Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (16)

15
Едефия

— Да ми разкажете някои неща ли? На мен? Нещо лошо ли? — уплаши се Окса.

— За лошо, не знам — отговори той. — Във всеки случай е много важно.

— Преди това ми се ще да ви попитам нещо. Може ли? — изрече колебливо Окса.

— Слушаме те — подкани я Драгомира и на челото й се врязаха тревожни бръчки.

— Знам, че не биваше, но видях… нещо в апартамента ти, бабо.

Драгомира стана, отправи се към кухнята и след няколко секунди се върна, придружена от прословутото създание, което Окса бе мярнала през ключалката. Момичето ахна от изненада и отстъпи назад.

— Окса, това е моят Фолденгот. Не се бой, съвсем безобиден е — добави Драгомира, забелязвайки, че Окса инстинктивно се дръпна.

— Отправям ви поздрав за добър вечер, внучке на моята Сияйна — каза създанието и се поклони.

— Ка… къв… ка… къв е тоя образ, татко? — заекна Окса.

— Бабиният Фолденгот, мила.

— Бабиният КАКВО?

— Фолденгот, нещо като интендант, ако по̀ ти харесва. Драгомира има два — мъжки и женски — те домакинстват и изпълняват всякакви задачи — уточни Павел и по лицето му пробяга усмивка.

— Ей, че откачено! Откъде го изкопа, бабо? — възкликна момичето, като не откъсваше очи от създанието.

— Дълга история, съкровище… Но, хайде, сядай при нас!

Окса се настани до баща си на червения кадифен диван, точно срещу баба си и нейните гости, Фолденготът пристъпи и й предложи напитка. Окса с любопитство прие подадената чаша и го разгледа отблизо, но не посмя да го докосне.

— Невероятно! То е извънземно, нали!

— Не, не е извънземно — каза баща й.

— Да не сте го довели от Русия, да не е от степите?

— Нито извънземен, нито степен е нашият произход, внучке на моята Сияйна, вярването почива на заблуда — уточни Фолденготът и разтърси енергично голямата си кръгла глава.

Драгомира огледа присъстващите, сякаш мълчаливо се съветва с тях. Те й смигнаха в знак на съгласие. Тя си пое въздух и продължи:

— Съкровище, всъщност Фолденготите ми не идват ни от космоса, ни от Русия, а, както ние всички, от една далечна страна. Баща ти, Тугдуал и ти сте родени тук. На тази Земя. А ние, по-възрастните — в нашата родина Едефия.

— Едефия ли? Никога не съм чувала за нея! Къде е това?

— Едефия се нарича нашата родина — започна Баба Полок.

— Тя се намира на Земята, но никъде не е отбелязана.

— Почакай, бабо… Да не би да е някакъв паралелен свят? Това ли искаш да ми кажеш? — запита Окса, смаяна и очарована едновременно.

Леомидо и Абакум се засмяха.

— И да, и не — отговори Драгомира, като търсеше думите си. — Защитена е със светлинна бариера и поради това е невидима за Отвъншниците.

— Отвъншниците ли? — подскочи Окса.

— Отвъншниците, за разлика от Отвътрешниците… са всички, които живеят извън Едефия. Представи си нещо като гигантска биосфера, която никой не може да види…

— Ще си представя. Винаги е по-лесно да си въобразиш какво ли не — въздъхна Окса. — Но да повярваш, е по-трудно…

— Това е нормално и разбираемо — продължи Драгомира.

— Навярно ще ти е нужно известно време, но все пак ще ти обясня, като се опитам да бъда пределно ясна… Едефия съществува, откакто съществува и Земята, но е закрита с въпросната бариера и територията й е невидима за Отвъншниците. Защо ли? Доколкото можахме да установим, скоростта на светлината там е по-голяма от обичайната. Границата на Едефия е непроницаема, но ние я виждаме, защото очите ни са приспособени генетически към тази феноменална скорост, която й придава удивителен, несъществуващ Отвън цвят. Непознат…

— Как така непознат? — извика изумена Окса. — Нали се предполага, че всички цветове са известни?

Баба й не отговори и наведе очи, видимо доста развълнувана от разказа, който бе подхванала.

— Но това, което ми разправяш, е откачено, бабо! Съвсем откачено! — прецени Окса и прекара ръка по лицето си. — Да не ме занасяш…

Гостите около нея запазиха тягостно мълчание и то помете всичките й съмнения. Баща й стисна по-силно ръката й. Окса се обърна към него:

— Тате?

— Баба ти казва истината — произнесе с мъка Павел. — С изключение на Мари, която си е същинска Отвъншница и не знае нищо за нашите корени, ние носим в себе частици от Едефия. Дори да не сме родени там, ние, бегълците, участваме в общност, която нарекохме Спасените…

— Спасените ли? — ахна Окса.

— Спасените са от Едефия, скъпа. Име, което съвсем подхожда на съдбата ни, независимо дали ни харесва, или не? — отбеляза горчиво баща й. — Трябваше ми време, за да приема частта от Едефия, която е в мен. Години се опитвах да загърбвам произхода си и дори не съм сигурен дали успявах, разбираш ли… Дълго отказвах да съм различен. Но се наложи да се изправя пред очевидната истина: никога не бях като останалите момчета, също както днес не съм като останалите мъже.

— И аз не съм като другите! — извика Окса.

Всички погледи се устремиха към нея. Изгаряща от любопитство, тя съвсем забрави, че си бе обещала да пази тайната си. Прехапа устни и се наруга, че престъпи дадената дума.

— Означава ли това, че правиш по-необикновени неща, съкровище? — попита трескаво Драгомира.

