Кен Сколс
Ридание (77)

Петронус

Викът на Петронус почти заглуши военната проповед на блатния крал.

— Няма! — изкрещя той и размаха юмруци на запад.

Позна по птицата, че е пратена от Там. Тя се спусна и кацна право на рамото му с чуруликане, посред нощ, докато обикаляше руините на града в търсене на момчето.

„Ако не се провъзгласиш публично, ще го направя аз, след три дни!“

Шифър върху шифър, маскирани като писмо за дарение на храна от клана Ли Там за гробокопачите.

Беше скрито и друго съобщение. Молба от лорд Рудолфо за съдействие да се построи нова библиотека, като се използва паметта на мехослугите в лагера на Сетберт, за да се възстановят познанията.

Дори това не бе достатъчно да уталожи гнева му.

„Ако не се провъзгласиш публично, ще го направя аз.“

Той извика отново и изрита земята.

— Проклет да си, Там!

Разбира се, знаеше, че ще му се наложи. Нямаше как да го избегне. Нищо нямаше да стане, ако се скатаеше. Но ако подозренията му за стратегията на Влад Ли Там бяха верни, в което не се съмняваше, не знаеше дали би могъл да участва точно в тази игра на войната на кралицата. Ала сега нямаше избор. Знаеше, че ще се стигне до тук, щом написа прокламацията.

„Сам си го причини, старче.“

„Да. Да. Така е.“ И щеше да плати цената, да се завърне от мъртвите, защото това бе единственото достойно нещо. Но сам щеше да подбере времето и мястото.

Извади иглата и мастилото си и написа отговор на задната страна.

„Аз ще го сторя, но когато преценя. Ако не уважиш това, значи не уважаваш мен и дома ми.“

Завърза съобщението за птицата и я подхвърли във въздуха.

Тръгна обратно към града и се заслуша в проповедта. Блатният крал говореше за сънуващото момче. Накрая се успокои достатъчно и обмисли другите неща в посланието. Петицията на Рудолфо го заинтригува. Идеята за възстановяването на Великата библиотека — или поне това, което можеше да се спаси от нея, — разпалваше неочаквана надежда. Помнеше първия мехослуга и се зачуди дали са напреднали толкова, че да могат да запомнят съдържанието на цялата библиотека? Може би бе възможно. Но му звучеше невероятно. Съществуваше и прибраното познание — вече каталогизирано, преведено и сравнено с другите стари фрагменти.

Но каква част от библиотеката можеха да възстановят?

Всеки успех щеше да е чудо, каквото не бе очаквал. Разполагането й в далечния север щеше да я държи извън обсега на масите, в безопасност. Единствената близка заплаха щяха да са блатните, ала последните събития подсказваха за неочакван съюз. Не беше много далече от горните порти на Стената на пазителя, отвъд които лежеше Изпепелената пустош. Беше доста по-смислен избор от летния папски дворец, където първият папа възнамеряваше да построи библиотека, притисната в Драконовия гръбнак и колкото се може по-далече от Познатите земи. Тогава не се бе получило, нямаше да стане и сега. Лютите студени зими възпрепятстваха търговията през по-голямата част на годината, а андрофрансините бяха разбрали бързо, че ще им е необходим воден път, ако наистина искат да напътстват Познатите земи през изгнанието им в Новия свят.

Нямаше проблем да се съгласи с петицията и да даде заповед на Сетберт да освободи мехослугите. Но нямаше как да го стори, ако не се провъзгласи, а не беше готов да се върне към лъжата в името на някогашна мечта.

Готов или не, Петронус знаеше, че не разполага с много време.