Кен Сколс
Ридание (18)

Неб

Неб се събуди от леката дрямка заради тихите гласове. Застина неподвижно в каруцата, дори се опита да не диша. Нощният въздух миришеше на пушек и зеленина.

— Чух как генерал О’Сирус каза, че надзорникът е откачил — прошепна един глас.

Последва изсумтяване.

— Нищо ново.

— Дали е вярно?

— Кое да е вярно?

Пауза.

— Мислиш ли, че той е унищожил Уиндвир?

Неб чу шумолене на дрехи.

— По-вероятно са се унищожили сами. Знаеш какво казват за андрофрансинското любопитство. Само боговете знаят какво са изровили от Изпепелената пустош. — Неб чу как войникът изкашля храчка и я изплюва. — Сигурно е стара магия… Кръвна магия.

Въпреки неодобрението си към незаконните деца андрофрансините правеха едно нещо добре. Нещо, което не бе достъпно за останалите, освен за децата на най-големите богаташи. Даваха им най-доброто обучение на света.

Откакто се помнеше, Неб прекарваше повечето си дни във Великата библиотека под грижите на аколит, ръководещ група момчета като част от собственото му обучение. Архикнижовник Ридлис го бе казал най-добре: Пътят към ученето преминава през обучението. А пътят към обучението минава през отговарянето на детски въпроси.

Неб знаеше тази история съвсем добре. Епохата на смеещата се лудост бе предизвикана от кръвна магия. Част от последователите на П’Андро Уим — обособени стотици години след смъртта на основателя си, почти петстотин години след Епохата на смеещата се лудост — бяха заети с това да контролират внимателно магията и науката. В същите тъмни времена, в началото на историята се бяха зародили и Правилата за родство. Комплекс от ритуали и социални очаквания, които се преплитаха и омотаваха с мистерията на най-сложния уимски лабиринт. Кръвната магия беше изрично забранена. Земната магия се толерираше само при война и никога не се ползваше от аристокрацията. Не и лично.

В това имаше смисъл. Кръвната магия бе разрушила единствения му дом. Нещо невиждано в Познатите земи от времената, когато бездомните бяха дошли от пясъчните бури на далечния юг. Невиждано откакто Ксум И’Зир, разгневен заради убийството на седмината си синове от учените книжовници на П’Андро Уим, бе превърнал Стария свят в Изпепелената пустош.

Неб се чудеше дали не може да говори, защото е полудял. Но пък лудите едва ли размишляваха за собственото си състояние.

Войниците се отдалечиха и той се надигна. Тази нощ нямаше да спи повече. Звездите висяха ниско в мъгливото небе.

Неб се смъкна от каруцата и се върна в шатрата. Приближи се до масата и си взе круша и парче хляб. Отхапа от сладкия плод и се замисли за думите на войниците.

„Само боговете знаят какво са изровили в Изпепелената пустош.“

Помнеше последното посещение на баща си, преди три месеца. Беше се върнал от поредните разкопки и носеше на Неб квадратна метална монета, която сияеше ярко въпреки възрастта си. Брат Хебда беше развълнуван.

— Този път намерихме нещо хубаво, Неб. Олтар от времето на и’зиритските бунтовници.

Неб помнеше тези уроци. Епохата на смеещата се лудост бе продължила петстотин години след края на Стария свят и бе белязана с хаос, анархия и безумие, поразило осемдесет процента от населението, чак до четвъртото поколение след апокалипсиса. Според някои Ксум И’Зир бил скрил осма какофонична смърт в заклинанието си, след като го бе сътворил в мрачните краища на света. Последно отмъщение заради една от любимите му жени, пленена, изнасилена до смърт и убита в последната нощ на изготвянето на магията. Но традиционалистите настояваха, че преувеличенията за древните магии са достатъчно голям проблем, без да се добавят и новости. И двата лагера бяха съгласни, че ако не бяха франсините — монашеско движение, специализирало се в човешката психика и нюансите в поведението на хората и приматите, — човечеството щеше да се е самоунищожило. И’зиритските бунтовници бяха малка секта от оцелели, които налудничаво почитаха клана И’Зир. Те тачеха децата на падналите лунни магове за борбата им срещу, а по-късно и за унищожението на научното движение, което бе привлякло П’Андро Уим още като младеж.

