Кен Сколс
Ридание (17)

Рудолфо

Сетберт не го посрещна в челото на армията. Вместо това ескортът го съпроводи до огромна кръгла шатра. Рудолфо направи няколко бързи жеста с ръка и горянските съгледвачи се разпръснаха около нея.

Когато влезе, Сетберт се надигна с уморена усмивка, която раздвижи дългите му мустаци и белязаните от шарка бузи. Дамата му също се изправи. Висока и стройна, облечена в зелен копринен костюм за езда. Червената й коса сияеше като изгрева. В сините й очи просветна весело предизвикателство и тя се усмихна.

— Лорд Рудолфо от Деветте горски дома — обяви адютантът. — Генерал на Скитащата армия.

Рудолфо влезе навътре и подаде меча си на адютанта.

— Идвам с мир да опитам от хляба ви.

— Посрещаме те с мир и предлагаме вино за радостната среща — отвърна Сетберт.

Рудолфо кимна и се приближи към масата.

Сетберт го потупа по гърба.

— Рудолфо, радвам се да те видя. Колко време мина?

„Не достатъчно.“

— Твърде много — отвърна той на глас — Как са градовете?

Сетберт сви рамене.

— Все същото. Имахме малък проблем с контрабандистите, но явно се разреши от само себе си.

Рудолфо се обърна към дамата. Тя беше с няколко сантиметра по-висока от него.

— Да. Това е моята конкубина, лейди Джин Ли Там от клана Ли Там. — Сетберт наблегна на думата „конкубина“ и Рудолфо забеляза как очите й се присвиха леко.

— Лейди Там. — Рудолфо целуна протегнатата ръка, без да откъсва поглед от очите й.

Тя се усмихна.

— Лорд Рудолфо.

Заеха местата си и Сетберт плесна три пъти. Рудолфо чу тракане и свистене зад спуснатите завеси. Появи се метален човек, носещ поднос с чаши и гарафа вино. Този беше по-стар модел от Исаак, с по-ръбести форми и меден цвят.

— Изумителен е, нали? — каза Сетберт, докато металният човек наливаше виното. После плесна отново. — Слуга, тази вечер искам от охладеното прасковено.

Машината пискливо изсвири.

— Дълбоко се извинявам, лорд Сетберт, но нямаме охладено прасковено вино.

Сетберт се усмихна и повиши глас с престорен гняв.

— Какво? Няма прасковено вино? Това е недопустимо, слуга.

Още свирене и серия от изщраквания. От радиатора започна да излиза пара.

— Дълбоко се извинявам, лорд Сетберт…

Сетберт плесна отново.

— Отговорът ти е недопустим. Ще ми намериш охладено прасковено вино, дори да се наложи да ходиш чак до Садрил. Ясно ли е?

Рудолфо го наблюдаваше. Лейди Джин Ли Там — не. Потръпваше засрамено и се опитваше да скрие червенината по бузите и гнева в очите си.

Слугата остави подноса и гарафата.

— Да, лорд Сетберт. — И тръгна към изхода на шатрата.

Сетберт се засмя и сръчка дамата с лакът.

— Поучи се!

Тя се усмихна слабо, също толкова фалшиво, колкото беше и гневът му.

Сетберт плесна и подсвирна.

— Слуга, промених си мнението. И черешовото вино става.

Металният човек напълни чашите им и се оттегли към кухнята, за да поднесе първото ястие.

— Прекрасна машина — отбеляза Рудолфо.

Сетберт засия.

— Възхитителна е, нали?

— Откъде я намерихте?

— Беше… дар. От андрофрансините.

Изражението на Джин Ли Там говореше друго.

— Мислех, че пазят ревностно магиите и машините си — каза Рудолфо и вдигна чаша.

Сетберт също вдигна своята.

— Може би. От някои.

Рудолфо пусна покрай ушите си неприкритата обида. Металният човек се завърна с купички с димяща рачешка яхния. Сервира ги пред всеки с внимателна прецизност.

— Наистина е възхитителна.

— И освен това може да правят почти всичко. Стига да знаеш как да ги накараш — изтъкна Сетберт.

— Наистина ли?

Надзорникът плесна с ръце.

— Слуга, изпълни свитък седем три пет.

Нещо изщрака. Металният човек разпери ръце и запя, а краката му се задвижиха в неприличен танц.

— Баща ми и майка ми бяха андрофрансински братя или поне така ми каза леля ми Абата… — Песента беше крайно мръсна. Накрая металният човек приключи с дълбок поклон.

Лейди Джин Ли Там се изчерви.

— Това беше проява на лош вкус, с оглед на последните събития.

Сетберт я изгледа сурово и се усмихна на Рудолфо.

— Простете на конкубината ми. Напълно е лишена от чувство за хумор.

Рудолфо забеляза как ръцете й побеляха от стискане на салфетката и той се замисли над очертаващите се възможности.

— Странно, че андрофрансините са научили слугата си на толкова… живописна песен.

Тя вдигна поглед към него. Очите й молеха за спасение. Устните й бяха присвити.

— А, не са те. Аз бях. Тоест моят човек.

— Имате човек, който може да създава команди за тази възхитителна машина?

Сетберт лапна една лъжица яхния и покапа ризата си.

— Естествено — отговори той с пълна уста. — Разглобявали сме тази играчка дузина пъти. Знаем я от глава до пети.

Рудолфо опита от ястието и почти му прилоша от силния морски вкус. Той избута купата настрани.

— Може би ще ми заемете вашия човек за малко.

Сетберт присви очи.

— За какво ви е, Рудолфо?

Рудолфо изгълта виното на един дъх, опитвайки да премахне соления вкус в устата си.

— Изненадващо се сдобих със собствен метален човек. Бих искал да го науча на нови номера.

Сетберт пребледня леко, после започна да почервенява.

— Вярно ли? Собствен метален човек?

— Точно така. Казаха, че бил последният оцелял от Уиндвир. — Рудолфо плесна с ръце и се изправи. — Стига сме говорили за играчки. Красивата дама има нужда от танц. И Рудолфо би й предложил, ако бъдете така добър да накарате машината да изпее нещо по-прилично.

Тя се надигна въпреки намръщването на Сетберт.

— В интерес на държавните отношения. За мен ще е чест.

Започнаха да подскачат и да се въртят из шатрата, докато металният човек пееше весела песен, използвайки гърдите си като барабан. Рудолфо оглеждаше внимателно партньорката си, доколкото бе благоприлично. Имаше стройна шия и тънки глезени. Повдигнатите й гърди се притискаха в копринената риза и се подрусваха леко, докато се движеше с отработена грация и самоувереност. Беше живо произведение на изкуството и той осъзна, че трябва да я има.

Към края на песента Рудолфо хвана китката й и почука с пръсти бързо съобщение. „Изгрев като теб принадлежи на Изтока с мен; и аз никога няма да те нарека конкубина.“

Тя се изчерви и сведе очи, след което потупа в отговор, който изобщо не го изненада. „Сетберт унищожи андрофрансините; мисли ви злото.“

Той кимна, усмихна се леко и я пусна.

— Благодаря, лейди.

Сетберт го изгледа намръщено, но след танца Рудолфо съсредоточи вниманието си изцяло върху дамата, като пренебрегна домакина си. Вечерята премина болезнено бавно, разговорът се суетеше като градски жител на лов. Рудолфо забеляза, че Сетберт изобщо не повдигна въпросите за унищожението на Уиндвир и открития метален човек.

Мълчанието му говореше достатъчно ясно.

Рудолфо се зачуди дали и с неговото не е така.