Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (13)

12
Смущаващи хипотези

— Окса, почакай!

Гус се опитваше да настигне приятелката си, която бе излетяла на ролерите веднага след последния час и за пореден път през деня му се измъкна. Със свито сърце, че постъпва по този начин, Окса направи знак, че не го чува, но все пак позабави скоростта и намали разстоянието, което ги разделяше. Тя летеше като стрела и от време на време поглеждаше назад, за да се увери, че Гус още я следва. Беше жестоко и жалко от нейна страна, беше непоследователна и недружелюбна, тя го знаеше. Съжаляваше, но не правеше и най-малкото усилие да промени това положение…

Стигна до Сейнт Джеймс Парк, настани се под една плачеща върба пред спокойната река и се загледа в патиците. Бяха големи късметлии. Никакъв Макгроу не им вгорчаваше живота, никакъв Острогот не им загрозяваше пейзажа…

— О, и ти ли си тук? — провикна се Окса, виждайки притеснения Гус, който няколко минути по-късно я бе догонил.

— Да, тук съм и не ми казвай, че се радваш, защото няма да ти повярвам! — отвърна остро той. — Благодаря ти! Беше мило, че ме изчака…

— Извинявай… Не исках да те обидя. Днес се чувствам малко странно.

— Забелязах… — наблегна Гус, като въпреки всичко й се усмихна снизходително. — Само се надявам, че не си забравила кой е най-добрият ти приятел!

Настани се до нея и лекичко я побутна.

— Сетих се къде ще отидеш…

Наблюдаваха известно време катеричките, които подскачаха в тревата, и децата, които им подхвърляха фъстъци.

— Спомняш ли си, че миналата година ни водиха в този парк на ученическа екскурзия? — попита Гус. — Ако ми бяха казали тогава, че една година по-късно ще живея съвсем наблизо. После добави тъжно: — Май никога не сме се виждали толкова малко… Добре поне, че сме в един клас, а иначе какво ли щеше да бъде?

Окса се засрами. Днес не се беше отнесла добре с него. Чувстваше се неловко и го чакаше да продължи.

— Добре ли си, скъпа?

Гус не я погледна. Мачкаше стръкче трева.

— Не, хич не съм добре… — призна Окса. — Съвсем съм се побъркала.

— Нормално е — заяви Гус. — Много промени за кратко време, всичко е ново: страната, домът, колежът… И просто ти се отразява.

— Не е това, Гус…

Заточиха се минути на мълчание.

— Добре… — каза накрая момчето и вдигна очи към приятелката си. — Май ще трябва да ти вадя думите от устата с ченгел, за да разбера нещо.

Окса усещаше, че затъва в собствените си мисли. Нейната тайна вече заемаше прекалено голямо място в душата й и тя умираше от желание да я сподели. Тогава защо се колебаеше?

— Гус — започна Окса нервно, — каквото и да се случи, нали винаги ще съм твоя приятелка?

— Амии… да, разбира се!

— Заклеваш ли ми се?

— Заклевам се!

Окса пое дълбоко въздух, развълнувана от това, което се готвеше да направи.

— Виждаш ли тази шишарка там до пейката?

— Да — отговори Гус заинтригуван.

— Гледай внимателно…

Шишарката се издигна от земята в началото бавно, после по-бързо и се изстреля на десетина метра, където една катеричка се хвърли да я улови. Гус извика от изненада и погледна първо шишарката, после нея. Но демонстрацията тепърва започваше… Шишарката полетя вертикално, сякаш я местеше невидима ръка. Катеричката заподскача, за да я достигне, а Окса не можа да се откаже от удоволствието и накара животинчето да се мята след желаното лакомство чак до първите клони на голямо дърво. След това си избра, струпани на голяма купчина, сухи листа, разрази истинска вихрушка и ги разпиля във въздуха, а градинарите на парка гневно се развикаха.

— Само не ми казвай, че ти го правиш? — тихо недоумяваше Гус.

— Защо? Съмняваш ли се? Погледни!

Този път прицел на способностите й стана чантата му. Момчето се смая, скочи като пружина и сграбчи чантата, която се носеше на петдесет сантиметра над земята. Огледа се наоколо разтревожен и избъбри:

— Как го правиш?

— Не знам, Гус.

