Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (75)

74
Петото племе

След необикновеното разкритие, изумлението на Спасените достигна връхната си точка. Всички се раздвижиха и заговориха едновременно. Каква изумителна новина! Камък им падна от раменете… Някой знаеше как да намерят Едефия. И този някой бе Фолденготът на Драгомира! И през ум не им минаваше, че Абсолютният ориентир, който щеше да им помогне да намерят пътя към изгубената Страна, се намираше скрит в мозъка на малкото невероятно създание. Сега завръщането беше по-близко от всякога. Особено за Окса, която буквално преливаше от възторг.

— Но аз съм готова! — каза разгорещено тя на баба си и на Абакум. — Толкова много неща научих вече!

— Да, безспорно — кротко отвърна баба й. — Смятам, че всички разбират нетърпението ти… Но я ни виж! Някои са вече старци!

— Старци, които могат да проснат на земята световния шампион по бокс — отбеляза Гус.

— Старци, които могат да летят — продължи Окса в същия тон, — да изстрелват хора на метри, да създават дяволски вещества… Старци, които могат, стига да поискат, да сложат света в краката си!

— Да — съгласи се Драгомира, — но това са старци, които далеч не са воини, не са подготвени нито физически, нито духом да водят война с когото и да било. И най-вече старци, които не знаят с кого ще застанат лице в лице… Повтарям ти: подобно начинание не бива да се предприема лекомислено.

— Извинете… — обади се изведнъж Нафтали, който до този момент бе запазил пълно мълчание.

Всички погледи се обърнаха към извънредно съсредоточения шведски гигант. Той скръсти ръце на гърдите си и погледна въпросително Брюн. Тя хвана ръката му в знак на подкрепа и му се усмихна смирено.

— Извинете — повтори Нафтали, — но тъй като е настъпил моментът за откровения и аз имам какво да кажа… Нещо изключително важно, което трябва да знаете за Ортън/Макгроу.

Леомидо се почувства неловко и Окса веднага го забеляза. Определено реакциите на вуйчо й бяха странни… Щом той усети, че тя го наблюдава, още повече се притесни и мигновено сведе очи.

— Какво ще ни разкажеш, Нафтали? — учуди се Абакум.

— За тайното общество на Преминаторите — отвърна шведът и се взря в Мъжа Фей.

— Преминатори ли? — колебливо попита Абакум. — Какво знаеш за тях?

Драгомира и Брюн се спогледаха видимо разтревожени, а Леомидо помръкна. Окса вдигна вежди към майка си и баща си, но те явно не знаеха повече от нея. Семейство Беланже също недоумяваше. Словосъчетанието „тайно общество“ привлече обаче цялото внимание на Тугдуал.

— Най-напред ще трябва да се върна девет века назад — започна Нафтали, като си пое дълбоко въздух, — при Прозирниците, които са неразделно свързани с Преминаторите, скоро ще разберете защо. До XII век ние наброявахме не четири, а пет племена — познатите ви, плюс тяхното. Те винаги живееха отделно от другите, недалеч от Недостъпната — най-дивата територия на Едефия. Бяха малко на брой, не повече от петдесетина души. Мълчаливи, необщителни, те се самоуправляваха по свои собствени правила, бяха създали, изглежда, хладни, но мирни съседски отношения. Казвам „изглежда“, защото Прозирниците всъщност криеха страшната си природа. В 1145-а година Всесъщите феи ги осъдили чрез Проклятието на заточеника да живеят самотно в суровия и негостоприемен край Заслепителя, където камъните блестяха толкова силно, че всеки, който ги погледне, можеше да ослепее завинаги. Тази заплаха се криеше в Проклятието на заточеника, дори беше залегнала в основата му: оттогава Прозирниците не можеха да оцеляват извън ярко осветения техен край. Проблясъците на скалите им бяха станали жизненоважни. Далече от тях ги грозеше явна смърт. С течение на годините метаболизмът им се нагодил към новите условия на живот. Кожата им се покрила с дебел слой мазнина, който предпазвал епидермиса от силната светлина. Тя и без друго била много бледа, а сега станала прозрачна и през нея се виждали черните им вени и сърца. Безизразните им лица се загладили, пред очите им се образувала мембрана, която по странен начин матирала погледа им. Носовете им почти изчезнали, цепнатинки заменили ноздрите, устните им се свили, а ушите изгубили ушната мида и запазили само слуховия канал.

— Напомнят ми на извънземни — забеляза леко намусена Окса.

— Да, в някаква степен… — съгласи се Нафтали.

— Но защо ги е застигнало Проклятието на заточеника? — продължаваше да разпитва тя. — Това наказание ли е?

