Кен Сколс
Ридание (78)

Неб

След като изядоха яхнията, блатното момиче върна Неб в пещерата на краля. Подаде му купчина парцаливи завивки и посочи пръстения под. Неб се сгуши в ъгъла и видя как тя стори същото срещу него. Идолът сияеше приглушено в тъмното и предлагаше светлина и топлина. От мястото си Неб видя, че статуята стиска огледало. Лицето на П’Андро Уим беше умислено и задълбочено.

Момичето се подпря на лакът и погледна Неб.

— Не мога да си го представя — каза тихо тя.

Неб не беше сигурен за какво говори, но му се стори, че се досеща, и преглътна от внезапно обзелия го ужас. Усети тръпка в слабините, болезнено усещане, което го караше да повърне.

Веждите й се сбърчиха.

— Съжалявам, Небиос бен Хебда! Не трябваше да казвам нищо.

Небиос бен Хебда. Блатно име.

— Няма нищо. Просто още не мога да говоря за това. — Стомахът му се сви отново. — Нали блатният крал няма да ме кара да говорим за това? — Внезапно му се прииска да побегне колкото е възможно по-далеч.

Тя поклати глава.

— Блатният крал няма да те насилва. Ние сме милостив народ.

Дотук блатните изобщо не оправдаваха очакванията му. Сред трудовете в библиотеката, които му бяха позволени, нямаше почти нищо за тях. Те не бяха полуобезумелите диваци, за които разказваха легендите. Да, имаха странни обичаи, но поне според него не бяха побърканите деца на Епохата на смеещата се лудост. Народ, който предаваше лудостта си поколение след поколение, както учеха учебниците в сиропиталището. И чийто крал чуваше бъдещото от статуя на П’Андро Уим и го крещеше навън, под кулата на лунния маг.

Всъщност бяха сложен и духовен народ.

Неб продължи да се взира в момичето и осъзна, че няма представа как е името й. Попита я и тя му се присмя.

— Нямам име като твоето. Ще ми се смееш.

Той се усмихна и поклати глава.

— Няма да се смея.

Тя легна странично, обърната към него и косата й се разпиля по омазаното със сива пръст лице.

— Казвам се Уинтърс.

— Уинтърс ли?

Тя кимна.

— По-точно Уинтерия. Не съм си го избирала сама.

Неб смени темата, присещайки се отново за сутринта.

— За какво според теб ще иска да си говорим?

Момичето се намръщи замислено.

— Сигурно ще те пита за лагера на гробокопачите, за Сетберт, дали си виждал лорд Рудолфо или някого от съгледвачите му. — Тя се размърда и Неб се изненада, когато голото й рамо се подаде под завивките. Усети, че започва да се изчервява. — Също така ще иска да му кажеш каквото знаеш за металния човек и лейди Джин Ли Там. — Момичето спря и продължи с по-мек тон. — Но съм сигурна, че няма да те пита за другото.

Неб въздъхна.

— И след това ще ме пусне?

Тя се засмя и му обърна гръб.

— Можеш да си тръгнеш още сега, Небиос. — Погледна го през рамо и се усмихна. — Да не мислиш, че съм оставена като тъмничар?

Неб също се засмя.

— Не знаех какво да мисля.

Тя сви рамене.

— Трудно е да знаеш, когато сънищата ти се сплетат с нечии други.

Неб остана неподвижен и продължи да гледа гърба й. Раменете й се повдигаха ритмично и когато се увери, че е заспала, извади пръстена от джоба си и го огледа на светлината на идола. Осъзна, че са направени от един и същ метал.

Върна пръстена обратно, зави се презглава и зачака да заспи.

Когато сънищата го погълнаха в безнадеждното видение на горящия Уиндвир, той се огледа дали някой друг го наблюдава, но не забеляза никого.