Кен Сколс
Ридание (119)

Петронус

Тълпата се изправи на крака и се чу колективното им ахване. Но Петронус забеляза, че Рудолфо и Джин Ли Там останаха седнали.

Той се обърна към пречупения човек пред себе си.

— Сетберт, бивш надзорник на ентролузианските градове-държави, някогашен родственик на андрофрансинския орден, разбираш ли защо си тук днес?

Долната устна на Сетберт потрепери.

— Да.

„Проклети мъчители!“ Петронус усети гняв, но го потисна. В най-истинския си смисъл този процес не беше заради Сетберт, а заради него и за бъдещето. Без повече обречени на миналото мечти.

Петронус кимна на Исаак. Металният човек се изправи, докато старецът задаваше следващия въпрос:

— Вярно ли е, че ти по своя воля и с ясно осъзнат злонамерен умисъл си накарал записите на този мехослуга да бъдат тайно променени?

Сетберт наведе глава.

— Да, отче.

— И в какво се състоеше тази промяна?

Сетберт вдигна глава за миг. Очите му бяха зачервени и празни. Той отвори и затвори уста.

— Да, аз ги промених.

Петронус стисна зъби.

— Как?

Рудолфо впери очи в Исаак и несъзнателно стисна ръката на Джин по-силно. Металният човек стоеше сред себеподобните си, капаците на очите му потрепваха, а от гърдите се чуваше свистене. От радиатора му се разнесе тънък писък.

Петронус изучаваше обвиняемия. Сетберт огледа помещението, плъзна очи към мехослугата, а после и към другите. Засече погледа на Рудолфо, а когато се обърна към Джин Ли Там, тя извърна глава. Накрая мярна Неб и изпъшка при вида на гневното лице на младежа.

Гласът му потрепна за миг и Петронус помисли, че очите му го гледат умоляващо, не за освобождение, а за прошка.

— Промених го така, че да изрече „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир в центъра на Уиндвир.

Петронус се наведе от подиума.

— Ти ли го стори?

— Платих на някого. Аз бях. Да. — Внезапно се случи нещо странно. Очите на Сетберт станаха по-блестящи и корави.

— Защо?

Той не отговори.

Петронус се намръщи.

— Сигурно си имал причина?

Сетберт огледа отново залата, може би търсеше познати лица. Нямаше такива. А и нямаше как да има, тъй като семейството му не бе допуснато до процеса по заповед на Петронус. Рудолфо беше възразил предишната вечер, но се примири, когато папата повиши глас и му припомни, че макар процесът да се води на негова територия, все пак е изцяло андрофрансинска работа.

Сетберт се изправи в цял ръст, вече не изглеждаше пречупен.

— Това си е моя работа.

Петронус видя стиснатите му зъби и осъзна, че мъжът нямаше да каже нищо. Дори мъчителите не бяха успели да изтръгнат това от него. Чудеше се какво — освен искрена вяра в правотата си, — би създало подобна решителност. Но тук не ставаше въпрос за Сетберт, а за правосъдие и за по-добро бъдеще.

— Но признаваш, че си виновен?

— Да.

Петронус огледа тълпата в павилиона. Срещна очите на Рудолфо, Джин Ли Там, Исаак и накрая Неб, но младежът извърна глава. Сърцето му се късаше, че го отпраща, но беше длъжен да го защити.

След това съзря друго познато лице, горе вдясно, частично закрито от качулката на археолог с нисък ранг.

Влад Ли Там му кимна и устата му се изкриви в мрачна усмивка.

Петронус отмести поглед обратно към Сетберт.

— Тогава като папа и крал те намирам за виновен. — Той закрачи по подиума. — Някой тук оспорва ли решението ми?

Никой не проговори. Никой не помръдна.

Петронус продължи да крачи бавно и да оглежда с намръщени очи лицата пред него. Спря се пред новия епископ, който бе възразил за мехослугите. Взря се в него, а мъжът стори същото.

— Какво наказание се полага на такова провинение?

Епископът не отговори веднага. Накрая бавно отвори уста.

— Трябва да бъде екзекутиран, отче.

Петронус кимна.

— Съгласен съм! — Насочи се към друг епископ, който доскоро беше само археолог, работещ в Изпепелената пустош.

— Съгласен ли си?

Археологът кимна.

— Да, отче.

Петронус извади рибарски нож от расото си и вдигна острието. Рудолфо направи знак на настръхналите съгледвачи да не се месят. Ръцете му се задвижиха бързо: „Каква игра играеш, старче?“

Петронус не му обърна внимание.

— Сетберт ще умре днес. Кой ще изпълни присъдата?

Някой посочи към горянските съгледвачи.

— Нека те да го сторят.

Петронус се засмя.

— Твърде дълго карахме другите да ни вършат мръсната работа. Тази трябва да си я свършим сами.

Сетберт се разтрепери. Мехурът му не издържа и той намокри предницата на бричовете и туниката си. Но не проговори.

Петронус се обърна към Исаак.

— Ами ти? — Мехослугата пристъпи колебливо напред. — Ти си най-пострадалият от всички нас. Той те принуди против волята ти и те превърна в оръжие, надхвърлящо и най-страховитите ни представи. Даде ти думи, с които да унищожиш града, да убиеш всеки мъж, жена, дете и животно.

Металният човек направи нова крачка.

— Искам. Наистина. — Той наведе глава. — Но не мога. — Когато вдигна поглед, очите му помръкнаха, а гласът му бе изпълнен с дълбока скръб. — Животът е свещен.

Петронус кимна.

— Точно затова отнемането му е толкова трудно. Всеки път, като го правим, отнемаме от светлината. — Той се обърна към тълпата. — Един мъдър сив гвардеец ми каза преди време, че да искаш да умреш за светлината е по-лесно, отколкото да си готов да убиеш за нея. Не всички могат да понесат такъв товар. — Старецът погледна към Рудолфо. — Не е тайна, че не искам да бъда папа. Заявих го достатъчно ясно преди трийсет години. Ако поискате нов папа, ще ви го дам. — Той изчака хората да обмислят думите му. — Който от събраните тук андрофрансини излезе, вземе ножа и убие осъдения, ще получи патриаршеската ми благословия да понесе пръстена на П’Андро Уим. Който го убие, ще стане папа!

Никой не помръдна. В помещението цареше тишина.

Тогава Неб се изправи.