— Ъъъ, леко необикновени, да… Може да се каже…

Окса бързо облегна лакти на коленете си и задъхана подпря лицето си с длани. При тези думи всички останаха в тревожно очакване и още по-настойчиво приковаха очи в нея. Абакум я поощри с поглед.

— Ами, мога да се издигам над земята, не много високо, но и толкова ми е достатъчно! Страхотно е! — започна тя. — Мога и да премествам предмети, като се съсредоточа.

— Магнетус! Превъзходно! — провикна се баба й.

— Изхвърлям и топчици огън, но не знам как го правя, просто изхвърчат от дланите ми…

Окса млъкна, притеснена от въздействието на думите си върху хората, които я слушаха.

— И още?… — кротко попита Павел.

— Мога да изправям коси от разстояние… — добави тя, припомняйки си своя пръв вълшебен опит.

Очите й блестяха от въодушевление, но онези, които я познаваха най-добре — баща й и Драгомира — не се подведоха и разбраха уплахата й. Двете вертикални бръчки на челото й бяха показателни. В паметта й изплуваха куп картини и поставяха съвестта й на изпитание. Да каже ли за Макгроу? За Острогота? Макар че изгаряше от желание да сподели, вътрешният й глас буквално крещеше: Не! Само това не прави?

— Ще ми се да узная сега повече за Едефия — каза Окса твърдо, за да прогони последните си колебания.

Драгомира се намести по-удобно в креслото.

— Разбира се, скъпа моя, разбира се… За начало нека кажа, че можем да си представим Едефия като огромна слънчева централа с големината на Ирландия, разделена на пет области. На нашата земя, защитена от плащ и почитана от Отвътрешниците, животните, растенията и хората се развиваха в идеални условия на изобилие и хармония. Равновесието беше основата на цивилизацията ни и бележеше нашия живот. Народът ни беше разделен на четири съвършено различни, но свързани помежду си племена: Горските хора, Якоръките, Гръмогласите и Всесъщите феи.

— Всесъщи феи ли? — прекъсна я Окса ококорена.

— Много тайнствени същества… те обитават Острова на феите, който изцяло им се полага по право. Аз живеех в Стъклената колона, построена точно там, където в Едефия се пресичат четирите посоки на света. Колоната е изградена от кристал и е специално предназначена за Сияйната и семейството й, а също и за Помпиняк…

— Какво е Помпиняк? Ами Сияйна? — прекъсна я пак Окса.

— Помпиняк ли? Нещо като правителство. А пък Сияйна…

— Така те нарече извънземният… ъъъ… Фолденготът! — провикна се Окса и посочи дребното същество, седнало като мъдрец по турски до калъфа на контрабаса в дъното на помещението.

— Сияйна е господарката на Едефия — продължи Драгомира, приковала поглед във внучката си. — Тази, която притежава цялата власт. Единствена тя може да общува с Всесъщите феи, всемогъщите богини на тази земя. Заедно с тях Сияйната осигурява животворните дъждове и благодатта на слънчевите лъчи, които правят Едефия такава, каквато е. Или каквато беше… Щедра земя, чиито богатства ни позволяваха да живеем в хармония, равенство и изобилие. Сияйната пази и защитава това равновесие. Тя владее баснословната мощ на светлината, топлината и водата… сърцето на органичния, неорганичния и растителния свят.

Драгомира замълча за миг, погледът й потъмня, ноздрите и трепкаха в ритъм с пресекливото й дишане.

— Колко отдавна не съм говорила за тези неща — прошепна тя и замижа.

От уважение към Баба Полок гостите стояха неподвижни и смълчани. Окса, на която направи невероятно впечатление засвидетелстваното уважение, огледа поотделно участниците в извънредно необикновената сбирка. Леомидо и Абакум сякаш бяха отражение един на друг, те седяха със сключени на коленете ръце, с натежали от носталгия лица. Елегантната Мерседика поклащаше глава и пощипваше кожата на дясната си ръка с лакираните червени нокти на лявата. Павел изглеждаше най-развълнуван от всички. Седеше до дъщеря си, а тя виждаше само строгия му профил и бързо пулсиращото му слепоочие. Той преглъщаше с мъка, чертите му бяха изпънати, гърлото свито. Само на загадъчния Тугдуал като че случващото се около него му бе съвършено безразлично. Все така отпуснат във фотьойла, той се бе съсредоточил върху айпода си, от който долитаха ритмични бибипкания.

— Бабо… значи ти си Сияйна? — прозвуча тънкото гласче на Окса.

Тя усети как баща й замръзна до нея, а Драгомира кимна утвърдително. Мълчаливото и категорично потвърждение реши в този миг съдбата на семейството й.

— Спомняш ли си знака на коремчето ти от вчера? — продължи Драгомира с разтреперан от вълнение глас.

— Синината ми? О, тъкмо исках да ти я покажа!

— Знам, съкровище, знам… Синината е изчезнала, нали? И сега на нейно място, на пъпа ти има осмоъгълна звезда — точно я описа старата дама.

Окса зяпна. Тя сложи инстинктивно ръка на корема си и почувства как я обзема страхотно любопитство. Любопитство, примесено с много силна тревога. Какво ли значеше всичко това?

— Откъде знаеш, бабо?

— Защото и аз имах същия знак преди петдесет години. Бях удостоена с него както майка ми, баба ми и другите преди нас. Но изчезна, щом станах Спасена. Днес ти наследяваш следата, Окса.

— Какво означава това, бабо? Какво означава?

Гласът й трепереше от възбуда и уплаха. Тя погледна баба си, задиша тежко, сърцето й се сви.

— Следата посочва момичето, което ще стане следващата Сияйна — въздъхна Драгомира. — Това си ти, Окса! ТИ СИ БЪДЕЩАТА СИЯЙНА НА ЕДЕФИЯ! НАШАТА ДЪЛГООЧАКВАНА…