Кен Сколс
Ридание (112)

Рудолфо

В имението на Влад Ли Там кипеше дейност, когато Рудолфо наближи неохраняваната порта. Голямата сграда се извисяваше над палмите и над зеленото море с белите плажове. Половината армада беше пристанала, а другата половина се намираше на котва в залива. Рудолфо видя сандъците, бъчвите и палетите, които слугите товареха на корабите.

Беше взел разстоянието за шест дена — цяло чудо, — като спираше само в краен случай. Язденето сам и анонимен си имаше привилегии — сред които относително лесното намиране на подслон. Рудолфо бе използвал времето, за да планира предстоящата конфронтация.

Но когато пристигна и видя отворените, неохранявани порти и слугите, които мъкнеха кутии и сандъци през градината към доковете, се спря.

„Готвят се да заминат.“ Но защо? Той се огледа отново. Хората се движеха с методична припряност. От време на време се подвикваха въпроси и заповеди. Имаше система, заложена стратегия във вършенето на работата. И хората бяха разделени на екипи.

Рудолфо се насочи към един мъж на средна възраст с дълга червена коса.

— Аз съм лорд Рудолфо от Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия — представи се с лек поклон. — Искам да говоря с лорд Влад Ли Там.

Мъжът кимна.

— Той ви очаква. — После посочи другия край на имението. — Следвайте пушека.

Рудолфо помириса въздуха и долови леката миризма на дим, освен това го видя да се издига зад къщата. Заобиколи градината и миризмата се засили. Щом мина покрай северното крило на имението, зърна кладата.

Влад Ли Там стоеше до нея и я подхранваше с подвързани книги от една ръчна количка. Беше с гръб и Рудолфо си помисли, че лесно може да го убие.

Но все още не беше ясно. Защото Влад Ли Там би застанал в такава позиция само ако я бе обмислил предварително и бе видял изгода.

„Може би смъртта е изгодата, която търси.“

Рудолфо извървя разстоянието помежду им, докато Влад хвърляше последната книга в огъня и завърташе количката.

— Лорд Рудолфо. Нали ще простите, ако продължа с делото си, докато говорим? Имам още много работа.

Рудолфо кимна.

— Много добре — каза Влад Ли Там. — Последвайте ме. — Забута количката по тясната пътека, осеяна с пъстри цветя, към отворените врати на имението. Рудолфо го последва през страничния вход, домакинът буташе количката по дебелите килими на коридора. Завиха надясно, после наляво. Стените бяха празни, но ясно си личаха следите от доскорошните произведения на изкуството.

— Заминавате ли? — попита Рудолфо.

— Да — отвърна Влад Ли Там през рамо.

Забавиха ход и влязоха в обширната библиотека. Бяха останали малко книги, предимно популярни неща без стойност, зарязани в бързането.

— Къде отивате?

Ли Там сви рамене.

— Не знам. Извън Познатите земи. — Той изгледа студено Рудолфо. — Но личните ми работи не ви засягат. На Деветте горски дома предстои много работа и голяма отговорност.

Минаха покрай огромните библиотеки, които стигаха чак до тавана, и спряха пред един изкривен шкаф. Влад Ли Там го дръпна с две ръце. Шкафът се завъртя и разкри тайна стая — по-малка библиотека с килим, малка масичка и кресло. Само един от рафтовете не беше празен и Рудолфо опита да пресметне колко курса бе направил Влад до огъня отвън. Всички книги бяха еднакви — малки томчета с черна подвързия, наредени в редица. Влад започна от края и вдигна един том, задържа го, сякаш го претегляше с ръка.

Рудолфо присви очи.

— Почвам да вярвам, че личните ви работи ме засягат съвсем пряко. — Той замълча за кратко. — Каква е връзката между клана Ли Там и еретика Фонтейн?

Влад Ли Там задържа книгата в дланта си и не отговори. След това я постави внимателно в количката.

