Кен Сколс
Ридание (6)

Неб

Неб се изправи в каруцата и погледна Уиндвир, който се ширеше напред. Трябваха им пет часа да изкачат ниските хълмове, които обграждаха града, и сега, когато виждаше всичко, искаше някак да запечата картината в съзнанието си. Излизаше от града за пръв път и нямаше да го има няколко месеца.

Баща му, брат Хебда, също се надигна и се протегна към сутрешното слънце.

— Нали носиш акредитивните писма на епископа? — попита брат Хебда.

Неб не му обърна внимание. Масивният град бе изпълнил взора му — катедралите, кулите, работилниците и къщите, притиснати към стените. Знамената на родството се вееха над тях заедно с тъмносиньото на андрофрансинския орден и дори от това разстояние виждаше забързаните, облечени в раса фигури.

Баща му проговори отново и Неб се сепна.

— Брат Хебда?

— Попитах за акредитивните писма. Ти ги разглеждаше сутринта, преди да тръгнем, и ти казах да ги върнеш в папката им.

Неб опита да си спомни. Беше ги видял на бюрото на баща си и бе попитал дали може да ги разгледа. Беше ги прочел, възхищавайки се на почерка. Но не помнеше дали ги е прибрал обратно.

— Май да.

Двамата отидоха в дъното на каруцата и преровиха всяка торба, пакет и кесия. Когато не ги намериха, баща му въздъхна.

— Ще трябва да се върна за тях.

Неб сведе поглед.

— Ще дойда с вас, брат Хебда.

Баща му поклати глава.

— Не. Чакай ме тук.

Неб усети как се изчервява и в гърлото му заседна буца. Едрият книжовник посегна и стисна рамото му.

— Не се притеснявай. Трябваше сам да се уверя. — Той се намръщи, търсейки точните думи. — Просто… не съм свикнал наоколо да има още някой.

Неб кимна.

— Какво да правя, докато ви няма?

Брат Хебда се усмихна.

— Чети. Медитирай. Пази каруцата. Аз ще се върна скоро.

Неб нарисува лабиринта на Уим в прахоляка и опита да се концентрира в медитацията. Но всичко отвличаше вниманието му. Крясъците на птиците, вятърът, пръхтенето на коня. И миризмата на зеленина, прахоляк и конска пот. И собствената му пот, която бе засъхнала след пет продължителни часа на сянка.

Чакаше от години. Всяка година кандидатстваше за стипендия и едва сега, само една година преди да стане пълнолетен и да може сам да определя съдбата си без благословията на франсинското сиропиталище, му бяха позволили да учи с баща си. Андрофрансините не можеха да спазват обета си за целомъдрие, ако трябваше да се грижат за деца, така че сиропиталището прибираше всички. Никой не знаеше коя е майка му, а малцина познаваха бащите си.

Бащата на Неб се появяваше поне два пъти годишно и му пращаше подаръци и книги, от далечни места, докато разкопаваше Изпепелената пустош и изучаваше времената отпреди Епохата на смеещата се лудост. Веднъж, преди години, бе казал на момчето, че някой ден ще го вземе, за да може да види какво точно значи любовта на П’Андро Уим. Толкова силна любов, че можеше да накара човек да зареже едничкия си син.

Неб най-сетне бе получил стипендията си.

И още в началото на пътешествието им към пустошта бе разочаровал мъжа, когото желаеше да впечатли най-силно.

Изминаха пет часа и въпреки че нямаше как да го различи от такова разстояние, Неб се изправяше често и гледаше към портата до речните кейове.

Тъкмо седна след последното проверяване, когато космите по ръцете му настръхнаха. Светът стана напълно тих, с изключение на един тих глас в далечината. Неб скочи на крака. Чу се тежко бръмчене и усети гъдел по кожата от внезапния вятър, който сякаш изкривяваше небето. Бръмченето премина в писък и очите му се опулиха, изпълвайки се едновременно със светлина и мрак. Той остана зашеметен, прав, с разперени ръце и зяпнала уста.

Земята потрепери и той видя как градът се разклати, докато пищенето нарастваше. Птиците се разлетяха, точки в кафяво, бяло и черно, които едва се различаваха от пушека и частиците, понесени от внезапния вятър.

Кулите рухваха, а покривите се сриваха. Стените се предадоха и се срутиха навътре. Разразиха се пожари — калейдоскоп от цветове, — които първо само облизваха, а после взеха да разкъсват. Неб гледаше как дребните, облечени с раса фигури избухват в пламъци. Сред пепелищата се движеха тъмни сенки, опустошаващи всичко, което се изпречеше на пътя им. Виждаше как горящите моряци се хвърлят в реката, с надеждата да се спасят. Но и корабите, и моряците продължаваха да горят в зеленикаво и бяло, докато потъваха към дъното. Чуваше се звук на пукащи се камъни и вряща вода. Миришеше на нагорещени скали и овъглено месо. Болката от опустошението на Уиндвир не подмина и неговото тяло. Неб пищеше, когато усещаше как сърцето на един се пръска, а тялото на друг експлодира.

Светът ръмжеше, от небето се сипеха гръмотевици и огън, а град Уиндвир пищеше и гореше. Някаква невидима сила държеше Неб на мястото му и той крещеше със своя град. Очите и устата му бяха широко отворени, а дробовете се съпротивляваха яростно на нажежения въздух.

Една птица излетя от черния облак и се стрелна покрай главата на Неб към гората зад гърба му. За кратък миг му се стори, че е направена от злато.

След часове, когато бяха останали само бушуващи пламъци, Неб падна на колене и зарида в прахоляка. Кулата от пепел и пушек бе затъмнила слънцето. Миризмата на смърт изпълваше ноздрите му. Той плака, докато сълзите му не пресъхнаха, и после легна, треперейки, а очите му се отваряха и затваряха към опустошението под него.

Накрая Неб се надигна и затвори очи. Започна да цитира Евангелието на П’Андро Уим, създател на андрофрансинския орден, докато медитираше над глупостта, която тежеше на сърцето му.

Глупост, която бе причинила смъртта на баща му.