Кен Сколс
Ридание (92)

Рудолфо

Рудолфо приклекна в края на гората и усети как магията се задейства. Използваше я за втори път през последните дни, но колкото и да не му харесваше, беше нужна и практична, ако възнамеряваше да придружи хората си на набега.

Грегорик сякаш прочете мислите му и се размърда. Чу се леко скърцане на борови иглички.

— Рудолфо, искам да размислиш — каза първият капитан, гласът му беше приглушен от магията. Не спомена титлата… нещо, което правеше само когато говореше като негов приятел, а не като подчинен.

Рудолфо погледна към мястото, където клечеше Грегорик.

— Откога се познаваме? — попита.

— Цял живот.

Кралят кимна.

— Значи си бил наясно какво ще сторя още докато обсъждахме стратегията за тази вечер.

Рудолфо усети длан на рамото си.

— Да. Така е. Но светът се промени и ти придоби по-голяма роля в него.

„Промяната е пътят на живота.“ Рудолфо си спомни тези думи на П’Андро Уим.

— Намекваш, че не трябва да рискувам заради библиотеката ли?

— Не само заради нея — отвърна Грегорик. — Остатъците от андрофрансинския орден са под закрилата на Деветте горски дома. Трябва да мислиш за жена си и за народа. — Той замълча и Рудолфо усети колебанието му. — Ако паднеш, за нас тази война ще приключи. Ако те загубим, малкото останала светлина ще изгасне.

Рудолфо разхлаби двете ками на колана си. Предпочиташе дългия, тесен меч, но магиите бяха по-пригодени за бой с ножове от близко разстояние.

— Няма да падна, Грегорик! — каза тихо той.

Рудолфо чу тътена от север и зачака. Армията на блатния крал се появи, бързо и ниско над равнината, окъпана от синкавата лунна светлина. Приличаше на черен океан, връхлитащ земята. Яздеха мълчаливо, включително и Ханрик, и се спуснаха върху предните постове на ентролузианците. Рудолфо стана и се протегна. Усещаше как магията в кръвта трепти под кожата му. Можеше да помирише потта на конете зад него, примесена с миризмата на пепел и сняг.

Ентролузианците очакваха атаката. Нарочно бяха пуснали мълвата пред един от разкритите шпиони и му дадоха време да я предаде на Лисиас.

Предният ентролузиански пост вдигна тревога и изпрати птици, още преди блатните да ги връхлетят.

Друг пост, по̀ на запад, също вдигна тревога и Рудолфо се усмихна. Това бяха рейнджърите на Мейров.

— Време е. — Извади ножовете и ги тикна под мишниците си, така че остриетата да сочат назад.

Грегорик подсвирна и отделението се раздвижи.

Тичаха на югоизток, а омагьосаните им ботуши едва шептяха в снега. Рудолфо усети как сърцето му се разтуптя и мракът се отдръпна в сивееща светлина, защото очите му се приспособиха. Чуваше шума от сражение на фронтовата линия и ускори крачка.

Навлязоха в гората и се разпръснаха, за да избегнат пехотните отряди, които тичаха към предните линии.

От време на време цъкаха с език по небцето — съвсем лек звук, но с усиления им слух бе достатъчен сигнал, че да поддържат реда си. Рудолфо беше в средата и не издаваше никакви звуци.

Взеха двете левги за няколко минути и описаха дъга, за да заобиколят лагера на Сетберт. Ако сведенията на Влад Ли Там бяха достоверни, мехослугите се намираха в центъра, близо до палатките на ентролузианските съгледвачи, недалеч от шатрата на Сетберт.

Зад тях шумът от сражението се засили. Това беше просто номер за отклоняване на вниманието и Рудолфо се надяваше, че Лисиас ще се върже. Знаеше, че машините ще са под охрана, но се надяваше, че генералът ще изтегли бойците си към Сетберт, когато получи птицата.

Събраха се около покритите с мъх скали, които Грегорик бе избрал при предишното си разузнаване. Рудолфо видя как малката птичка се появи сякаш от нищото. Тя трептеше в невидимите ръце, преди Грегорик да я пусне.

Бяха пленили един от малките куриери на Лисиас по-рано през седмицата, а Влад Ли Там бе помогнал с фалшифицирането на шифъра. Спешното съобщение, съчетано с атаката по ентролузианските постове, трябваше да е достатъчно да им даде възможност.

Освен ако Сетберт не бе загубил дотолкова уважението на Лисиас, че генералът да реши да не се меси. Все пак разчиташе на академичното му образование. Генералите от тази строга школа не се нуждаеха от изпитването на уважение, за да вършат работата си, и Рудолфо се осланяше на това.

Изчакаха, докато птичката успее да стигне. Лагерът беше под бойна тревога и кипеше от активност. Нови отряди от омагьосани съгледвачи се отправяха към предните линии или оставаха, за да подсилят периметъра. Но отделението на Рудолфо вече бе проникнало през временната дупка, уредена от човека на лорд Там.

Горяните изчакваха, притиснати към скалите.

Ръката на Грегорик се притисна към кръста на Рудолфо.

„Клъвнаха.“

Той се обърна и докосна рамото на капитана.

„Чудесно. Дай сигнал по твоя преценка.“

Вече чуваше виковете на Лисиас и знаеше, че ще съсредоточат защитата си около шатрата на Сетберт. В нощта се появиха нови подкрепления — нормални и такива, от които се носеше киселата миризма на прясно омагьосване.

Рудолфо затаи дъх, докато отминат.

Грегорик изсвири първите три акорда от Първия химн на Скитащата армия. Направи го толкова тихо, че дори подсилените сетива на Рудолфо го доловиха с мъка. Отрядът се надигна и хукна към центъра на лагера. Разпръснаха се и започнаха да приклякат и да се провират край хората.

— Съгледвачи в лагера! — изкрещя някой. Разнесоха се и други гласове и Рудолфо чу шепота на стомана по плат и кожа, дрънченето на метал, когато остриетата се отбиваха от остриета и пронизваха плът.

Не спряха. Дори не забавиха крачка. Продължиха напред и когато се изправяха пред препятствие, си проправяха път или направо го прегазваха. Сапьорите на Грегорик се отделиха, за да разпалят пожари в лагера.

Грегорик и Рудолфо срязаха задното платнище на шатрата на мехослугите, докато останалите се оправяха със стражите. Виковете се увеличаваха и беше въпрос на време ентролузианците да разберат, че заплахата срещу Сетберт е само диверсия.

— Мехослуги, станете! — нареди тихо Рудолфо. Кехлибарените очи светнаха и машините се раздвижиха с бръмчене.

— Ние сме собственост на андрофрансинския орден — каза един от мехослугите и от радиатора му излезе пара.

— Аз съм лорд Рудолфо от Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия. Аз съм истинският пазител на Уиндвир, съгласно член петнайсети от устава на ордена. — Рудолфо зарецитира бавно думите, на които го бе научил Петронус. Молеше се на всички богове те да подействат. — Алинея три, параграф шест ми дава право да пренасочвам андрофрансински персонал и ресурси с цел предпазване на светлината. — Шумът от битката се усили. Той продължи по-припряно: — Наредено ви е да се върнете в останките на Великата библиотека с най-бърза скорост. Няма да спирате. Няма да слушате други заповеди, докато не изпълните тази. Ясно ли е?

Тринайсет гласа откликнаха и тринайсет фигури се понесоха в хаоса на нощта с щракане и пукот.

В този миг Рудолфо чу вика на Грегорик.