Кен Сколс
Ридание (72)

Рудолфо

Отрядът на Рудолфо спря на последен лагер на двайсет левги северозападно от Уиндвир. На сутринта щяха да се разделят. Рудолфо и ескортът му щяха да се срещнат със съгледвачите на Грегорик, които бяха останали около лагеруващите армии. Докато той продължаваше на югоизток, Джин Ли Там и Исаак щяха да яздят с всички сили към Прерийното море на североизток заедно с охраната си.

Валеше студен дъжд, а небето потъмняваше, докато безцветното слънце се спускаше зад гърба им. Тази нощ нямаше да палят огън, защото не бяха сигурни колко надалеч са постовете и патрулите. Южните и западните хълмове бяха добре покрити от Сетберт и неговите съседи от Пилос и Тюрам, а блатният крал господстваше над севера.

Сгушиха се под ниските платнища, прикрити от боровите дървета. Рудолфо гледаше как дъждът се стича по металната фигура на Исаак.

— Няма да ръждясаш, нали?

— Сплавта, от която е направена конструкцията ми, е неподатлива на ръжда и други ерозии, лорд Рудолфо — отвърна металният човек.

Рудолфо кимна.

— Добре. — Той се облегна на едно дърво. На няколко крачки от него Джин Ли Там разпъваше палатка с отработеното умение на войник. Той я зазяпа как работи, изпита благодарност към водата, която караше дрехите й да прилепват и подчертаваше извивките й. След това отново заговори на Исаак. — Искам да обсъдим работата, която те очаква.

— Да, лорд Рудолфо.

— Помолих лейди Там да ти помогне. Тя ще говори с баща си и ще опита да вземе разрешение от този нов папа. — Той спря да зяпа жената и се обърна към Исаак. — Ще ти осигуря още помощ колкото се може по-бързо. Междувременно почни да планираш!

Металният човек извърна глава, за да го погледне.

— Обмислихте ли къде ще се разположи библиотеката?

Рудолфо се замисли.

— Има един хълм до седмото имение, в покрайнините на града. Мислех да правя там уимски лабиринт. Мястото достатъчно ли ще е?

Очите на Исаак проблеснаха и след това потъмняха, докато пресмяташе.

— Ако построим и подземен комплекс.

Рудолфо кимна.

— Щом получим одобрението на папата, ще наема най-добрите архитекти, инженери и строители в Познатите земи, за да реализираме тази мечта. Ще доведа дърводелци от Парамо за нужните мебели. Твоята задача е да прецениш от какво ще се нуждаем, за да съхраняваме правилно това, което успеем да възстановим.

От радиатора на Исаак блъвна пара.

— Вярата ви в мен продължава да ме изумява, лорд Рудолфо.

— Ти си истинско чудо, Исаак. Навярно си най-доброто дело на андрофрансините.

„И със сигурност най-опасното.“

— Ще се постарая да надхвърля очакванията ви.

Рудолфо се усмихна.

— Не се съмнявам, че ще успееш.

— Бях започнал с предварителните изчисления, преди да бъда призован. Ако позволите, ще ги продължа.

Рудолфо кимна.

— Продължавай да работиш, метални приятелю.

Исаак се оттегли с куцукане. Оръжейникът на Рудолфо се бе постарал доколкото можеше, но никога не бе работил с такива машини. Може би, ако имаше достатъчно време да разучи мускулатурата и металния скелет, щеше да се справи още по-добре. Може би в паметта на останалите мехослуги щяха да открият оригиналните чертежи на Руфело и да отстранят изцяло куцането.

Чудеше се дали Исаак щеше да се съгласи с поправката, или щеше да предпочете да куца, като символ на тъгата си, като постоянен спомен за болката, с която се самобичуваше.

Рудолфо беше говорил с Джин Ли Там за лъжата на мехослугата. Това беше интересно развитие на характера му.

„Промяната е пътят на живота.“ Може би това значеше, че Исаак наистина е жив. Замисли се за последствията от подобно нещо. Човек, сътворен от човека.

Вечерта, докато койотите виеха около лагера им, изядоха студените си дажби и ги прокараха с още по-студено вино. След това поговориха малко с приглушени гласове за утрешния ден и предстоящата работа.

