Кен Сколс
Ридание (58)

Петронус

Петронус ругаеше, докато вървеше към северния край на лагера.

Нямаше представа защо думите на момчето бяха предизвикали такава дълбока реакция у него. Петронус може и да беше папа на андрофрансинския орден, но в сърцето си оставаше рибар и въпреки дългогодишното си обучение все още обръщаше внимание на мъртъвците, които се появяваха в сънищата.

Приближи се до постовия. Беше един от ентролузианските пехотинци. Сетберт ги беше изпратил, за да може копачите да се съсредоточат само над работата си.

— Как е стражата?

— Добре — отвърна войникът и се облегна на копието си. — Нищо не се движи, освен койотите.

Петронус погледна на север. Ако идваха, щяха да се появят от тази посока. Но как? Ако бяха грабители, щяха да нападнат, да убият когото могат, да погребат жертвите и да се изтеглят. А ако момчето беше право и това наистина беше блатният крал заедно с армията си, тогава нещата бяха по-различни.

Блатният крал не беше напускал изгнанието си от петстотин години. По онова време бил обсадил Уиндвир за половин година, докато сивите гвардейци и горянските съгледвачи не го бяха изтласкали обратно в блатата.

Петронус се обърна към войника. Беше млад — може би към двайсетгодишен и с широко лице.

— Някакви новини? — попита.

Войникът го изгледа преценяващо на свой ред.

— Ти май си старият андрофрансин, който ръководи лагера.

Петронус кимна.

— Да. Но вече не съм андрофрансин.

— От запад приближават армии. Ще пристигнат утре… или вдругиден. Повечето ще продължат към Деветте гори. Някои ще останат, да ви помагат с работата.

Петронус кимна.

— И аз така чух. Ти на какво се надяваш?

Войникът се намръщи.

— Първите сражения минаха, преди да взема участие. Но като видях това — той махна с копието към руините, — не зная.

Петронус се замисли за момент.

— Защо?

— Отчасти искам справедливо възмездие за разрушението. А друга част от мен иска никога да не наранява живо същество.

Старецът се засмя.

— Щеше да станеш добър андрофрансин, момко.

Войникът се засмя.

— Сигурно. Докато останалите момчета си играеха на война, аз копаех в храсталаците зад фермата ни, търсех артефакти.

— И аз правех така като дете. А сега копая гробове.

Войникът избута кожения шлем и разтърка късата си руса коса.

— Ще изпълня заповедите — заяви той, връщайки се на предния въпрос. — Желанието няма нищо общо.

Петронус усети внезапна симпатия към младежа и посегна да го потупа по рамото му.

— Да, обикновено е така.

Сетне пое отново на север. Луната още се виждаше, макар да не беше пълна. Хвърляше бледа светлина към източните хълмове, отвъд реката и горите на север.

Разбира се, че е било само сън. Въпреки възпитанието му франсинският разум казваше, че сънищата са дело на подсъзнанието. Парченца от истини и лъжи, които трябва да подредим, докато телата ни спят.

Но защо Неб бе сънувал блатния крал?

Остана с войника, докато не се появи смяната — един от собствените му хора. Поговори със сънения търговец няколко минути и понечи да се върне и да поспи около час, преди слънцето да изгрее и да се върнат на работа.

След като второто лято свършеше, щяха да завалят дъждовете. А след това и снеговете. Нямаха нужда от допълнителни усложнения, стигаше и смяната на сезоните.

Беше на половината път до лагера, когато чу вик зад себе си. Петронус спря и се обърна. Тръгна бързо по изгорената земя и пепелта захрущя под краката му.

Когато стигна до постовия, лагерът беше вдигнат под трета тревога. Същият лейтенант, който ги бе посрещнал и бе оставен от Сетберт да ги наглежда, го чакаше там.

Тримата мъже стояха и се взираха на север.

В първия миг на Петронус му се стори, че самата гора се движи към тях. Клоните се мърдаха на приглушената светлина на луната, която залязваше зад хълмовете.

Едно парче се откъсна от голямата маса и се приближи към тях. Конна формация, обградила по-едър кон в центъра си. От нея се разнесе глас, подсилен от магия, за да се чува през реката.

— Аз съм блатният крал — произнесе гласът на архаичен уимски, познат на малцина в днешно време. Но Петронус го разпозна мигновено. — Тези, които воюват с горянския крал, воюват и с мен.

Стражът и лейтенантът се обърнаха едновременно към Петронус и в очите им имаше страх и изненада. Той също ги изгледа и се извърна към конниците и пехотинците зад тях.

Зачуди се какво ли още е сънувал Неб и едновременно с това се запита дали изобщо би искал да знае.