— Да — потвърди той. — Защото мъжете имали ужасен порок. Лишени били, от каквато и да е любов към себеподобните си и станали умели ловци. Но ловът им бил много особен: те ходели на лов за чувства.

— Какво означава това? — попита Окса.

— Абе, остави човека да говори, прекъсваш го през цялото време — избоботи Гус.

— Ловът на чувства — продължи Нафтали — означава, че мъжките не били способни да изпитват любов и крадели чуждата. За целта прониквали тайно в Зеления плащ, в Стръмните планини или в Хилядоочия. Там залавяли влюбените — момчета и момичета, стари и млади. Хипнотизирали ги, изсмуквали чувството им и си го присвоявали, откъдето иде и името им — Смукачите. Дълго време никой не можел да разгадае странното явление. Нарекли го Разлюбване, защото още на другия ден хората преставали да обичат любимите си, за които до предната вечер били готови да умрат. Ясно защо! Любовта им била открадната завинаги! В годините преди Всесъщите феи да се намесят, в Едефия се създала истинска психоза! И тъй като никой не могъл да обясни този феномен, заговорили за Любовна чума, а най-изтъкнати Граноксолози се опитвали да изнамерят лекарство, което да пребори ужасната болест. Напразно… Един ден Коксо, най-жестокият Смукач, бил заловен на местопрестъплението. Току-що се сдобил с любовта на Младата Сияйна, чиято сватба предстояла след броени дни. Всичко било разкрито и оттогава Прозирниците били осъдени на вечно изгнание в Заслепителя.

— Колко противно! — намръщи се Окса.

— Пъклено… — допълни Тугдуал.

— Но да се върнем към Преминаторите… Всичко започнало с Темистокъл — продължи Нафтали. — Темистокъл бил Якорък, родил се през 1516 година и починал през 1648 при ужасни обстоятелства, за които ще ви разкажа по-късно. Бил страстен учен, изследвал свойствата на камъните и минералите. Имал голям принос в развитието на медицината, но не се ограничил само с това. От химията той бързо преминал към алхимията и по-специално към трансмутационната алхимия.

— Какво е то? — тихичко попита Мари.

— По-просто казано, трансмутационната алхимия представлява превръщането на една материя в друга. Превръщането на метал в злато положително би разпалило най-силните страсти сред Отвъншниците. В Едефия Якоръките отдавна владееха чудото, превръщаха някои скали в диаманти. Що се отнася до безсмъртието, една от най-големите утопии на алхимиците, то не занимаваше особено Темистокъл. Беше обсебен от мисълта за нашата граница — светлинната бариера, която никой никога не бе преминавал. Да я преодолее, станала най-голямата му мечта, крайната цел на живота му. Във вечното търсене на нови материи проявявал интерес към искрящите скали на Заслепителя. Като разбрал, че Темистокъл се мъчи, но не е в състояние да ги приближи заради ярката им светлина, един Прозирник решил сам да го потърси. Цели четиристотин години Прозирниците не били срещали жива душа! И доставил на изпратения от провидението човек къс от скалата с опасния блясък. Темистокъл го нарекъл Луминесцент и с жар се захванал да го изследва, напълно убеден, че държи в ръцете си уникална материя. И бил прав! От своя страна Прозирникът съзнавал каква неочаквана възможност му се е явила в лицето на Темистокъл и не след дълго му предложил сделка, на която ученият не можел да откаже: ключът към тайната на трансмутацията срещу любовта на някой млад човек. Като чул тези думи, Темистокъл веднага отишъл в Стръмната планина, приспал един младеж, който щял скоро да се сгодява, и го пренесъл в Заслепителя. Смукачът свършил пъкленото си дело и завинаги отнел на момчето всички чувства, в замяна, на което разкрил пред Темистокъл тайната на Прозирниците: Коксо, прастарият Смукач, разработил уникална рецепта, по която материята се превръща в частици! Можете да си представите колко е бил щастлив Темистокъл, който след дългогодишни изследвания видял как неговата наука прави гигантски скок…

— Искате да кажете, че не е било блъф? — озадачи се Окса. — Рецептата наистина ли е съществувала?

— Да, Окса — простичко отвърна Нафтали.

— А вие… вие случайно да знаете съставките? — попита Младата Сияйна.

— Да.

Драгомира ахна от изненада. Спасените се оживиха, развълнувани от разкритията и жадни да научат какво е станало по-нататък.

— Рецептата, която Прозирникът дал на Темистокъл, била непълна. През вековете част от нея се загубила… Той бил сигурен само в първите две съставки: кубче от Луминесцент с дължина на страната три сантиметра и една осма литър (или сто и двайсет грама и половина) човешка кръв. Данните за третия елемент не били толкова ясни: отнасяло се до растение, чиито корени, стъбла и листа трябвало да се смелят и което служело за катализатор. После Прозирникът решил да подари на Темистокъл едно безценно флаконче.

