Кен Сколс
Ридание (102)

Неб

Неб чувстваше дълбока умора в костите си, след като работата бе свършена. Беше обиколил два пъти Уиндвир пред последната седмица, но въпреки зимните бури бяха успели да свършат по-рано от предвиденото. Чувството за изпълнен дълг го радваше, но в него се промъкваше и някаква тъга. През месеците се виждаше все по-често с блатното момиче, Уинтърс, и двамата си бяха създали обичай. Срещаха се поне два пъти седмично в северния край на лагера, когато той успееше да се измъкне незабелязано. Разхождаха се и в един момент ръцете им се бяха докоснали, така че вече го правеха хванати ръка за ръка. Не се бяха целунали повече, но Неб мислеше постоянно за това и се чудеше как да подхване темата.

Засмя се, докато вървеше на север през пустата равнина. През последните месеци командваше гробокопачите, поддържаше дисциплината и дори бе погребал някои от мъртъвците, когато войната ги връхлетя. Знаеше как да следи и да поръчва припаси за лагера и дори с изненада установи, че умее да предлага военни стратегии. Доста впечатляващо за момче на петнайсет години.

Всъщност шестнайсет. Рожденият му ден бе минал незабелязано през последните седмици.

Беше научил много и го доказваше, но все още не знаеше как да целуне момиче.

Приближи дърветата и се провикна, тя се показа, тичайки тромаво през калта.

— Небиос бен Хебда! — извика и се усмихна, останала без дъх. Уинтърс огледа полето и се обърна на юг към останките от лагера на работниците. Хората вече събираха шатрите и се готвеха да се разотидат. Малка част от тях щяха да тръгнат на север с Неб, за да помогнат при строежа на новата библиотека. Другите се отправяха към старите си домове или се впускаха в търсене на нови. — Наистина свърши.

Неб кимна.

— Да. Петронус и Рудолфо ще пристигнат утре. Тръгвам с тях към Деветте гори, за да помогна колкото мога за библиотеката.

Уинтърс се усмихна.

— Свърши впечатляваща работа тук. Сигурна съм, че ще си им от полза.

Той се усмихна и усети как бузите му пламват. Странно, че само тя можеше да го смути така.

— Благодаря. Ще повървим ли? — Неб подаде ръка и тя я пое.

Първо се насочиха към реката и спряха да погледат един елен на другия бряг. Животните рядко се приближаваха толкова преди, но сега природата се завръщаше с бързо темпо в мъртвия град. Ако никой не застроеше наново, може би в полето един ден отново щеше да поникне гора.

Този път не говореха. Преди обсъждаха неговите сънища и къде се пресичат с виденията на блатния крал. Неб беше впечатлен от познанията й за сънищата, сякаш и тя участваше в тях. Което беше вярно в някои случаи.

Момичето се появяваше и в други сънища, за които Неб не се осмеляваше да говори. Само като се сетеше за тях, и устата му пресъхваше, а дланите се изпотяваха. В един от тези сънища двамата лежаха и гледаха луна, която бе много по-голяма от сегашната, синя, зелена и кафява. Бяха голи, потни и се прегръщаха. Тялото й предизвикваше тръпки в неговото, докато шепнеше в ухото му.

— Това е сън за нашия дом — беше му казала тя и Неб се събуди, уплашен, че наистина лежи до него, а не е само обект на копнежите на въображението му.

Двамата завиха на север и се отдалечиха от реката, постепенно нагаждайки крачките си в ритъм. След известно време Неб обърна лице към нея и видя колко е тъжна.

Уинтърс го погледна и сякаш разчете мислите му.

— Нашето време изтече. Ще ми липсват тези разходки.

Неб сви рамене.

— Сигурен съм, че пак ще се видим, Уинтърс. — Знаеше, че трябва да каже още нещо и се надяваше, че е улучил правилните думи. — А и искам да те видя отново.

Тя стисна ръката му.

— И аз. Но ще е сложно.

