Кен Сколс
Ридание (94)

Петронус

Петронус стоеше с рейнджърите на Мейров и половин отделение горянски съгледвачи до кратера на Великата библиотека. Чуха шума, преди да ги видят, като звукова вълна, носеща се в нощта. Не приличаше на нищо познато. Гърдите свистяха, машините бръмчаха, а добре смазаните крака тропаха по земята. Сякаш цяло село фермери стрижеше овцете си едновременно, бавно и методично, насред хаотичния шум от битката.

Видя призрачните светлинки, които можеше да вземе за светулки в друг край на света и по друго време на годината. И ако не принадлежаха на тринайсет перфектни чифта, движещи се под строй с еднаква скорост.

Петронус ги гледаше как наближават, може би два пъти по-бързо от кон, може би още по-скоростно. Лунната светлина ги оцветяваше в синкавозелено, докато крачеха сигурно през снега.

Те се спуснаха в кратера и спряха. Петронус вдигна ръце, докато рейнджърите ги преброяваха.

— Внимавайте! Аз съм Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден.

— Петронус — заговори един от мехослугите, — шейсет и трети поред, осмият убит папа в историята на андрофрансинския орден.

— Заблуда! — извика старецът и вдигна длан. — Нося пръстена на П’Андро Уим.

Мехослугите наведоха глави. Петронус не беше виждал такива като тях. Високи, стройни и с около половин глава по-едри от хората. Имаха дълги ръце и пръсти, а металната обшивка на телата им се движеше над работещите гърди. В средата на гърбовете им имаше малка решетка, от която излизаше пара.

Едно време, когато младият Чарлс ги разработваше, Петронус помнеше, че най-големият проблем беше енергията. За колко време бе успял да ги захрани огромният огън? Три минути? Пет? Сега не се сещаше, но помнеше, че бе потребно грандиозно количество енергия, за да захранят само главата и торса.

Явно бяха разрешили проблема по някакъв начин. Нещо вътре в мехослугите гореше достатъчно мощно, за да произвежда пара и да ги задвижва.

Петронус огледа металните им лица.

— Оставям ви под грижите на генерал Рудолфо от Скитащата армия. В паметта ви се пазят остатъците от Великата библиотека. Рудолфо ще ви заведе при Исаак — мехослуга номер три, — и ще помогнете за възстановяването на библиотеката. Разбирате ли заповедите? — Той вдигна пръстена и кехлибарените им очи го проследиха.

— Да — отвърнаха в един глас.

— Кои са запознати с картографията на Познатите земи? Излезте напред.

Четирима от мехослугите се размърдаха.

— Ако по пътя се случи нещо непредвидено, трябва да се съберете в Седмото имение на Деветте горски дома. Разбирате ли?

Те кимнаха.

— Много добре. Седнете и затворете очи, докато Рудолфо не се върне.

Машините седнаха и приглушената светлина от очите им помръкна, когато спуснаха едновременно металните си клепачи.

Петронус се обърна на юг и зачака.

След трийсет минути се завърнаха първите горянски съгледвачи. Те дишаха тежко и кашляха в студения въздух. Лечителите от Пилос се постараха да промият и бинтоват раните, които не виждаха, ръцете им подгизнаха от невидима кръв.

След пет минути пристигна нова вълна, следвана отблизо от ариергарда.

— Със сигурност загубихме трима — каза един от лейтенантите, след като преброи хората си. — Липсват петима, включително Грегорик и Рудолфо.

Петронус изруга под нос.