— И какво имало в него? — прошепна Окса и затаи дъх.

— Щом всмуквали любовта от клетите невинни хора, Прозирниците изпадали за известно време в еуфория. Странно, но това състояние провокирало излив на черна и лепкава течност от носовия им отвор, флакончето у Темистокъл съдържало противния катран от ноздрите на самия Коксо, взет преди цели четиристотин години.

— Ау, че гадно! — провикна се девойката.

— Потресаващо… — допълни Тугдуал.

— Отвратително! — обади се и Гус. — Напомня ми за „хормона на любовта“!

— Това пък какво е? — попита Окса и присви очи.

— Учените проучват подробно явлението: изглежда, че когато човек се влюби, в тялото му се отделя стимулиращ хормон, подобен на твърд наркотик. Той води до пристрастяване и може би точно това се е случило с Прозирниците. Но най-щурото е, че хормонът може да се помирише!

— Да полудее човек! — бе коментарът й.

— Много правилно казано! — каза Нафтали. — Ти обобщи съвършено точно проблема, Гус: Прозирниците са се пристрастили към човешкия хормон на любовта.

— А защо казахте, че веществото на Коксо е безценно? Какво го е отличавало от това на другите Прозирници? — затрупа го с въпросите си тя.

— Коксо е бил гениален изобретател… — отговори Нафтали.

— Искаш да кажеш побъркан магьосник! Пълен психар! — прекъсна го Драгомира. — Чела съм статии за него в Мемотеката. Бил е безскрупулен и безгранично жесток!

— Така е… — отстъпи Нафтали. — Като казвам гениален, имам предвид само, че успя там, където всички преди него се проваляха! Той е мерзко същество, не го защитавам, но беше първият, който овладя трансмутацията. И четири века по-късно, когато Темистокъл пое щафетата, трябваше да работи упорито много години, за да постигне целта си…

— А намери ли накрая липсващия елемент? — попита Окса. — Това е Горанова, нали?

— Откъде разбра? — ахна Гус.

— Растение, което служи за катализатор, Гус, припомни си…

— Ами да бе, разбира се!

— Права си, Окса — потвърди Нафтали. — Става дума точно за Горанова!

— Но това е убийство! — възнегодува тя. — Възмутена съм… Клетата Горанова! Темистокъл сигурно масово ги е унищожавал!

— Без съмнение — съгласи си Нафтали. — Докато най-накрая не намерил точния състав на еликсира си, наречен Преминатор, който разлага тялото на частици и му дава свойството да преминава през твърди материи като камък, дърво, метал…

— Искате да кажете, че Преминаторът позволява на хората да преминават през стените, така ли? — смая се Окса.

— Правилно — отвърна Нафтали сред възгласи на изумление.

— Минаващи през стена — прошепна Гус. — Представяте ли си каква власт дава това?

— Да, Гус, огромна власт… — призна Нафтали. — Но Темистокъл не спрял дотук. След като блестящо преминал през стени, остъкления, метални прегради, каменни зидове, той направил опит да премине и през светлинната завеса на Едефия — всъщност към нея се е стремял още от самото начало. Но се сблъскал, как да кажа, със стена от светлина, срещу която неговият могъщ еликсир нямал сила. И това било голямото разочарование на алхимика, разочарование, което за малко не го съсипало. Надеждата обаче не го напуснала и той предприел последна стъпка, която го отвела към неговата гибел. Решил да влезе в Залата на Пелерината и да намери решение на въпроса си. Естествено, той не знаел Тайната-Която-Не-Се-Споделя, но инстинктът му подсказвал, че там ще открие някакви знаци. Една нощ се промъкнал в Стъклената колона, надхитряйки охраната с помощта на еликсира си Преминатор, и проникнал в прословутата Зала. Какво намерил ли? Никой не знае, защото от нея излязъл един безумец. Появила се само изродена телесна обвивка: Темистокъл бил мъртъв. Няколко месеца по-късно единственият му син, който помагал на баща си през последните години от живота му, основал Тайното общество на Преминаторите и така традицията продължила. Членовете му канели в подземията на Заслепителя някои от най-изтъкнатите химици в Едефия. Всички обличали дълги наметала с качулки на главите, които закривали лицата им. Виждали се само очите. Обединявало ги страстното желание да пресекат светлинната граница на Едефия. Химиците се превърнали в алхимици в името на общото дело. Но за да отговоря на въпроса ти за подареното на Темистокъл флаконче, Окса, трябва да знаеш, че Коксо е правил стотици опити върху себе си, с които увредил собствената си ДНК. И като казвам, че е бащата на човешката метаморфоза, веднага разбираш защо този дар от Прозирниците има изключителна стойност…

Нафтали се смълча за миг. Напрегната тишина тегнеше над всички.