— Добре… — каза скептично момчето. — Опитваш се да ме накараш да повярвам, че успяваш нахално да преодолееш законите на гравитацията и при това нямаш никаква представа как го правиш, така ли?

— Само пожелавам да се случи, това е всичко.

— Е, знаеш ли… аз също бих се пробвал. Но колкото и да ми се ще, струва ми се, че едното желание едва ли ще е достатъчно. Трябва да ми дадеш убедителни аргументи, скъпа!

— Като тези ли? — попита Окса и сама се издигна на двайсет сантиметра над земята — същински индийски йога.

Изуменият Гус я дръпна за ръката и я върна на земята.

— Полудя ли? Ами ако някой те види?

Тя се намръщи.

— Не, не ми се ще…

— Ама, кажи ми… как се получава?

— Нямам абсолютно никаква представа, Гус.

Стана й леко, че най-сетне проговори и му разказа всички събития от последните шест дни. Експериментите в стаята й. Хубавият номер, който погоди на Макгроу. Дуелът й с Острогота. Гус я изслуша внимателно докрай, без да я прекъсва. Когато свърши, опря гърба си на ствола на дървото и процеди през зъби:

— Кошмар! Никога не бих повярвал, че такива неща могат реално да се случват!

Той я погледна отново, но този път блесналите им от възторг очи се срещнаха.

— Само че трябва да бъдеш много предпазлива! Можеш да си навлечеш големи неприятности. Съзнаваш ли, че не си съвсем като другите?

Окса енергично закима с глава.

— Знаеш ли какво са правили на хора като теб, и то не в далечното минало? Изгаряли са ги живи или са ги обесвали на дърво и са ги оставяли да се превърнат в прах!

— О, Гус, не преувеличавай! Живеем в XXI век! Във всеки случай ти благодаря, че ме предупреждаваш, много е яко…

— Казвам ти го, защото те познавам, скъпа. Ти лесно се палиш…

Окса не можеше да не се съгласи. Още от най-ранното им детство Гус винаги е бил гласът на разума: „Внимавай, Окса! Не трябваше да… Бъди благоразумна… Окса, пази се!…“ Беше крайно изнервящо, но трябваше да признае: Гус никога не грешеше.

Когато Окса и Гус решиха да напуснат парка, часовникът току-що беше ударил шест. Време беше да се прибират. Двамата приятели се запътиха към изхода, ободрени от възвърнатото разбирателство. Но още докато си слагаха ролерите, тя се намръщи.

— Какво ти е? — попита Гус обезпокоен.

— Не исках да ти го кажа, но има и нещо друго…

— Нещо друго ли?

Тя се поколеба.

— Той не е този, за когото го мислим…

— За кого говориш?

— За Макгроу. Трудно е да се обясни… — прошепна момичето, без да посмее да го погледне.

После изрече на един дъх:

— Той не е учител по математика, нито по физика. Това е само за прикритие.

— Ти нещо да не бълнуваш?

— Изслушай ме докрай, ако обичаш — помоли го нервно Окса. — Добре размислих и всичко се връзва, ще видиш… Точка първа: Макгроу е знаел коя съм, преди да ме срещне, вече съм сигурна. Припомни си как Бонтемпи извикваше имената ни в двора. Той обърка името ми, а Макгроу го прекъсна и му помогна да го произнесе правилно. Странно, нали? Точка втора изгони ме от часа. Официалната причина беше, че скърцах със стола. А всъщност беше заради флумастера му, който изстрелях нагоре!

Гус я изгледа озадачен. Хипотезите й го смущаваха.

— Точка трета: стана нещо… напълно потвърждаващо подозренията ми.

Гус онемя.

— Какво си направила? — прошепна той.

— Заклевам ти се, че не съм го направила нарочно.

— Окса, какво си направила? — настоя Гус, натъртвайки на всяка сричка.

Момичето му разказа случката със „спасеното флаконче“, без да пропусне и най-малката подробност. Гус се хвана за главата.

— Ти си се побъркала!

— Не можах да се сдържа… Направих го машинално! А той просто си стоя, гледаше ме и нищо, никаква реакция! Този тип не е чист, Гус. Мисля, че търси нещо. Или някого. Не си измислям…

— Да бе, не ти е в стила… — прекъсна я Гус с известна ирония. — Пословичната сдържаност на Полок е всеизвестна… И до какъв извод стигна?

