Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (49)

48
Заекът Абакум или Абакум заекът

— Гус! ГУУУС!

Окса разтърсваше приятеля си. Но той се противеше и мърмореше насън.

— Гус! Събуди се! Лалугер такъв!

Очите й още бяха подпухнали от плач, чийто единствен свидетел стана Тугдуал. Тугдуал… Страхотно момче. Да можеше да направи нещо за него…

— Абе, какво искаш? — мънкаше Гус. — Колко е часът?

— Четири…

— Сутрин или следобед? — запита той между две прозевки.

— Сутрин, естествено!

— Ама съм и аз — промърмори момчето. — Тъп въпрос…

— Можеш ли да станеш? — попита го Окса и посочи превързаната му лява половина на главата. — Чух някакви странни шумове и гласове, хайде да идем да видим какво става!

Как можеше да откаже? Надигна се и се затътри след нея, използвайки случая да възстанови пословичното им мълчаливо разбирателство, поразклатено от скорошната кавга. Заслизаха по стълбището на пръсти. И наистина доловиха отчетливо приглушени гласове откъм най-отдалеченото помещение, обитавано от Леомидовите създания.

— Абе, ти какъв слух имаш, че ги чуваш чак от стаята си! — каза Гус шепнешком.

— Първо чух, че към три часа се звъни — обясни тя. — Дали пък не е било създанието аларма, за което ни спомена онзи ден Фолденготката.

— Алармон ли?

— Не знам, може би. Нададох ухо, но разпознах само шум от стъпки и гласовете на Драгомира и Леомидо. Чудя се какво ли става. Хайде на разузнаване…

— Окса… — въздъхна Гус.

Той беше съсипан от умора, а за да удържи приятелката си, нямаше да стигнат и всичките му сили, дори умножени по две… Но в четири часа сутринта, след като го нападна един побеснял Фелон и го бе ухапал Прилеп Мъртвешка глава, то вече си беше мисия невъзможна. Гус и Окса се приближиха тихичко до стаята, която се намираше в дъното на дългия коридор на партера. През открехнатата врата се процеждаше светлина и долитаха тихите гласове на Драгомира, Леомидо и Абакум. Окса се доближи още и хвана Гус за ръка. Момчето вдигна очи към тавана и не се възпротиви. Хрумне ли й на Окса някаква идея, била тя добра или лоша, нищо не можеше да я спре. „Това момиче е готово на всичко…“, каза си той.

Когато стигнаха до вратата, двамата шпиони се долепиха до стената и погледнаха в стаята. Зрителното им поле бе доста ограничено, но виждаха Драгомира и Леомидо в профил, седнали до маса, на която се мъдреше огромен великолепен заек със сиво-кафява козина.

— Първо обиколих цялото имение, стигнах чак до морето, но нищо не открих. Ох, мускулите на лапите ми са се схванали, отдавна не съм тичал така…

Беше гласът на Абакум. „Но къде е той? — питаше се Окса. — Сигурно седи откъм другия край на масата…“

— Искаш ли малко вода? Сигурно си преуморен, скъпи мой Абакум — каза Драгомира, сложи купа пред заека и го погали.

На заек ли говореше тя? Окса сбърчи вежди и на лицето й се изписа дълбоко недоумение. Абакум? Абакум заек? Заек Абакум? Това пък сега какво означаваше? А Гус си повтаряше, че просто спи и че му се е присънил невероятен сън: някакъв заек, който се казва Абакум, бръщолеви ли, бръщолеви… с неговия глас… „Щури работи! — помисли си той и се облегна на стената. — Бълнувам…“

— Но инстинктът ми ме отведе до селището и там видях и чух доста интересни нещица.

Окса се ококори: наистина говореше заекът! С щръкнали дълги уши, животинката се обръщаше точно в този момент съвсем сериозно към Драгомира и Леомидо, нямаше никакво съмнение! Значи заекът и Абакум бяха едно и също! Това бе истината… Макгроу и Ортън, Абакум и заекът бяха от групата на съществата с двойна самоличност. Окса стисна ръката на Гус, който се чувстваше пренесен в друго измерение и отказваше да повярва, че е буден. След като пийна няколко глътки вода, заекът продължи разказа си и заличи съмненията на двамата приятели:

— Видях Ортън пред хотел Бърлогата. Беше много тъмно, но го разпознах най-вече по гласа — остър и писклив, какъвто бе и преди петдесет години. Товареше багажника на една кола. Беше ранен и едва носеше куфарите. Помагаше му някакво момче, май беше синът му… Чух ги да се карат. Явно синът искаше да останат и да се опитат „за да заложат всичко на една карта“, това бяха думите му. Ортън не се съгласяваше, отговори му, че нещата били по-сложни, отколкото е предвиждал, и че се налага да приложи друг, по-ефективен план. После потеглиха.

— Браво, Абакум! — каза на заека Драгомира. — Ей това се казва попадение! Щом Ортън си е заминал, ще ни остави на мира за известно време… Но само по себе си не предвещава нищо добро и преди да ни нападне втори път, което несъмнено скоро ще стори, ние сме длъжни да се подготвим.

— А! И Абоминари беше там — добави животинчето.

— Никак не съм изненадана и сега разбирам защо беше толкова агресивен в последно време — каза Драгомира. — Трябва да е почувствал, че господарят му е наблизо. Да се бях сетила по-рано… Е… поне не скита на воля, а това е хубаво. Беше се разбеснял толкова, че бе готов да се предаде на Отвъншниците, само и само да ни напакости.

— Избегнахме най-лошото — потвърди заекът с трепкаща муцунка.

