Кен Сколс
Ридание (24)

Рудолфо

Чиракът предаде на Исаак познанията си за по-малко от два часа. Когато Рудолфо се върна в шатрата, мъжът беше изчезнал, а металният човек се ровеше в инструментите и документите на масата.

— Научи ли достатъчно? — попита Рудолфо.

Исаак вдигна поглед.

— Да, милорд.

— Искаш ли да го убиеш лично?

Клепачите на Исаак трепнаха, а металните му уши се наклониха. Той поклати глава.

— Не, милорд.

Рудолфо кимна и погледна към Грегорик. Капитанът мрачно наклони глава и излезе, без да отрони дума.

Птицата се бе върнала преди час. Въпросът му бе останал без отговор. Съобщението на Сетберт гласеше: „Върни това, което ми отне. Предай слугата, който е унищожил Уиндвир.“

През следващия час се чудеше защо. Амбиция? Алчност? Страх? Андрофрансините можеха да управляват света с техните магии и машини. Вместо това се криеха в града си и изпращаха археологични експедиции. Опитваха се да разберат настоящето чрез миналото и да го запазят за бъдещето. В крайна сметка нямаше значение защо градовете-държави и лудият надзорник бяха унищожили работата им. Важното бе това да не се повтаря никога.

— Исаак, добре ли си?

— Тъгувам, милорд. И съм разгневен.

— Да. Аз също.

Един съгледвач се покашля на входа на шатрата.

— Лорд Рудолфо.

Той вдигна поглед.

— Да?

— Една жена се натъкна на предните съгледвачи, западно от лагера на Сетберт. Дойде омагьосана и търси закрилата ви, според правилата на родството.

Той се усмихна, макар да не изпитваше задоволство. Може би по-късно, когато неприятностите отминеха.

— Много добре. Подгответе я за път.

— Милорд?

— Ескортирайте я до седмото имение. Тръгвате след час. Металният човек идва с вас. Подбери половин отряд съгледвачи и ги омагьосай.

— Да, милорд.

— И ми донесете гарвана. — Рудолфо се отпусна на възглавниците. Чувстваше се изтощен.

— Лорд Рудолфо? — Металният човек се надигна трудно и от повредения му крак излязоха искри. — Ще ви напусна ли?

— Да, Исаак. За известно време. — Той разтърка очи. — Искам да започнеш работата, за която говорехме. Когато приключа тук, ще ти доведа помощ.

— Няма ли какво да правя тук, милорд?

Рудолфо осъзна, че мехослугата не искаше да заминава. Но беше твърде уморен да му обяснява. Освен това металният човек предизвикваше нещо… като съчувствие. Не можеше да се насили да му каже, че е твърдо опасно оръжие и не може да остане на бойното поле. Отново потърка очи и се прозя.

— Прибери си инструментите, Исаак. Тръгвате скоро.

Металният човек подреди голямата торба и я метна през рамо.

Рудолфо се надигна.

— Жената, с която ще пътуваш, е Джин Ли Там, от клана Ли Там. Искам да й предадеш съобщение.

Исаак замълча и го загледа в очакване.

— Кажи й, че е направила добър избор и че ще отида при нея, щом приключа тук.

— Да, милорд.

Рудолфо последва Исаак извън шатрата. Гарванът го очакваше. Перата му бяха лъскави и тъмни. Той го взе от стабилните ръце на съгледвача.

— Когато стигнете до седмото имение, кажи на стюарда, че металният човек, Исаак, се ползва с моето благоразположение.

Съгледвачът кимна и се отдалечи. Исаак се обърна към Рудолфо. Устата му се отваряше и затваряше, но от нея не излизаха думи.

Рудолфо притисна гарвана и погали перата му с пръст.

— Скоро ще се видим, Исаак. Почни да работиш. Ще ти пратя останалите, щом ги освободя. Трябва да възстановиш библиотеката.

— Благодаря — успя да промълви металният човек.

Рудолфо кимна. Съгледвачът и мехослугата потеглиха. Грегорик се приближи, бършейки кръвта на чирака от ръцете си.

— Сетберт си иска човека обратно — каза Рудолфо.

— Вече се погрижих, милорд.

Откраднатото пони тъкмо напускаше лагера, носейки омотания труп.

— Много добре. Омагьосай останалите съгледвачи.

— И това вече е сторено, милорд.

Той погледна Грегорик и почувства гордост, която засенчи тъгата и гнева му.

— Ти си добър човек.

Рудолфо издърпа един конец от робата си, която бе в цветовете на дъгата. Този път нямаше да има допълнително съобщение. Завърза червения конец за война на крака на черния си ангел. Когато привърши, не прошепна нищо и не го подхвърли във въздуха. Гарванът сам подскочи от ръцете му и полетя като черна стрела. Продължи да го следи с очи и не осъзна, че Грегорик е проговорил.

— Какво?

— Трябва да си починете, милорд — повтори командирът на горянските съгледвачи. — Ще се оправим с първата битка и без вас.

— Да, трябва — отвърна Рудолфо. Но знаеше, че ще има достатъчно време за почивка, може би цял живот, след като спечелеше войната.