Кен Сколс
Ридание (8)

Петронус

Петронус не можеше да спи. Не можеше да яде и да лови риба. От два дена стоеше на верандата си и гледаше как димът от Уиндвир се разнася постепенно на северозапад. Малко птици минаваха край залива Калдус, но всеки ден се отбиваха кораби на път за Изумрудения бряг. Все пак знаеше, че още е рано за вести. А и от пушека се виждаше, че няма как вестите да са добри.

Хирам, кмет и най-близкият му приятел от детството, се отбиваше всеки следобед.

— Все още няма вест — каза той на третия ден. — Няколко представители на градовете-държави са тръгнали на север с армията на Сетберт да почетат родството с Ентролузия. Според някои пътували цял ден, преди да се появи облакът. Горянският крал събира Скитащата армия в западните степи. Интендантите им купуваха провизии от града.

Петронус кимна, без да откъсва поглед от небето.

— Те са най-близки по родство до Уиндвир. Вероятно вече са стигнали.

— Аха. — Хирам се размърда неудобно на пейката. — А ти какво ще правиш?

— Да правя ли? — примигна Петронус. — Нищо. Не ми е там мястото.

Хирам изсумтя.

— Мястото е повече твое, отколкото на който и да е друг.

Петронус отклони очи от небето и погледна намръщено приятеля си.

— Вече не. Зарязах този живот. — Той преглътна. — А и не знаем колко зле е там.

— Дими от два дни — отбеляза Хирам. — Наясно сме колко е зле. Колко андрофрансини са били извън града в седмицата на Конференцията за познанието?

Петронус се замисли за миг.

— Хиляда, може би две.

— От сто хиляди?

Петронус кимна.

— И това е само числеността на ордена. Уиндвир беше поне два пъти по-населен. — Той пак повтори: — Но не знаем колко лошо е положението.

— Може да пратиш птица — предложи Хирам.

Петронус поклати глава.

— Не ми е работа. Напуснах ордена. Точно ти знаеш прекрасно причината.

Хирам и Петронус бяха заминали заедно за Уиндвир като млади. Беше им омръзнала миризмата на риба по ръцете им и бяха жадни за познания и приключения, затова станаха послушници. След няколко години Хирам се бе върнал у дома за по-простичък живот, а Петронус бе започнал да катери църковните рангове, за да остави следата си в света.

Хирам кимна.

— Знам защо. Нямам представа как издържа толкова дълго. Но по едно време го обичаше.

— Още го обичам — каза Петронус. — Обичам идеята на ордена… как започна и какво представляваше. А не в какво се превърна. П’Андро Уим ще се просълзи, ако види в какво го превърнахме. И за миг не е искал да богатеем от познанията и да качваме и сваляме крале с една дума. — Гласът на Петронус натежа, когато започна да цитира човека, чиито слова знаеше наизуст. — „Ето, издигам ви като кула на разума срещу Епохата на смеещата се лудост и знанието ще е ваша светлина, и мракът ще бяга от него.“

Хирам замълча за минута. След това повтори въпроса си.

— Е, какво ще правиш?

Петронус потърка лице.

— Ако ме помолят, ще помогна. Но няма да им предоставя помощта, която искат, а тази, от която се нуждаят.

— А дотогава?

— Ще опитам да поспя. Ще ловя риба.

Хирам кимна и стана.

— Значи никак не те гризе любопитство?

Петронус не отговори. Продължи да гледа северозападното небе и дори не забеляза как приятелят му се отдалечи тихо.

Когато светлината си отиде, той влезе в къщата и опита да хапне малко супа. Стомахът му се съпротивляваше и той лежа с часове в леглото, докато пред затворените му очи се разиграваха картини от миналото. Помнеше тежестта на пръстена и на короната, лилавото расо и тъмносиния шал. Помнеше книгите, магиите и машините. Помнеше статуите и гробниците, катедралите и катакомбите.

Помнеше живот, който му се струваше по-простичък, защото в онези дни обичаше отговорите повече от въпросите.

След поредната нощ, в която се въртя във влажните от пот чаршафи, Петронус се надигна преди първите рибари, събра малко багаж и се измъкна в хладната утрин. Остави бележка на вратата за Хирам, в която обясняваше, че ще се върне, щом види с очите си какво е станало.

Когато слънцето се издигна, беше с шест левги по-близо до узнаването какво се е случило с града — някогашната му първа любов и най-красива мечта.