Кен Сколс
Ридание (31)

Неб

Когато го призоваха, Неб реши да се възползва от възможността да види срещу какво точно е изправен. Докато надзорникът го гълчеше, той броеше стражите и стъпките на предполагаемия маршрут към убийството.

Охраната на Сетберт беше силна, особено след вчерашното поражение от Скитащата армия. Бяха удвоили контингента от почетни стражи около надзорника и скърцащия му дървен трон. А и със сигурност имаше съгледвачи, макар Неб да не можеше да ги види.

Съмняваше се, че би оцелял след атентата, без значение дали щеше да е омагьосан. Дори не беше сигурен, че ще успее. Надзорникът беше три пъти по-едър, а Неб разполагаше само с гнева си. С изключение на няколко ступвания с другарите му в сиропиталището, той никога не беше вдигал юмрук, камо ли нож.

Отново си припомни думите на жената. „Сетберт унищожи Уиндвир.“ Почувства как гневът му се надига и призова образа на брат Хебда, прегърнал го през раменете на пейката в парка. Припомни си, че това няма да се случи отново заради този човек, заради стореното от него.

Неб трябваше да го направи, дори да му струваше живота. Не можеше да мисли за нищо друго.

Чу вик и вдигна поглед.

Към него тичаше възрастен човек и викаше непознато име.

— Дел, слава богу, най-сетне те открих! — Изглеждаше му бегло познат, но Неб не можеше да се сети откъде.

Беше едър — не чак като Сетберт, но с могъщо телосложение и широки рамене. Сигурно наближаваше седемдесетте, но се движеше като много по-млад. Имаше дълга и рошава бяла брада, а под сламената шапка стърчаха бели кичури. Около очите му имаше бръчки от смях. Преди Неб да успее да реагира, мъжът го прегърна и го повдигна с масивните си ръце. След това го пусна и го изгледа строго.

— Казах ти да ме изчакаш!

Неб го изгледа объркано. Не знаеше какво да стори или каже.

Сетберт прочисти гърлото си.

— Познаваш ли това момче?

Старецът вдигна изненадано очи и се обърна.

— Ама, естествено. Искрено се извинявам за прекъсването, милорд… загубих си ума от облекчение.

Сетберт присви очи. Неб се зачуди дали и на него старецът му се вижда познат.

— Ти си онзи, когото съгледвачите ми заловиха до реката.

Петронус кимна.

— Да, милорд. Прибирахме се в Уиндвир, когато градът… — Остави думите му да заглъхнат. — Тръгнах да търся оцелели… — Той потупа младежа по рамото и Неб усети силата на дланите му, — а момчето явно се е запиляло.

Неб отвори уста да продума, но после я затвори. Какви ги вършеше този побъркан старец?

Сетберт насочи поглед към него. Очите му бяха студени, а устните свити. Размишляваше.

— Останах с впечатлението, че момчето е видяло разрушаването на града. Според лечителите ми гласът му е изчезнал заради травмата.

Старецът кимна.

— Да. Но всъщност пристигнахме след това. — Той понижи глас. — Майка му почина наскоро; не е проговарял оттогава. — След това се наведе и прошепна: — От малък не е много наред, ако разбирате за какво говоря, милорд.

Сетберт присви очи.

— А ти какъв му се падаш.

Старецът примигна.

— Той ми е внук. Баща му беше андрофрансин. Искаха да го тикнат в сиропиталището си, но аз не позволих. — Той погледна Сетберт в очите. — Не ми харесват тайните и самоувереността им. Затова го отгледахме с майка му.

Неб никога не беше виждал някой да лъже толкова светкавично и убедително. Вгледа се в лицето на стареца за издайнически тикове. Нищо.

Осъзна, че Сетберт говори на него, и вдигна очи.

— Това дядо ти ли е?

Той погледна към стареца и осъзна, че го е виждал във Великата библиотека… но къде? При това не много отдавна. А може би приличаше на някой друг — някой добре познат. Но защо му бе да лъже Сетберт, да измисля сложна история за внук и починала майка?

Очите им се срещнаха и старецът повдигна вежди.

— Е, Дел? Ще отговориш ли на надзорника?

