Кен Сколс
Ридание (65)

Неб

Беше ред на Неб да инвентаризира каруцата с артефактите. Обикновено с това се занимаваше Петронус, но през последните дни старецът се беше затворил още повече в себе си. Поверяваше все повече отговорности на Неб и младежът нямаше нищо против.

Той се приближи към каруцата, скрил пергамента и писалката под расото си заради дъжда. Бяха направили навес и каруцата се намираше под него. Пазеше я търговец с отегчено лице, който се местеше непрекъснато, за да избегне водата, капеща от платнището.

Мъжът вдигна поглед, щом Неб се приближи.

— Колко време?

Неб надникна към калните предмети в каруцата и ги разбута с тоягата си.

— Към два часа.

— Добре, ще се върна — кимна човекът и тръгна към столовата, за да хапне топла супа.

Неб се покатери в каруцата и разстла пергамента на едно по-сухо място на седалката. След това започна да оглежда днешните находки.

Работниците пресяваха откритото. В началото Сетберт настояваше да носят всичко, но скоро се оказа, че не могат да смогнат с няколкото каруци. Сега оставяха по-обикновените предмети и прибираха само важните неща.

Неб — или Петронус, когато му се занимаваше — правеше втора проверка, за да отсее по някоя чаша, нож или друго пособие, попаднало сред механичните птички и медните сфери.

Първият час винаги минаваше бързо, докато вторият се проточваше. В някои дни се стигаше до трети, че и четвърти час, но днес каруцата бе пълна само до една трета. Неб обикновено преравяше всичко, хвърляше ненужните предмети в калта, а после записваше останалото.

Някъде след първия час го видя в ъгъла на каруцата.

Не беше изненадан, че го е пропуснал при първоначалния оглед. Предметът не беше голям. Фактът, че някой го бе намерил, си беше истинско чудо. Може би светлината случайно бе паднала върху костиците на пръстите на човека, който го бе носил.

Пръстенът беше простичък, направен от странен метал — тъмен като желязо, но по-лек от стомана. Печатът беше замазан с кал, но Неб го разпозна още преди да намокри края на расото си и да избърше мръсотията.

Цял живот бе виждал картини на този пръстен. А във Великата библиотека имаше хиляди документи с неговия печат. Носеха го и всички хора от картините в Залата на кралете.

Беше печатът на андрофрансинския папа.

Неб се огледа, несигурен какво да стори. Знаеше, че Петронус не би желал пръстенът да попадне в ръцете на Сетберт. Разбира се, това беше само вещ. Нямаше никакви магически свойства. Но беше един от най-старите символи на титлата. Вече из целия лагер се бе разнесла мълва, че има друг, по-пряк приемник за папския трон на Уиндвир. Неб беше единственият, който знаеше истината за Петронус. Не беше споделял с никого тази тайна, което значеше, че още някой я знае. А може би изобщо не говореха за Петронус. Може би имаше друг архиепископ, ламтящ за трона на осакатения орден.

Въпреки всичко по време на съвместната им работа той бе започнал да приема силния старец като истински папа. Но така и не помисли да го провъзгласява, независимо от думите на брат Хебда в сънищата му.

В крайна сметка просто пъхна пръстена в джоба си. Най-малкото щеше да го запази от претендентите. В най-добрия случай щеше да му е подръка, ако Петронус реши да заеме полагащото му се място.

Неб продължи инвентаризацията с тежестта на хилядолетията в джоба си, без да знае какво да прави с находката.