— Много добре. — Обърна се към Рудолфо и поглади копринената си роба. Думите му бяха ясни и твърди. — Пратих го да предизвика бунт в Деветте горски дома и да убие родителите ти. — Гласът му стана съвсем тих. — Той беше седмият ми син.

Ръцете на Рудолфо се спуснаха към дръжката на ножа му. Усети как лицето му пламва.

— Ваш син?

Влад Ли Там кимна.

— Много го обичах.

Думите го удариха здраво, макар Рудолфо да не знаеше защо. Може би заради начина, по който старецът ги изрече.

— Защо ви беше подобно нещо?

Мъжът въздъхна.

— Ти би трябвало да разбираш. Нали знаеш първия ред от Евангелието на П’Андро Уим?

„Промяната е пътят на живота.“

— Да — кимна Рудолфо.

— А Първото откровение на Т’Ерис Уим?

То беше кредото на мъчителите на покаянието. „Промяната може да бъде наложена с внимателен план и разумни действия.“ Те изрязваха уимски лабиринти в плътта на жертвите и се надяваха, че прекосяването на тези лабиринти ще донесе промяна и истинско покаяние.

— Знаете, че са ми известни.

— Една река може да се пренасочи, с достатъчно време и труд. — Влад се обърна към етажерката и взе нова книга. — Както и човек… или светът.

Рудолфо извади наполовина камата си.

— Убил си баща ми, за да предизвикаш някаква промяна у мен?

Ли Там кимна.

— Да. Но става дума за нещо, по-голямо от теб. Става дума за запазването на светлината. — В очите му се появи тих гняв. — Аз изиграх своята роля в името на светлината, Рудолфо. Платих цената за службата си. Ако искаш някакво правосъдие, за да продължиш напред, можеш да го получиш. Но след като ме убиеш, върви и изиграй своята роля. — Влад взе следващата книга от рафта. — Също така ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш да привърша със задачата си.

Рудолфо пусна дръжката и ножът се плъзна обратно в канията. Колко ли курса до кладата бе навъртял старецът? Двайсет? Трийсет? Беше трудно да се каже, но Рудолфо не се съмняваше, че рафтовете са били пълни в началото.

— Тези книги…

Влад Ли Там отговори, преди той да довърши въпроса си.

— Това са архивите с дейността на клана Ли Там в Познатите земи, възложена от Т’Ерис Уим по време на Първото папство.

Рудолфо огледа немаркираните томове. Количеството им го смая.

— Толкова отдавнашни ли са?

— Да. От дните на Заселването.

Влад Ли Там взе последната книга и му я подаде.

Рудолфо я отвори и видя написаното. Беше на кланов език, който не знаеше, макар че разпознаваше някои от символите. Думите бяха сгъчкани, а отстрани имаше и цифри, които вероятно бележеха датите. Книгата беше само частично запълнена и той осъзна, че това вероятно е неговият том, последният. Спомни си думите на Влад.

„Става дума за нещо, по-голямо от теб.“

Претегли я на ръка и се замисли за момент дали да не я задържи. Ако Джин не искаше да я преведе, вероятно Исаак или някой друг мехослуга щеше да успее с повечко време. Но наистина ли искаше да узнае какво е написано? И какво щеше да промени това?

В крайна сметка я върна на Влад Ли Там.

Количката беше пълна, а рафтовете опразнени и двамата се върнаха към кладата. Не проговориха, докато не излязоха навън.

Влад Ли Там вдигна глава и отново срещна погледа му.

— Бях натоварен от ордена да осигуря ново място за Великата библиотека под грижите на силен лидер. — Той замълча. — Ти си новият пастир на светлината.

— Но защо аз? — попита Рудолфо.

Влад Ли Там сви рамене.

— Защо не? — Хвърли един том в огъня и пламъците го подхванаха. Чии животи бяха вътре? Какви дела бяха описани на тези страници? Как беше преместена реката и на каква цена?

Това беше уимски лабиринт, в който Рудолфо не бе сигурен, че ще се ориентира. А всеки въпрос го вкарваше по-навътре.

— А каква е ролята на четирийсет и втората ти дъщеря?