— Ще се срещна с блатния крал и ще обсъдим това внезапно изникнало родство — каза Рудолфо. — Когато науча повече, ще пратя вест. Дотогава Скитащата армия остава у дома. Трябва да видим какво ще стори новият папа в сегашната ситуация.

Джин кимна.

— Според мен кралица Мейров се колебае по отношение на съюза със Сетберт. Той не е най-добрият съсед на народа й.

Рудолфо поглади мустак.

— Тя е силна кралица със слаба армия. — Пилос беше най-малката държава в Познатите земи и използваше войската си, за да охранява границите с Ентролузианските градове-държави. Той имаше родство с нея в миналото. — Може да се срещна с нея след преговорите с блатния крал.

— Баща ми също ще й изпрати писмо — съобщи му Джин. — Тя разчита на клана Ли Там за малкия флот от речни кораби, освен това обслужваме и немалка част от богатството й.

Рудолфо се усмихна.

— Какво ще прави баща ти с градовете-държави?

Тя сви рамене.

— Трудно е да се каже. Сигурна съм, че ще последва този нов папа. Може да възобнови блокадата в рамките на дни.

Рудолфо знаеше, че за две седмици тази железни кораби, приличащи на металните хора, но много по-големи, можеха да нацепят на трески дървените баржи, с които пристигаха попълненията и припасите на Сетберт.

Разговорът им постепенно замря, докато облаците се разчистваха и звездите изгряваха във влажното небе. Съгледвачите се разшаваха из лагера. Някои смазваха тетивите си и се готвеха за стража, други се наместваха по палатките за няколко часа сън. Исаак седеше под едно платнище наблизо, очите му примигваха, а гърдите свистяха, докато изчисляваше.

Поседяха мълчаливо около час, вслушани в шумовете на гората. Вятърът довя лек звук — глас, който се чуваше от голямо разстояние и караше косъмчетата по врата и ръцете на Рудолфо да настръхват. Всички знаеха за военните проповеди на блатния крал. Бяха описани по страниците на изпълнената с насилие история на Познатите земи, но никой не ги бе чувал от петстотин години.

Рудолфо се заслуша и опита да различи думите, но те бяха на древен уимски — език, който почти не познаваше.

Джин се наведе към него.

— Той предсказва в момента. Пленително е!

Рудолфо сбърчи вежди.

— Разбираш ли го?

— Да — отвърна тя. — Малко е мъгляво. Нещо за сънуващото момче и последния завет на П’Андро Уим. За предстоящия съд на Познатите земи заради андрофрансинския грях. — Джин млъкна и Рудолфо се наслади на грациозния врат и силната челюст, когато тя се изви да чуе по-добре. — Горският крал ще… — Тя поклати глава. — Не, не чух. Вятърът го отнесе.

Двамата отново замълчаха и премина още час. Накрая Рудолфо се надигна, пожела лека нощ и пропълзя в малката шатра, която бяха опънали за него.

Легна неподвижно, заслушан в приглушените гласове и вятъра, който си играеше в короните на вечнозелените дървета. Нима до съвсем скоро не се ужасяваше от идеята да стои неподвижно? Нима до съвсем скоро едно легло и една къща му бяха недостатъчни? Прекарваше живота си между деветте имения. Откакто стана на дванайсет и наследи тюрбана на баща си, бе прекарал повече време на седло и в шатра, отколкото в легло под покрив. И обичаше този начин на живот. Но колоната от дим в небето бе разбудила някакъв копнеж у него. Може би беше нещо временно. Франсините щяха да го посъветват да проследи нишката на чувствата си обратно. Това беше тъга, свързана към тъга — днешната мъка, която се свързваше и черпеше сила от вчерашната.

„Губиш светлината си млад!“ Това каза баща му, докато умираше сред кехлибареното поле. Първо брат му, когато беше на пет, после майка му и баща му, когато беше на дванайсет. Унищожението на Уиндвир бе открило и събудило мъката у него, бе разбудило копнеж за дом, какъвто не помнеше да е изпитвал преди.

Рудолфо трепна, когато тя се плъзна под завивката до него. Движеше се тихо, като съгледвач, че даже и по-добре. Сплете ръцете и краката си с неговите и го притисна с целувка по устата. След това прошепна:

— За толкова велик и могъщ генерал не си много дързък.

Рудолфо отвърна на целувката й, смаян как в момента, когато бе закопнял за дом, домът се бе появил и го приветстваше.