— Значи Ортън има син… — промълви Леомидо със сключени пред лицето длани, потънал в собствените си мисли.

— Защо да няма? — забеляза кротко заекът. — Устроил си е живота като всеки Отвъншен. Като теб. Като всички нас.

Окса и Гус разбраха, че разговорът отива към своя край и че ще бъде неловко да ги заловят в шпионаж. Те предпочетоха бързо да офейкат и с тихи стъпки се качиха в стаята на Гус. Хвърлиха се в леглото зачервени и запъхтени.

— Не, ама даваш ли си сметка, Гус? Абакум е заек!

— Бих казал по-скоро, че заекът, който видяхме, е Абакум — уточни вече окончателно разсъненото момче.

Окса се изсмя нервно.

— Да, щом така ти харесва. Ще полудея!

— Не — възрази с престорено безгрижие Гус, — не виждам нищо необикновено тук. Откровено казано, Окса, аз всеки ден срещам говорещи зайци! Също както и момичета, които изхвърчат като ракети, двуметрови Лещарки и припадащи за няма нищо растения. За човек като мен, то си е банално… А на теб ти правят впечатление такива дреболии! Трябва да излизаш от време на време от къщи!

В отговор получи една възглавница по главата и отвърна на нападението с друга.

— Имаш късмет, че си ранен! — изръмжа Окса и прихна. — Щях да те побъркам…

— Мислиш, че ще ме уплашиш! — каза той и я замери с чорап. — Отивай да си лягаш и да поспиш няколко часа…

— Пфу… — изпъшка приятелката му и вдигна рамене.

Преди да излезе от стаята му, го замери с чорапа, който се търкаляше на пода. Само с поглед.

— Нахална самохвалка! — възмути се усмихнато Гус. — Това си ти!

Когато двамата приятели влязоха в кухнята, завариха всички Спасени да закусват около огромната маса.

— Какво ще обядваме? — заинтересува се неочаквано Окса и избухна в смях. — Аз бих хапнала една хубава заешка яхния…

Драгомира вдигна рязко глава и погледна Абакум, който се наведе и на лицето му заигра разбираща усмивка.

— С моркови. Какво ще кажете? Морковите са много вкусни! Хрупкат, хрупкат — продължаваше тя, доволна от намеците и находчивостта си.

— Престани, Окса — подшушна Гус, използвайки момента, когато Драгомира бързо измести разговора в друга посока. — Прекаляваш…

— От нервите е — отвърна му също шепнешком Окса. — Пак ги изпуснах…

— Глупости, не е от нерви. Наистина си луда…

— Млада моя Сияйна! — прекъсна го Фолденготът, разтревожен от кулинарните желания на Окса. — Боя се, че стомахът ви не ще е в състояние да се наслади на дегустацията на заешка яхния. Но правя предложение да си доставите удоволствие с филе от риба и грах в близост до тринайсет часа. А! Миялната машина иззвъня, приготовлението свърши.

— Миялната машина ли? — учуди се Окса.

Всички се извърнаха, за да проследят дребното топчесто създание, което отвори машината и извади отвътре пластмасова кутия, Фолденготът вдигна капака и от нея се надигна пара с апетитен аромат на риба.

— Не ми казвай, че готвиш риба с грах в миялната машина! — извика Окса.

— Млада Сияйна, тази машина води до съвършенство варенето на пара, хубавият вкус е сигурност.

— Невероятен е тоя Фолденгот — заяви смаян Гус. — Обожавам го…

— Ако Младата Сияйна поиска, морковите могат да познаят същото варене и да придружат рибата. Желанието трябва да бъде заявено, за да минат към следващата програма на миялната машина.

— Добре! — прие Окса. — Иди да донесеш морковите! Ти си гениален, Фолденготе.

— Младата Сияйна ми прави безумна чест — отговори Фолденготът и полилавя от удоволствие.

Спасените оставиха Фолденгота на домакинските му занимания и излязоха от кухнята, придружени от Окса и Гус. След краткия, но оздравителен сън през нощта, чувствата отстъпиха място на разума. Всички се настаниха в просторния, превърнат отново в щабквартира, хол на Леомидо, за да обсъдят положението обстойно, да вземат решения и да съгласуват действията си, които се свеждаха до анализ на прословутия списък, упорито търсене на други Спасени и Фелони незнайно къде по света, в проследяване на Ортън/Макгроу, в опазването на Окса… Най-важната от всички мерки беше да я научат да владее новите си умения и да придобие други.

— Запомнете: докато има хора около вас, не сте в опасност. Но при никакви обстоятелства не бива да допускаме Ортън да се навърта наоколо, когато сте сами — уточни Павел.

— Е! Аз мога да се защитавам! — обади се Окса. — Признайте, че моят Торнадокс беше успешен!

— Да, впрочем сега е моментът да те поздравя! — каза зачервена от вълнение Драгомира. — Покрай събитията забравихме да похвалим великолепния ти пръв опит. Перфектно изпълнение с Гранокса! Браво, Окса!

Всички изръкопляскаха бурно, а Гус силно изсвири с уста. Лицето на Окса се озари от широка усмивка, но удовлетворението й имаше горчив привкус, защото всъщност на Гус дължеше заслугата за успеха. Именно той си бе спомнил заклинанието, когато в паниката мозъкът й блокира и едва когато й подсказа думата, тя успя да изстреля Гранокса. Огледа Спасените, които възлагаха надеждите си на нея и й вярваха. Заканите на Макгроу отново отекнаха в мозъка й и тя по-силно от всякога почувства значимостта на предопределението си. Ами ако се заблуждават? Ами ако тя не е толкова силна, колкото си мислят те?