На лицето на Влад Ли Там се изписа смес от гордост и тъга.

— Тя е най-добрата и най-умната, стрела, която оформям от момента, в който се роди. — В гласа му прозвуча бащинска гордост. — Тя бе създадена за това време, точно както и ти.

Последният въпрос го придърпа още по-навътре в лабиринта.

— Ами Сетберт? Ти ли си виновен за унищожението на Уиндвир?

Влад Ли Там присви очи.

— Защо да загасям светлината, щом искам да я спасявам? Действията на Сетберт са си лично негови.

Но това не беше отговор и Рудолфо забеляза колко умело старецът избегна въпроса. В тона му имаше гняв… може би дори страх. „Той знае нещо повече.“

— Щом аз съм така нареченият пастир на светлината, може би трябва да бъдеш по-прям в отговорите си.

Но Влад Ли Там не каза нищо. Вместо това пусна нова книга в огъня.

Стояха до кладата и мълчаха известно време. Там методично подхвърляше книгите, а Рудолфо гледаше как пламъците поглъщат секретните истории една след друга. Цялата дейност на Ли Там през вековете, първо маскирани като корабостроители, а после като най-голямата банка в Познатите земи.

Накрая Влад стигна до последния том. Книгата на Рудолфо, пастира на светлината. Той я вдигна нежно.

— Нямаш деца, нали, Рудолфо?

— Знаеш, че е така.

Влад Ли Там кимна бавно, взирайки се в пламъците.

— Нашите приятели от Уиндвир можеха да ти помогнат в това.

Дали? Вероятно, макар да се съмняваше. Рудолфо поклати глава.

— Андрофрансинските магии са често силно преувеличени.

— И все пак. — Влад Ли Там продължи с тих глас: — Аз имах много деца. — Очите му се отклониха от огъня и срещнаха тези на Рудолфо. — Жертвах шестнайсет от тях, за да те направя такъв, какъвто си. Седемнайсет, ако броим дъщерята, която ме отхвърли от любов към теб. — Той погледна настрани. — Ако имаш деца някога, ще оцениш колко сериозно възприемам работата си на този свят.

Рудолфо отново опипа съгледваческата кама.

— Нямам деца. Но ако имах, нямаше да ги третирам като пионки.

Щеше да извади ножа си и да убие Там на място, но нещо го спря. Нещо, което бе видял много отдавна, като момче, когато стоеше до друг мъж пред съвсем различен огън. Кладата на брат му Исаак, край която беше с родителите си. Сега видя същото.

Сълза, стичаща се по лицето на тъгуващ баща.

Рудолфо гледаше сълзата, а пръстите му галеха дръжката на камата. Всеки въпрос го вкарваше все по-навътре в лабиринта и сега, пропаднал в центъра, не бе сигурен какво да предприеме. Това колебание доведе до ново откритие. Че несигурността го притесняваше повече от мисълта, че този старец е прорязал уимски лабиринт в душата му с подсолен нож, също като мъчител, и е променил живота му, отрязвайки парченца в ключови моменти. Колко далеч бе стигнал? Близнак, по-голям с минута, умира от лечима болест като дете и по-малкият става наследник. Двама здрави и грижовни родители са убити, за да може детето да поеме властта от ранна възраст. В момент на нови съюзи близък приятел — последна връзка с детската невинност — е убит, а в плодородната почва на мъката пониква силно партньорство чрез брак, прерастващо в нещо като любов.

Въпросите го бяха довели в центъра на лабиринта и Рудолфо виждаше, че би могъл да изпие цял океан от въпроси и да остане на сухо, жадуващ за още.

Влад Ли Там не срещна погледа му. Той протегна последната книга към огъня и Рудолфо се извърна.

Не искаше да види как този тъгуващ баща изгаря книгата на живота му.

— Лорд Там — каза той през рамо с уморен глас, — ако ви видя отново, няма да се поколебая да ви убия.

Качи се на коня и не погледна назад.

Чу как книгата пада в огъня и как страниците с живота му пращят, докато пламъците ги поглъщат.