължиха относително спокойно. Окса се сви на стола си и със съзнанието, че е получила тройна амнистия — от Острогота, от Бонтемпи и от господин Макгроу — си обеща да не помръдне и на сантиметър до края на часа.

 

 

През междучасието се обсъждаха само две теми. Първата беше бурята, чиито следи още личаха: дворът беше разкалян, посипан с изпочупени керемиди и покрит с локви между неравните павета. Вторият обект на всеобщото внимание бе не друг, а самата Окса. Много ученици я видяха да се връща с директора и клюките плъзнаха.

— Айде бе, скъпа — й каза Гус. — Ти пак ми изкара акъла! Никой не разбра какво стана. Накрая ти изкяри… Не е справедливо! Нали мразиш да те забелязват, а излезе суперуспешно…

— Знам, отчаяна съм… Пълна катастрофа — жално каза Окса.

— Защо? — намеси се Мерлин. — Полага ти се да тържествуваш, щом му се опълчи на Макгроу!

— Браво, Окса! — поздрави я друг, присъединил се към групата, ученик.

— Осмели се да изречеш гласно каквото всички си мислехме! Макгроу наистина премина границата…

— Накрая ще се укроти, нали знаеш — увери я Зелда. — Директорът изглеждаше недоволен от него. Още повече че ти нищо не беше направила!

— Ти също… — много справедливо отбеляза Окса.

За малко щеше да добави още, че и Макгроу също е бил непохватен, щом като „изпусна“ маркера си. Но нали и съвестта й не беше напълно чиста… Затова предпочете да премълчи.

— Той е никой — добави силно възмутен Мерлин.

Гус погледна съчувствено Окса с крайчеца на окото си, а тя се сви още повече на стола.

През остатъка от деня се постара да не привлича внимание към себе си, а по възможност най-усърдно да слуша в час, включително и в предобедния по математика при господин Макгроу. Класният много улесняваше задачата й, тъй като през всичкото време се правеше, че не забелязва ученичката си. Нито веднъж не я погледна. Нито веднъж не направи забележка на някого. Объркани, но и доволни, всички се възползваха от затишието и най-прилежно следяха урока на странния учител.

— Господин Поакасе и госпожице Полок, вие оставате за подреждането на материала — обяви господин Макгроу, когато удари звънецът.

Окса погледна Гус умърлушено. Учебният ден беше и мъчителен, и безкраен…

— Кураж, скъпа! — прошепна й той. — Ще се видим в трапезарията, нали?

— Дадено!…

Окса се залови да подрежда разпилените по масите епруветки. През това време Мерлин миеше пипетките…

— Знаеш ли какво е смятал Айнщайн? — подхвърли неочаквано той.

— Не, не знам… — отговори Окса, доволна от обрата…

— Това е суперинтересно. Бил е известен преди всичко с теорията си за относителността, но е били същински ясновидец: много рано е разбрал, че може да се използва слънчевата енергия, например…

— Напълно съм съгласен с вас! — отекна гласът на господин Макгроу.

Окса се закова на място, а Мерлин се притесни. И двамата не бяха чули кога е влязъл преподавателят.

— Какво толкова ви харесва у Айнщайн? — продължи той с разведрено лице.

Самото споменаване на името на големия учен, изглежда, преобрази строгия Макгроу във внимателен и вдъхновен човек, готов да изслуша младия колежанин.

— Най-вече ме интересуват изследванията в областта на светлината — отговори пламнал Мерлин, поласкан и разтревожен, че е предизвикал интерес у учителя си.

Макгроу го изгледа и го подкани да продължи.

— Какво знаете за трудовете на Айнщайн?

Мерлин се поколеба, но блесналите от любопитство очи на преподавателя го окуражиха.

— Той е доказал, че светлината може да се сравни с вълна или с поток от частици…

— Разбирам, че темата ви интересува, аз също съм запален по този голям учен, а също и по фотоелектрическия ефект. Работих за ЦРУ, видите ли, и мога да ви кажа, че приложенията на базата на Айнщайновите теории са многобройни, по-специално във военната област…

В изблик на ентусиазъм, той размаха ръка и шишенцето със синкава течност на бюрото му буквално изхвърча. Окса не можеше да стои безучастна: закова го във въздуха вертикално на два метра от пода. После го върна на мястото му върху бюрото. И всичко това стана само за секунда и без никаква намеса… на човешка ръка. Тя прехапа устни, ужасена от необмисленото си действие. Мерлин продължаваше да бърше пипетките. От него не се опасяваше. Но що се отнася до Макгроу… Оох! Учителят впери несмутим поглед в момичето. Несмутим! А бе видял всичко, Окса отлично знаеше. И все пак стоеше безучастен, сякаш бе направила съвършено обичайно нещо пред очите му!

— По-нататък пак ще поговорим за Айнщайн, ако желаете — каза накрая той. — Сега е време да отидете при съучениците си.

Тя не чака втора покана. Грабна чантата си и с разтуптяно сърце стремително изхвърча. Мерлин я последва.