Кен Сколс
Ридание (108)

Рудолфо

Рудолфо слезе от коня и подаде юздите на един съгледвач. Колибата и навесът за лодки бяха обградени от Скитащата армия, съгледвачите и отряд от пилоски рейнджъри.

Бяха получили десетина птици със сведения, че човек с описанието на Сетберт е бил забелязан. Рудолфо раздели хората си и ги прати по всички следи. Тази стратегия се отплати.

Рейнджърите разпитаха из града и установиха, че Сетберт се крие в навеса на някой си Петрос, рибар, който бил заминал по работа.

Надзорникът не оказа съпротива, но настоя да се предаде единствено на Рудолфо. Рейнджърите изпратиха бърза птица с условията му.

Рудолфо тръгна бързо, последван от фургона на мъчителите, който бе повикал за целта. Дървените му стени се смъкваха и излагаха на показ клетката вътре, заедно с разнообразните инструменти за изкупление.

Рудолфо се приближи към Едрик, новия първи капитан на съгледвачите. Беше най-големият син на Грегорик и наближаваше двайсет. Рудолфо възнамеряваше да обучи сина на приятеля си да стане добър командир и ако боговете не му дадяха наследник, смяташе да го осинови. Зачуди се какво ли би казала Джин Ли Там по въпроса. Подозираше, че тя ще одобри решението му, но осъзнаваше, че дните, когато можеше да взима сам подобни важни решения, са минало. Не защото се притесняваше, че тя ще се възпротиви на идеята му. А защото вече я познаваше и знаеше, че тя може да вижда нещата под ъгли, които той не можеше и да си представи. Джин беше ценен съюзник.

— Капитане — повика го Рудолфо и кимна леко.

— Генерал Рудолфо. — Едрик се поклони. — Бившият надзорник на Ентролузианските градове-държави ви очаква.

— Въоръжен ли е?

— Със сигурност.

Рудолфо поглади мустак.

— И смяташ, че ще опита да ме нарани?

Едрик присви очи.

— Ще опита, милорд.

Рудолфо откопча меча си и го подаде на чакащия адютант.

— Заеми ми ножовете си.

Едрик махна колана със съгледваческите ножове и Рудолфо го препаса около тесните си бедра.

Чакаше капитанът да каже, че е твърде опасно и да настои да не отива сам. Тъй като младежът запази мълчание, той се усмихна вътрешно.

— Ще ви подсвирна, ако имам нужда от вас. — Рудолфо се обърна към двамата мъчители, които бяха докарали фургона. — Пригответе оковите и подсолете ножовете си.

Сетне се приближи до вратата.

— Сетберт!

Чу движение и шум от събарянето на неща. Открехна вратата и проследи светлината, която се стрелна в мръсното помещение. Първо го блъсна миризмата. Гнила риба и човешки лайна. Рудолфо извади копринена кърпичка и я сложи пред носа си, вдъхвайки аромата на парфюм.

— Рудолфо? — Гласът беше пресипнал и далечен, в него сякаш се долавяше лудост. Ново тътрене и Рудолфо видя мърлявата фигура, която изпълзя на светло. Сетберт бе започнал да губи от теглото си и дрехите му висяха. Беше покрит с мръсотия от глава до пети, дрехите му бяха парцаливи, а брадата и косата — омазани с кал. Погледът му беше изцъклен.

— Да — каза Рудолфо. — Тук съм. Всичко свърши. Излизай.

Сетберт се усмихна и на лицето му се изписа облекчение.

— Ще изляза. Скоро. — Той намигна пресилено. — Не ти ли казаха, че възнамерявам да те нараня?

Рудолфо стисна дръжката на ножа и проследи ръцете на Сетберт, подпрени на калния под.

— И как ще ме нараниш?

— Със знание.

Рудолфо изчака.

— Имах доказателство — продължи Сетберт. — Видях го! Видях схемите и картите. Възнамеряваха да използват заклинанието, за да ни поробят.

Рудолфо се изсмя.

— Мислех, че ще ме нараниш, а не че ще ме забавляваш. Какво биха спечелили андрофрансините, ако ни поробят?

— Аз съм защитник на светлината. — Лудостта пролича в очите на Сетберт, лицето му се изкриви от сутрешното слънце.

Рудолфо се намръщи.

— Достатъчно. Времето ти изтече, Сетберт.

Дръпна се и почти пропусна следващите думи на надзорника, които бяха прошепнати тихо, но ясно.

— Питай курвата, която споделя ложето ти, кой плати за преврата, в който загинаха родителите ти.

Рудолфо се завъртя и извади ножовете си.

— Какво каза?

Сетберт срещна очите му, но не пророни нито дума.

Мъчителите затвориха надзорника във фургона и Рудолфо потропа по стената му с дръжката на меча си. Обърна се към облечения в черна роба колар и нареди да не бързат със завръщането, а да спират във всеки град по пътя.

Искаше да тръгне с тях, но знаеше, че не може. Думите на Сетберт бяха заседнали в ума му въпреки очевидната лудост на надзорника. Човекът наистина вярваше, че андрофрансините са искали да навредят на хората, които се бяха заклели да пазят. Накрая параноята на безумеца бе довела до разрушаването на града.

Но думите подхраниха подозрение, което имаше от дълго време. Всички казваха, че смъртта на родителите му е ужасна трагедия, неочакван преврат, избухнал в една изпълнена с насилие нощ, която го бе оставила сирак. Хората клатеха глави, когато Рудолфо, въпреки крехката си възраст, поиска разследване. Изглеждаше твърде невероятно, за две хиляди години не бе имало друг подобен случай. В нощта след смъртта на родителите му остана до късно, за да нахвърли стратегия за разследването. Бащата на Грегорик беше съгласен, но епископът настоя, че това е работа за мъчителите. Рудолфо го послуша. За пръв и последен път Рудолфо не последва инстинктите си.

И сега се поведе по тях и обърна коня си на запад.

„Питай курвата, която споделя ложето ти, кой плати за преврата, в който загинаха родителите ти.“

„Не, няма да питам нея.“

Вместо нея щеше да попита баща й.