Кен Сколс
Ридание (66)

Джин Ли Там

Яздиха цяла нощ и цял ден, спираха само за по няколко минути. Джин Ли Там и Рудолфо препускаха един до друг, но не говореха.

На сутринта Джин усети, че сетивата й се завръщат към нормалното. В ранния следобед магията се уталожи и тя почувства болката от преминаването й. Съгледвачите тренираха с магиите години наред, за да пригодят телата си и да притъпят неприятните ефекти. Фактът, че прахчетата се ползваха само по време на война — и то от най-елитните бойци, също говореше сам за себе си.

Тя не беше официално съгледвач, но бе прекарала достатъчно време в компанията им. Тези, с които беше в момента, можеха да издържат по цели дни, дори седмици, без да изпитат неблагоприятен ефект. Джин едва успя да издържи един ден.

Вече бяха пълен отряд с нейния ескорт и този на Рудолфо, дори без човека, убит от Орив. Тримата с Исаак яздеха в средата, а останалите държаха оръжията под мишниците си, готови да ги извадят мигновено.

След като се свечери, спряха на лагер. Приютиха се в една горичка от стари борове, на около левга встрани от единствения кален път, водещ на север.

Рудолфо дръпна командира настрана, докато останалите приготвяха лагера. Джин Ли Там опита да им помогне, но разбра, че по-скоро им се пречка. Горянските съгледвачи се движеха с рутина, опъваха бързо шатрите и събираха дърва за малък огън.

Разбира се, Орив щеше да е глупак, ако организира преследване. И без това малцината му сиви гвардейци бяха намалели допълнително. Едва ли би рискувал да загуби още хора и да остави двореца незащитен. Ако все пак решеше да търси отмъщение — а не й се струваше такъв човек, — щеше да му се наложи да прибегне до наемници. Или да се обърне към братовчед си. Не се съмняваше, че птиците вече летят бързо на югоизток и носят вест за бягството на Рудолфо.

Исаак не бе проговорил, откакто напуснаха кабинета на Орив. Джин чак сега осъзна, че той вече не носи андрофрансинското си расо. Как не беше забелязала? Металният човек се беше облегнал на едно дърво и се взираше в нищото. Гърдите му се раздвижваха от време на време, за да въздиша, за което сякаш конструкцията му не бе пригодена. Джин можеше да огледа тялото му в подробности. Дългите, стройни ръце и крака, и шлемоподобната глава със светещи очи, които проблеснаха, когато един съгледвач разпали огъня с огниво. Устата му се отваряше и затваряше периодично.

Джин Ли Там се приближи и приклекна до него.

— Исаак?

Той не отвърна. Тя посегна, поколеба се и после докосна студеното му метално рамо. Очите на Исаак просветнаха и той вдигна ръка. След това застина.

— Извинявайте, лейди Там.

— Къде ти е расото?

Клепачите му помръднаха и от гърба му излезе пара.

— Папа Непоколебим ми нареди да го махна. Каза, че е нередно една машина да носи одеждите на П’Андро Уим.

— Според мен П’Андро Уим би се гордял с теб. — Тя замълча, несигурна дали да продължи. — Това ли те притеснява?

Исаак вдигна поглед. Очите му излъчваха тъга, каквато бе виждала само веднъж.

— Не, лейди Там. Притесненията ми са други.

Джин сбърчи вежди.

— Боя се, че не функционирам правилно. Не вярвам, че ще служа добре за възстановяването на библиотеката. — Исаак изщрака с металната си уста. — Аз… вече не съм надежден.

— В какъв смисъл? — Съгледвачите почти бяха приключили с подготовката на лагера. Разнесе миризмата на лук, който готвачът режеше за вечерята.

Исаак отново погледна към гората.

— Папа Непоколебим ми зададе множество въпроси. Трудни въпроси. За ролята ми в унищожението на Уиндвир. — Той млъкна. — След това ме попита дали мога да възпроизведа заклинанието писмено.

Джин Ли Там усети как стомахът й се свива. Но не можеше да се насили да го попита.

Исаак продължи, все така втренчен в гората.

— Казах му, че не мога. Че част от паметта ми се е повредила при изричането на заклинанието.

Джин Ли Там въздъхна.

— И той ти повярва?

— Разбира се, че ми повярва. Механичните не лъжат.

Тя кимна.

— Тревожиш се, че си повреден, защото си излъгал архиепископа ли?

— Да. — Исаак отново завъртя глава към нея. — Как е възможно една машина да лъже? Мисля… — Той изхлипа и това накара Джин Ли Там да отскочи назад. — Мисля, че заклинанието ме е променило.

— Това е за добро, Исаак. Ти носиш най-опасното оръжие на света. Заклинание, което е унищожило света, за да задоволи бащиния гняв. Смърт за всеки от седемте синове, които П’Андро Уим е екзекутирал. Тези смърти трябва да останат скрити в теб. Андрофрансините бяха най-благородните сред нас. Те изучаваха матриците с безгранично търпение и поднасяха на света само тайните, за които бе готов. Щом те не успяха да опазят тази тайна, никой от нас не би могъл. Ти си най-безопасното хранилище, докато не успеем да го извлечем от теб и да го унищожим. — Тя замълча, докато внимателно подбираше думите си. — Ако трябва да лъжеш, за да запазиш тайната — лъжи. — Очите й се присвиха. — Никоя цена не е твърде висока, Исаак.

Изчака да види дали ще има отговор. След като такъв не последва, тя постави ръка на гърдите му и разпери пръсти. Раменете бяха студени, но гърдите му бяха топли.

— Промяната е пътят на живота. Може би смъртта, която си видял, ти е донесла живот.

— Чувството е странно — съгласи се той.

Джин отвори уста, но Рудолфо я прекъсна с появата си от гората.

— Здравей, Исаак — подвикна той и подхвърли някакъв вързоп на металния човек.

Исаак го хвана и наведе поглед.

— Реших, че може да ти потрябва, и го взех, като тръгвахме.

Джин Ли Там също погледна към вързопа и се усмихна.

В този момент разбра, че в сърцето й е покълнала любов към засмения горянски крал Рудолфо.

Тя продължи да се усмихва, а Исаак се изправи и облече андрофрансинското расо.