— Припомням ти, че е работил за ЦРУ. Виж нещата такива, каквито са, и си представи какво могат да означават моите свръхестествени заложби за хората на ЦРУ, КГБ или която и да е там тайна служба. Макгроу е знаел преди мен, че ги притежавам, той ме познава по-добре от мен самата. Той знае всичко! Залагам главата си! Не ми е ясно как го е постигнал и точно по каква причина е тук, но съм убедена, че то има връзка с мен. Сигурно ще си помислиш, че съм параноичка, но ме е страх, Гус…

— Страх ли? Защо?

— Не знам! Знам само, че не съм обикновено момиче. Спомняш ли си историята със скакалците? — попита го от упор Окса.

— Скакалците ли? Припомни ми!

— За тях си говорихме неотдавна! — започна Окса. — Учените изследват микроскопичните червейчета, които живеят в мозъка на скакалците…

— О, да! — прекъсна я Гус. — Спомних си! Скакалците се хвърлят във водата и умират, защото не могат да плуват. Дълго време са вярвали, че се самоубиват, което е напълно немислимо, защото животните не се самоубиват! И дълго време е останало загадка. Но после открили, че чисто и просто причината са прословутите микроскопични червейчета, които се загнездват в мозъка им. Когато настъпи моментът за оплождане, те направляват към водата скакалците, които се хвърлят и се давят, защото не могат да плуват. След това червейчетата разкъсват бронята им и се размножават във водата. Но… каква е връзката с Макгроу?

— Сигурно иска да ме клонира или да прави опити с мен… Или дисекция на мозъка ми, за да открие как правя всичко това. Също както учените са постъпвали с червеите, за да разберат принципа на дистанционното управление, което кара скакалците да скачат във водата противно на природата си. Представяш ли си какво приложение може да измислят.

Гус я изгледа с крайчеца на окото си, поразен от нейната хипотеза и разтревожен от убедителността, с която я излагаше. Окса въртеше с върха на пръстите си колелцата на ролерите. Тя вътрешно кипеше, мисълта й беше напрегната като струна. Какво ли не би дала за чаша студена лимонада! Двамата стояха дълго един до друг смутени, преди той да наруши мълчанието:

— Има логика, ако човек размисли малко… Но ако наистина е така, значи добре сме се подредили, скъпа!

— На всяка цена трябва да се опитаме да узнаем нещо за Макгроу, какво ще кажеш? — попита Окса обнадеждена.

— Съгласен… Но само не се паникьосвай. Трябва да запазиш хладнокръвие и да не се поддаваш на провокации. Ако наистина си права, той ще е готов на всичко, за да се разкриеш повече. Ние, от наша страна, ще се опитаме да разберем откъде идва и какво прави тук. Можеш да разчиташ на мен, скъпа.

Гус стана, подаде ръка на Окса и й помогна да се изправи. Един последен въпрос пареше устните му.

— Казвала ли си на някого за това?

— Да бе! Да не си луд! — пламна Окса. — На кого да съм казвала?

— Знам ли? На родителите си, на баба си… — намръщи се той и скри облекчението и безкрайната радост, че единствен е посветен в тайната й.

— Не! — сепна се Окса, уплашена от тази мисъл. — Не мога да говоря за това с никого!

Гус се почуди как да изтълкува отговора, после размисли и реши да го приеме като специално отношение на Окса към него.

— Не се тревожи — успокои я той. — Вече не си сама.

 

 

След като се увери, че приятелката му се е прибрала благополучно у дома, Гус почувства непреодолима потребност да размисли. Хвърли се на леглото си с разтуптяно сърце и опънати нерви. Каква потресаваща новина… Бе развълнуван и тревожен. Окса му беше като сестра. Не, беше му нещо по-хубаво от сестра! Нещо повече от сестра! Беше неговото alter ego. Познаваше го най-добре след родителите му. Както и той нея. До днес… Защото това, което му показа, надхвърляше въображението му. А не беше сън. Магьосница ли беше Окса? Свръхестествено същество ли? Или фея? Макар никак да не му се вярваше, нямаше съмнение: тя беше по малко от всичко това!…