Кен Сколс
Ридание (49)

Сетберт

Лорд Сетберт, надзорник на ентролузианските градове-държави, закусваше под късното утринно слънце. Набоде маринованите аспержи със златната виличка и ги поднесе към устата си.

Генерал Лисиас застана пред него и Сетберт нарочно не го покани да седне.

— Е, Лисиас! — заговори той с пълна уста. — Какви са днешните вести?

Преглътна аспержите и ги проми с охладено кафе, което се изстудяваше в реката на три левги оттук и се носеше от куриер.

Старият генерал най-сетне си беше отпочинал. Напоследък дъртият негодник нямаше много работа. Скитащата армия беше изчезнала преди четири дни. Бяха събрали шатрите си по тъмно и щом слънцето изгря, полето, където беше лагерът им, се оказа празно. Лисиас изпрати съгледвачи, но разбира се, нито един не се завърна. Откриха телата им в гората на следващата сутрин.

— Един патрул е открил следи от съгледвачи снощи — докладва Лисиас. — Добри са, но не могат да заличат напълно следите си. Все пак не са останали много.

Сетберт се усмихна, избра по-голяма вилица, набоде голям резен говеждо и го поднесе към устата си. Отхапа част от него и сдъвка месото добре, преди да проговори.

— Рудолфо е хитра лисица. Смята да ме държи под око.

— И аз подозирам така, но те се държат близо до града. Което ме подсеща за другия въпрос.

Сетберт усети как веждите му се извиват.

— Какъв?

— Не сме разрешили проблема с нарушителите.

Сетберт се разсмя и от устата му се разхвърчаха късчета месо.

— Още ли копаят гробове?

Лисиас кимна.

— Не са нарушили свещеното запечатване… засега.

— Още една хитра лисица! — кимна Сетберт. — Какво знаеш за този Петрос?

Лисиас сви рамене.

— Не много. След като прибра момчето, отиде в Кендрик и събра местните. Повечето от тръгналите с него са бежанци и търговци, които са идвали в Уиндвир, а после нямало къде да отидат.

Сетберт поклати глава.

— Наистина ли иска да погребе всички?

— Колкото успее, милорд — отвърна Лисиас. — Съгледвачите от юг и запад казват, че мълвата се разпростира и среща все по-голяма подкрепа.

Лицето на генерала бе в сянка, но за миг на него сякаш се изписа възхищение.

— Трябва да говоря с този човек — реши Сетберт.

— Не мисля, че ще е благоразумно, милорд.

— Благоразумно може би не, но поне ще е правилно. Все пак трябва да се погрижа за Уиндвир. — Харесваше му иронията в тези думи. Зачуди се какво ли би помислил братовчедът Орив, ако узнае цялата истина? Или ако узнае за ловката манипулация, която бе пощадила този нов папа на Уиндвир? Сетберт беше платил малко състояние, за да се убеди, че първородният син на сестрата на майка му е далече, преди да разтърси клетката на рая и да призове гнева на боговете.

— Щом милорд желае — наклони глава Лисиас. — Може да го посетим следобед.

Сетберт кимна.

— Ще е чудесно, генерале. — Той отпи от охладеното кафе. — Има ли друго?

Лисиас го изгледа смутено.

— Носи се мълва за вашата… — Генералът се затрудни в избора на думи — намеса в падането на Уиндвир. — Замълча. — За момента е само слух. Дочути реплики между офицерите. Не сте много внимателен, когато се хвалите.

Сетберт се засмя.

— Че защо да внимавам? Свикай сбор на лагера и ще им кажа истината на драго сърце. Ти държеше да го пазим в тайна. Аз се съгласих, колкото и да не ми се нрави.

Лисиас беше консервативен и контролът на информацията беше част от стратегията му. Ветеранът беше обучен в Академията и владееше брилянтно професията си, но се тревожеше за неща, които вече не бяха важни.

„Заради мен. — Сетберт се усмихна. — Аз промених света.“

Генералът стисна зъби.

— Лорд Сетберт, мислех, че разбирате колко е важно да запазим дискретност в този случай.

Надзорникът махна с ръка.

— Слуховете са несъстоятелни. Нека ти покажа. — Той плесна с ръце и се появи един слуга. — Ти кой беше?

— Аз съм Герит, милорд — поклони се мъжът.

— Герит, вярваш ли, че аз съм унищожил Уиндвир с една от андрофрансинските играчки?

Слугата премести поглед от Сетберт към Лисиас, видимо несигурен как да отговори.

— Е?

Мъжът пребледня и продума:

— Чух подобно нещо, дори от вашите уста, милорд.

— Да — каза Сетберт бавно и се наведе напред, — но вярваш ли го?

Слугата вдигна глава и го погледна в очите.

— Не знам на какво да вярвам, лорд Сетберт.

Надзорникът се усмихна и се облегна назад, освобождавайки мъжа с жест.

— Ето за това говоря, генерал Лисиас. Никой не знае на какво да вярва. Някой ще реши, че говоря истината, друг ще сметне, че е лудост един човек да може да унищожи град. — Усмивката му се разшири. — А други дори ще повярват, че е бил проклетият горянски крал.

Лисиас кимна, но мрачният му поглед говореше, че не е съгласен. Старият генерал беше прав, но Сетберт за нищо на света не би му го казал. Надзорникът бе твърде въодушевен, когато зърна за пръв път резултата от делото си. Колоната от дим, разрушеният град, дори пълното отчаяние на андрофрансинското момче бяха твърде силен опиат, който го омайваше с триумфа на постигнатата цел.

Пък и кой не би се почувствал опиянен, след като спаси света?