— Да полудее човек — повтори Окса, която винаги реагираше спонтанно. — Значи, ако добре съм разбрала, Преминаторите използват черен секрет от носа на Смукачите, за да могат да преминават през всякакви прегради… Но единствен Темистокъл е постигнал метаморфозата благодарение на сополите на Коксо, нали така?

— Съвършено точно, Окса! — отговори Нафтали, притеснен, че разказът му създава напрежение на близките му. — Темистокъл и неговите потомци…

— Нафтали, някои от нас познават в общи линии историята на Преминаторите — обади се Абакум със сериозно изражение на лицето. — Но не смятам, че тази част от разказа ти се намира в архивите на Едефия, нито където и да е другаде. Така че, не се обиждай, но откъде научи всичко това?

— Знам, че се разпространяваха много слухове за Преминаторите, а и реакциите ви, когато произнесох това име преди малко, ми потвърдиха, че някои знаят повече, отколкото показват. Всъщност никой от вас не може да е наясно с подробностите, които ви разказах току-що, защото аз ги научих от майка си. Тя беше покаяла се Преминаторка.

— Искаш да кажеш, че…? — подскочи Драгомира, но не се реши да зададе кардиналния въпрос.

Нафтали се вгледа в нея със зелените си очи и й отговори унило:

— Да, Драгомира. Майка ми беше Преминаторка…

Драгомира извика и всички изумени и ужасени погледи се насочиха към Нафтали. Неизмерима тъга помрачи лицето на шведския исполин.

— Майка ми беше химичка — продължи смело той. — Един ден я потърсили Преминатори и тя станала член на Тайното общество. Била привлечена от идеята да напусне Едефия. Пила от еликсира и заедно с останалите членове продължила изследванията, предприети от Темистокъл. Но Господарят на Преминаторите искал да произвежда все повече и повече от еликсира, защото чувствал, че е съвсем близо до успеха. Нещо, което за съжаление означавало Прозирниците да поддържат постоянно наследствения си порок, за да доставят прословутия черен секрет. Началото на XX век било смутно време — все повече и повече хора се откъсвали от любимите същества, към които били дълбоко привързани, народът бил неспокоен. Страшната история за Преминаторите Смукачи отдавна била забравена — спомнете си, че се е случила цели осем века преди това. Но всички търсели обяснения. Различни хипотези, една от друга по-черногледи, постепенно породили съмнение и страх по всички краища на Едефия. Някои виждали наченките на залеза на нашия свят, други — проклятието на Всесъщите феи. Майка ми не понесла жестокостта на Преминаторите и съюза им с Прозирниците. Тя напуснала Тайното общество под смъртната заплаха за цялото й семейство само ако посмее да си отвори устата да ги спомене. За нещастие това се случи, след като съм се родил…

— Защо „за нещастие“? — оживено запита Тугдуал.

— Заради ДНК, нали? — намеси се Окса.

— Да, заради ДНК — кимна натъжен Нафтали. — Дори един-единствен път да си пил от еликсира, той се предава на поколенията по наследство…

— Почакай, почакай… — прекъсна го Тугдуал. — Ти всъщност ни казваш сега, че си Преминатор, така ли?

По лицата на Спасените се четеше дълбок потрес. Абакум затвори очи, сякаш искаше да остане насаме със собствените си мисли, а Драгомира закри лицето си с ръце.

— В кръвта ми действително има ген на Преминаторите — подхвана Нафтали. — И, повярвайте ми, че много съжалявам.

— Тогава аз също съм Преминатор! — отсече Тугдуал и стана от фотьойла с блеснали очи. — Стра-хот-но…

— Да — потвърди Нафтали покрусен. — Всички потомци на членовете на Тайното общество носим гена на Преминаторите.

— Господи! — извика Драгомира. — Успокой се, приятелю мой, никой от нас няма да те вини за грешките на предците ти. Ти си преди всичко един от Спасените, това не е спорно. Достатъчно доказателства за вярност си давал дълги години.

— Благодаря, Драгомира — прошепна Нафтали, трогнат до дъното на душата си от думите на Баба Полок.

— Но ти спомена, че имаш да ни казваш нещо за Ортън/Макгроу — напомни му плахо тя. — Каква връзка има с твоята история?

— Връзката, Драгомира, е, че последният Господар Преминатор не е никой друг, а Оций. Връзката е, че Ортън също е Преминатор… А най-важното е, че е потомък на Темистокъл, откривателя на човешката метаморфоза…