Неб кимна бавно и после още веднъж.

— И всъщност не си видял как Уиндвир се срива?

Неб погледна отново към стареца и усети пробождане в паметта. Огънят, светкавиците, пепелта, която валеше като сняг над разрушенията. Писъците и горещият вятър, които се извиваха над Уиндвир. Пламтящите кораби, потъващи, докато опитваха да се откъснат от пристана.

Неб поклати глава.

Сетберт се намръщи. Надвеси се над момчето и заговори със студен и празен глас:

— Трябва да те науча да говориш истината.

— Ще го направя, милорд — заяви старецът с твърд тон. — Но съм сигурен, че просто е бил объркан. Времената са мрачни за всички ни.

Неб не беше сигурен какво да очаква, но се появи един съгледвач и даде знак на Сетберт. Надзорникът му кимна да се приближи. След това се обърна отново към Неб и стареца.

— Пътувал си за Кендрик, когато моите хора те заловиха, нали?

Възрастният мъж кимна. Неб знаеше къде е Кендрик. Малко градче на юг от Уиндвир. Беше го посещавал няколко пъти по различни задачи.

— Мислех, че там може да има оцелели.

Сетберт се втренчи в него.

— Странно, не си съобщил на моите хора, че момчето ти се е изгубило.

Старецът пребледня и заекна за момент.

— Простете, милорд. През нощта чух шум от сражение и не бях сигурен, доколко е безопасно да говоря.

Надзорникът се усмихна.

— Сам каза, че времената са мрачни.

Старецът кимна.

— Как се казваш?

— Петрос. — Името беше често срещано. Така се казваше робът на П’Андро Уим, който останал да служи на учения книжовник, след като повинността му изтекла. Споменаваше се в едно от евангелията като най-великия от нисшите.

Сетберт се намръщи отново. Както и Неб. Дори името звучеше някак познато.

Чу се плясък на крила и една сива птица се стовари тежко на облегалката на трона на Сетберт.

Последва я задъхан птичар.

— Простете, лорд Сетберт, но тази отказва да се прибере в мрежата.

Неб видя знаците на птицата, но те му бяха непознати. Сетберт освободи птичаря с жест. След това вдигна животното, извади торбичката за съобщения и разгъна миниатюрния ръкопис. Докато четеше, лицето му почервеня, а очите се свиха съвсем.

След това ги изгледа отново.

— Опасявам се, че имам належащи проблеми. — Той направи пауза. — Можете да си вървите… но само до Кендрик. Възможно е да имам още въпроси към вас.

Неб беше доста сигурен, че това няма да се случи. Сетберт се интересуваше от историята за падането на Уиндвир. Несъмнено, за да се наслади на делото си.

За момент се замисли да отвори уста и да възрази. Този старец Петрос със сигурност имаше някаква причина да лъже така. В началото го мислеше за луд, но сега виждаше твърдостта на яркосините очи и как старецът разиграваше Сетберт, сякаш свиреше на тръстикова флейта. Това, заедно с познатото име и физиономия, бяха достатъчни да разбере, че ще му се наложи да измисли друг план за убийството на Сетберт.

Когато излязоха от шатрата, той усети как натискът върху раменете му се променя и осъзна, че възрастният човек всъщност му говори през цялото време. Пръстите му се движеха леко и предаваха съобщение по рамото му. Разбира се, Неб нямаше представа какво значи. Едва тази година бе започнал обучението си по невербални комуникации. Ако училището не беше унищожено, до края на обучението си щеше да е поне компетентен.

Щом се отдалечиха, Петрос се наведе към ухото му.

— Току-що те спасих от много глупава постъпка.

Неб внезапно осъзна къде е виждал лицето му преди. Със сигурност човекът бе по-възрастен и едър… и облечен доста по-различно. Но имаше поразителна прилика с един портрет, покрай който Неб бе минавал хиляди пъти. В коридора на западното крило на Великата библиотека, където от стените гледаха бившите папи с угрижени и намусени лица. Предпоследната картина, която висеше до портрета на Интроспект, показваше единственото лице, на което бе изписана макар и лека усмивка.

Петронус.

Но това бе невъзможно.

Човекът бе мъртъв от повече от трийсет години.