Кен Сколс
Ридание (32)

Рудолфо

Рудолфо изкара деня с капитаните си, насочваше разузнавателни удари срещу предните лагери на ентролузианците. В първата битка надзорникът бе изгубил шестима млади офицери, един опитен старши сержант и множество пехотинци. Освен това се бяха справили и с половин отряд от елитните съгледвачи. Може би и повече, но не можеше да се каже, преди действието на магиите им да отминеше.

Добре като за първо сражение. Тази сутрин бе получил птица от клана Ли Там. Желязната армада на Влад Ли Там бе потеглила към делтата, за да блокира устието на трите реки. Армадата беше малка, но можеше да се справи с флота на градовете-държави с лекота. Андрофрансините се бяха погрижили за това, защото не искаха банката, която обслужваше значителна част от средствата им, да бъде незащитена. Единствено корабостроителите на Ли Там можеха да произвеждат метални кораби с помощта на спецификациите, които андрофрансините бяха изровили от руините на Стария свят.

Намесата на клана Ли Там бе само старт, нищо повече. Рудолфо знаеше, че Изумруденият бряг не разполага с излишна пехота или кавалерия. Те щяха да запазят наличните си сили, защото бяха наясно, че армиите на градовете-държави не се ограничават само до трите бригади, потеглили на север към Уиндвир.

Но армадата щеше да е от помощ. А щом мълвата се разпространеше, щяха да се присъединят и други. Рудолфо не можеше да си представи някоя от нациите да подкрепи ентролузианците. Вече беше изпратил дузина птици до различни владетели, употребявайки фрази като „опустошението на Уиндвир“ и „Тази проява на ентролузианската агресия“. Дори тези, които мразеха андрофрансините — а те не бяха малко, — нямаше да намерят общ език с човека, унищожил цялото познание, съхранявано в града. Повечето, които презираха древния орден, го правеха от завист. Рудолфо не се съмняваше, че и те биха избили андрофрансините, без да се поколебаят. Но никога нямаше да навредят на библиотеката.

От две хиляди години андрофрансините събираха знания, изкопани от пепелищата на Стария свят. Чудесата, които се бяха осмелили да споделят със света, тези внимателно отпуснати късчета, бяха наистина невероятни. Кой знае какви други неща съхраняваха, смятайки, че светът не е подготвен за тях? Какви ли чудеса пазеха още, чакайки човечеството да излезе от детството си, след като предишното му съзряване бе пометено от Третия катаклизъм, познат като Епохата на смеещата се лудост?

За момент се замисли за Исаак, този невероятен механичен човек, който яздеше на север, маскиран с андрофрансинско расо. Още от начало бе изпитал симпатия към него въпреки подозренията, които таеше. У него имаше невинност, каквато Рудолфо понякога мечтаеше да открие у себе си. С това, което се съхраняваше в главата на мехослугата, както и на останалите, той се надяваше да успее да възстанови поне част от библиотеката.

Решението не беше трудно.

Грегорик го сръга.

— Идват, генерале.

Рудолфо погледна. Надолу по хълма тревата се извиваше назад сякаш нещо — или множество неща — се движеше в посока към тях. От мястото се извиси кафява птица и той се усмихна.

— Чудесно. Отблъснали са още един пост.

— Добро начало — каза Грегорик.

Рудолфо го изгледа. Бяха отраснали заедно, Грегорик бе малко по-голям. Баща му беше първи капитан на горянските съгледвачи, на служба при бащата на Рудолфо. По-късно, след смъртта на владетеля, когато пелерината на Деветте горски дома се озова на дванайсетгодишните рамене на Рудолфо, той бе издигнал бащата на Грегорик до генерал. Това бе първото му управническо решение. Знаеше, че въпреки отдалечеността на заобиколените от прерии гори, светът щеше да търси прояви на слабост у младия владетел.

Грегорик бе наследил баща си като първи капитан и водеше съгледвачите безупречно. За разлика от Рудолфо успяваше да поспи дори сред най-тежките кризи. Мъжът прокара ръка по късата си черна коса.

— Много добро начало — съгласи се Рудолфо. — Ще стане по-трудно, щом се включат по-тежковъоръжените им части. Сетберт винаги е бил твърде самоуверен. Смятам, че той се справи по-зле, отколкото си мисли. А ние май се представихме по-добре, отколкото очакваше Лисиас, като съдя по вчерашната реакция.

Надолу по хълма се разнесе тихо подсвирване и Грегорик отвърна. Тревата се разклати и на поляната се появи отряд от горянски съгледвачи.

— Капитане, генерале! — чу се глас отблизо.

— Какво научихте? — попита Грегорик.

— Имаме ново потвърждение, че са само три бригади. Освен това разбрахме, че държат оцелял, момче. Само това.

— Чудесна работа — похвали ги Грегорик. — Премахнете магиите, хапнете и поспете.

— Слушам! — отговори командирът. — Чухте капитана!

Рудолфо изчака да се отдалечат.

— Оцелял! Това е ново.

Грегорик кимна.

— Сетберт има още седем бригади. Ето това ме притеснява.

— Освен това не е включил пълния си потенциал.

— Съвсем скоро ще му се наложи. — Грегорик погледна надолу по склона. Рудолфо проследи погледа му и видя нова вълна по високата трева, издаваща движение.

Този път излетя бяла птица и двамата извадиха мечовете си. Пехотата по периметъра също видя птицата и се приготви. Рудолфо изгледа командира на стрелците и мъжът му кимна.

Грегорик тръгна надолу по склона и Рудолфо го последва. В подножието на хълма се спряха и зачакаха приближаването на отряда.

— Точно зад нас са! — изсъска командирът на съгледвачите и се плъзна покрай Грегорик.

Наистина. Само че това не бяха вчерашните омагьосани съгледвачи, с които се бяха справили с лекота. Тези бяха по-корави. Рудолфо усети раздираща болка отстрани и осъзна, че нечий нож го е порязал, докато вдигаше меча си.

Грегорик се смъкна на едно коляно, от бедрото му потече кръв.

Никой не се развика. Не искаха противникът да разбере кой е ранен. Горянските съгледвачи, както тези, които току-що се бяха върнали, така и резервите, заделени за точно такива случаи, постепенно избутаха бойците на делтата отвън дърветата. Рудолфо успя да рани един противник, но остана назад, щом собствените му хора взеха превес.

Щом боят се пренесе нататък, се появиха санитари и отнесоха Грегорик на бегом до върха на хълма. Рудолфо ги последва по-бавно.

Щом се върна в лагера, той отпи от охладеното крушово вино и хапна малко портокал и топли, сладки хлебчета. Облегна се на възглавниците и препрочете съобщението от Влад Ли Там.

„Родството ми с Уиндвир е вече твое.“ Съобщението беше кратко, но последните думи го заплениха. Той се подсмихна.

— Впечатляваща жена — произнесе Рудолфо на глас. Беше казала на баща си за трите му жеста. С други думи, бе го признала публично, пред баща си. Ако играеха на „войната на кралицата“, тя щеше да е отместила застрашената си кула, заплашвайки на свой ред неговия паладин.

Разбира се, баща й бе отговорил със същата деликатност. Символът, който Влад Ли Там беше избрал за родство, бе остарял и почти не се употребяваше.

Той олицетворяваше обединението на домовете чрез стратегически брак.

Наистина забележителна жена!