Кен Сколс
Ридание (43)

Неб

Неб стоеше на брега на реката и гледаше залеза. Бяха издигнали лагера си вчера, разположиха внимателно шатрите точно пред разрушените стени. Петронус — така де, Петрос — беше хитра стара лисица. В сиропиталището почти не изучаваха андрофрансинско право, но Неб бе чел достатъчно, за да знае, че е по-заплетено и от уимски лабиринт.

Не беше сигурен дали номерът ще мине, но се надяваше.

Цял ден копаха продълговати плоски трапове в изпепелената земя.

— Ще започнем с тези, които са паднали извън града — обяви старецът, когато се събраха на сутринта. — Ще работим по светло, а ако се появи някой, аз ще се разправям.

И така цял ден копаха трапове, а никой не ги закачаше. В един момент на Неб се стори, че забелязва ездач в далечината, но той обърна на юг и изчезна.

Неб приближи водата и съблече дрехите си. Бяха омазани със сажди, както и самият той.

Можеше да се окъпе в лагера. Там имаше няколко корита, а жените бяха сгрели вода. Но денят го бе изтощил, бе като колело на каруца по познат път, и имаше нужда да остане за малко сам.

Нагази в хладната вода и подскочи, когато стъпи на нещо кръгло и хлъзгаво. Черепът изскочи на повърхността и се понесе надолу по течението. Неб го изгледа и установи внезапно, че не чувства нищо.

— Вече това е животът ми — обяви той на отдалечаващия се череп.

Над изпепелената земя се появи вятър и вдигна облак пепел.

— Здравей, момче! — произнесе облакът.

Неб не виждаше нищо и се прокле наум, че не носи нож. Приклекна във водата и заопипва дъното за някой камък. Но и с нож, и с камък беше все тая. Нямаше как да навреди на противник, когото не виждаше.

— Няма защо да се боиш от мен — продължи гласът.

Неб огледа брега. Слънцето се снижаваше и почти нямаше как да зърне някой отблясък от магията.

— Няма да се върна при Сетберт! — каза тихо той.

Съгледвачът се засмя.

— Не те виня. Не съм от неговите.

Значи беше горянски съгледвач.

— От Деветте горски дома ли си?

— Аха — потвърди гласът. — А ти си от гробокопачите. — Това беше изявление, а не въпрос.

Неб кимна.

— Аз… — Не знаеше как да довърши мисълта си. — Преди живеех тук.

Гласът прозвуча от малко по-надолу по течението.

— Съжалявам за загубата ти. Сетберт навреди на света с предателството си. — Последва пауза. — Но не се тревожи, момче. Ще си плати за всичко.

Неб се надяваше съгледвачът да е прав. С цялата си душа.

— Как върви войната?

Съгледвачът въздъхна.

— Боя се, че отива на зле. Папата издаде указ за отлъчване срещу нас. Явно е заблуден за събитията.

— Той не е папа — възрази Неб и съжали мигновено, че се обади.

За щастие съгледвачът не обърна внимание.

— Генерал Рудолфо замина да преговаря с него. Разделяме Скитащата армия и повечето ще се оттеглят към Деветте гори.

„Повечето.“ Неб се замисли за миг и попита:

— Повечето ли?

Този път гласът се премести нагоре по течението.

— Някои ще останем. Ще ви наглеждаме от сенките, докато работите. Кажи на стареца, че искаме да говорим с него утре по изгрев, на това място.

Неб кимна.

— Ще му кажа. — Той се замисли за момент. — Имаше една жена с червена коса. От клана Ли Там. Тя избяга от лагера на Сетберт във вашия.

— В безопасност е — отвърна съгледвачът. — Рудолфо я отпрати заедно с металния човек, преди да започнат сраженията.

Мехослуга. Още един оцелял от Уиндвир. Зачуди се дали има и други. Беше странно, че машините бяха оцелели след разрушението, но се радваше на каквато и да е останала следа от андрофрансинската светлина. Но каква ли щеше да е ролята на един мехослуга в този различен свят?

И жената — спомни си блестящите зелени очи и медната й коса. Беше по-висока от него, че даже и от Сетберт.

— Радвам се, че е в безопасност.

Над изпепелената земя се разнесе тихо изсвирване.

— Трябва да тръгвам — заяви съгледвачът. — Предай на стареца. Утре призори. Кажи му, че съм Грегорик, първи капитан на горянските съгледвачи.

Неб кимна.

— Добре.

Тишина, последвана от нежен шепот на вятъра по земята.

Небето беше лилаво и светлината се отцеждаше бързо. Водата беше станала тъмна като изпепеленото поле, което се простираше на запад от реката, докъдето му стигаше погледът.

С толкова много мъртви наоколо Неб побърза да се умие и хукна към лагера, за да открие папата си.