Той спря. Внезапно осъзна какво трябва да стори и думите се заизливаха, преди да успее да премисли.

— Тогава ела с мен! Блатният крал няма ли да ни разреши? Може Рудолфо да се застъпи за нас. Ела да ми помогнеш с библиотеката.

Уинтърс пусна ръката му. Усмихна се криво и красотата й въпреки пепелта и калта по лицето й го накара да трепне.

— Интересно предложение, Небиос бен Хебда.

Неб се изчерви при думата „предложение“ и понечи да оправдае изблика си, но тя продължи и не му даде възможност.

— Какво да правя в Деветте гори? Как ще помогна за библиотеката? — Пристъпи напред и той усети земната й миризма. От нея лъхаше топлина и той също направи крачка напред.

Само една стъпка. И после целувката. Но не можеше да го стори.

— Сигурен съм, че Петронус ще ти намери работа.

Тя се засмя.

— И аз съм сигурна. Но не се вълнувам от неговите намерения към мен, а от твоите.

Неб усети как лицето му пламва и загуби дар слово. Отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му.

Уинтърс го изгледа дяволито.

— Детството остана вчера, а зрелостта ще дойде вдругиден. В чия къща ще отида? Какво семейство ще имам?

Той отново заговори, без да се замисля.

— Ще бъдем заедно!

Момичето се засмя.

— Ще ме вземеш ли за жена, Небиос бен Хебда? Ще вдигнеш ли горянска сватба с много музика и танци? Това ли ще направиш? — Тя млъкна за миг. — Мисля, че андрофрансините не правят така.

И той го знаеше. Макар че през годините имаше изключения, например за стратегически съюзи. Но все пак не се беше замислял за брак. Всъщност не се бе замислял за нищо, освен че не иска да се разделя с блатното момиче.

Лицето й стана сериозно, макар тонът й да си остана добронамерен.

— Знам, че си сънувал моите сънища за дома.

Неб зяпна и внезапно се паникьоса.

Тя хвана ръцете му.

— Ти си сънувал сънищата ми. А аз твоите. Не трябва да се тревожим за въпроси, които боговете вече са решили. — Момичето се засмя и го целуна по бузата. — Колкото и далече да сме един от друг, винаги ще се събираме.

„Сънувал си моите сънища за дома.“ Думите й го разтърсиха. Не сънищата на блатния крал. Нейните сънища.

Тя стоеше и изучаваше очите му с леко разтворени устни. Чакаше да види дали той вниква в думите зад нейните думи.

— Ти си… — Неб се опитваше да осмисли казаното.

Тя кимна.

— Днес е денят, за който таях в сърцето си надежда и страх. Но сънищата ми дават голяма надежда, а страхът ми е, че моята заблуда може да разруши доверието ти в мен.

Неб се замисли. Изненадата сякаш надмогваше каквото и да е нараняване, а и в това имаше смисъл. Никога не беше виждал навъсения, облечен в кожи блатен крал в сънищата си, а тя се появяваше постоянно. Заблудата й беше обяснима. През няколкото месеца, в които ръководеше хора, бе почнал да се убеждава във важността на контрола над информация. Не ставаше дума за доверие, а за практичност. Нейната тайна можеше да изтръгне зъбите на внимателно изградения страх от блатните в Познатите земи. Ако се знаеше, че едно младо момиче стои начело на армията…

Тя сви вежди и на лицето й се изписа тревога.

— Небиос, аз…

Неб не я остави да довърши. Моментът беше настъпил и той го разпозна мигновено. Без да се замисля и без да се колебае дори за секунда, пристъпи напред и я прегърна. Притисна я към себе си и бавно приближи устни, а тя изви глава и затвори очи.

Неб целуна момичето, което споделяше сънищата му и което всъщност бе блатната кралица, от която трепереха Познатите земи.

Целуна я и продължи да го прави с надеждата, че сънищата са истински и пътищата им ще се пресекат отново.