Кен Сколс
Ридание (69)

Петронус

Петронус стоеше в центъра на Уиндвир, на площада, където едно време се обръщаше към народа си от високия балкон на Свещения взор. От масивната структура бяха останали само купчина камъни. Той се огледа наоколо. Тук-там се виждаха работници, бутащи колички или копаещи гробове. Дъждовете се усилваха, а помощниците му намаляваха. Всеки ден си заминаваха по няколко с обещанието, че ще се върнат напролет. Понякога се появяваха новодошли, но в края на всяка седмица оставаха по-малко, отколкото в началото й.

Накара Неб да направи нови изчисления, според които можеха да свършат преди пролетта, ако зимата се окажеше мека. И ако не паднеха под трийсет души. И ако войната не ги пометеше. Но не възнамеряваше да прекрати начинанието. Тези, които искаха да останат, щяха да го сторят. Той щеше да е един от тях. Щяха да работят според силите си. Ако трябваше, ще продължат и след пролетта.

Разбира се, щеше да има още работа и по-нататък. Беше се погрижил за това с прокламацията си.

„Ти си глупав старец.“

Просто не можеше да остави нещата. Написа прокламацията и се натика в центъра на събитията, въпреки че душата му пищеше да побегне. Толкова много хора се оплакваха, че нямат могъществото да оправят нещата, и се хвалеха какво биха сторили, ако разполагаха с едно или друго. Той разполагаше с власт, но тя му се струваше някак куха. Все пак беше насочил светлината отново върху Сетберт, както и трябваше. А като не призна указа за отлъчване, го направи недействителен. Отменянето му щеше да означава, че първо го е признал, а не биваше да позволи Познатите земи да гледат на Орив като на нещо повече от архиепископ, който се старае максимално в мрачните времена.

Сега изчакваше да види какво ще стори Орив. Ако Сетберт наистина дърпаше конците му, щеше да се разпищи и да продължи да упорства, макар и без подкрепата на клана Ли Там и достъпа до андрофрансинските фондове.

Влад го бе изненадал. Не можеше да спи и се чудеше какво е замислила старата сврака. Не беше чул нищо повече за Желязната армада, която бе изпратена да блокира градовете в делтата, но се бе оттеглила и изчакваше. Влад бе използвал тайната на Петронус като претекст да спре финансирането на Орив и Сетберт и да усложни обстановката.

„Той крои нещо и аз съм част от него.“ Играеха на войната на кралицата и всеки ход бе в зависимост от хода на противника. Петронус не се съмняваше, че Влад се надява на пълното му разкриване, последвано от бързо провъзгласяване. Беше му дал нещо по-скромно. Прокламация в съгласие с член четири, според който опазването на безопасността на папата е жизненоважно за ордена, което му даваше възможност да запази секретност.

Но кой папа би използвал тази секретност, за да се покрие напълно и да остане анонимен? Такава игра Петронус не можеше да спечели. Можеше само да се надява, че действа достатъчно бързо, за да е няколко хода пред противника си и света, който ги наблюдаваше. И да остане в играта, докато камъкът не се затъркаля толкова бързо по хълма, че да може да се скатае някъде и да изчака бурята да премине.

Освен ако…

Петронус се огледа отново. Небето имаше цвят на стомана и въглени, но не беше валяло цял ден. Беше тихо. Сблъсъците между блатните и другите армии бяха намалели след първите няколко дена. Засега блатните избягваха открито сражение и Петронус подозираше, че генералите се чудят какво да правят с този нов противник. Ако обединяха силите си срещу блатния крал, със сигурност щяха да го изтикат, но това щеше да ги отслаби за дългия поход на изток.

Ситуацията даваше време на Скитащата армия да се подготви, макар че не беше ясно колко ефективна щеше да е тя без лидера си.

Сякаш самите Познати земи бяха дъската, на която се играеше.

Освен ако… Мисълта го жегна и очите му се разшириха, когато стратегията се разгърна в главата му.

Зачуди се колко от нея е планирано изначално от Влад Ли Там и доколко е запознат Рудолфо.

Най-вече се чудеше дали Сетберт изобщо е разбрал, че е бил използван.