Франси Б’Йот, посмъртният основател на франсинския орден, бе по-стар от Уим, но също бе повлиян от ранните дни на научното движение. Откритата кореспонденция между Уим и Б’Йот бе довела до взаимодействието и последвалото обединение на двете секти.

Неб разбираше защо баща му бе толкова развълнуван от находката. И’зиритските олтари разполагаха с малки библиотеки — два или три затворени съда с пергаменти. Понякога имаше и мумифицирани мъченици, носещи знака на клана И’Зир, прогорен над сърцата им.

Неб завъртя монетата в дланта си и се взря в гравирания образ.

— Кой е това?

— Дай да видя. — Баща му разгледа монетата. — Третият син, Вас И’Зир. Той е бил крал маг на Аелис. — Паркът на сиропиталището бе тих, защото останалите деца бяха на училище. Брат Хебда винаги го освобождаваше от занятия, когато идваше на посещение, и учителите не възразяваха. Той се наведе, монетата лежеше в отворената му длан, и посочи. — Ако се вгледаш, ще видиш гравюрата около лявото му око. А ако погледнеш по-внимателно, ще забележиш, че окото е изрязано от нощен камък. Казват, че това му помагало да надзърта в невидимия свят и да сключва пактове за кръвната магия. — Брат Хебда му я върна.

Неб я вдигна към светлината и я държа, докато не различи тъмното око.

— Благодаря, брат Хебда.

Баща му се усмихна.

— Няма защо. — Той понижи глас и се огледа. — Искаш ли да знаеш какво още открихме?

Неб кимна.

— Архикнижовникът не ми позволи да се приближа, но зад фигурата на олтара са намерили сейф на Руфело.

— Наистина ли? — опули се Неб.

Брат Хебда кимна.

— Да. При това съвсем непокътнат.

Неб беше мяркал мехослугите, които брат Чарлс, архиинженерът, бе пресъздал с помощта на книгата на Руфело. Държаха ги затворени в долните нива на библиотеката, но един аколит го бе взел на проучване веднъж и тогава бе успял да зърне един. Слугата тракаше, когато ходеше, и от радиатора му излизаше пара. Беше висок към три педи и по-ръбест от металните хора от времената преди П’Андро Уим и Ксум И’Зир. Все пак наподобяваше достатъчно на картините и Неб можеше да види приликите. Слугата бе избрал книга и бе изчезнал в един от многобройните скрити асансьори.

— Дали вътре има негови рисунки? — Айедос Руфело бе една от любимите му фигури от старата история. Работите му датираха още отпреди времето на П’Андро Уим и бе посветил живота си на разгадаване научните мистерии на Първия свят.

— Едва ли — отвърна баща му. — Знаеш защо. Покажи колко добре са те научили в училище.

Неб загледа монетата и напрегна паметта си. Откри нужния отговор и вдигна глава с усмивка.

— Защото и’зиритите не биха запазили научните трудове на Руфело. Ксум И’Зир е виждал в научното движение заплаха за магията, а по-късно разпръснатите последователи са убили седемте му синове.

— Точно така — одобри баща му и на лицето му се появи горда усмивка. — Но виж колко интересно. Макар и след години човекът, който е построил този олтар, е използвал научно изобретение на Руфело, за да предпази тайните си.

— Защо го е направил? — Неб реши, че сигурно вътре е било скрито нещо важно.

Брат Хебда сви рамене.

— Може да е еретично евангелие или част от кодекса на нисшите заклинания. Заповядаха ми да го донеса тук веднага, охраняваше ме цял отряд елитни сиви гвардейци. Яздихме ден и нощ и дори омагьосахме конете за тишина. Един от мехослугите ще разгадае комбинацията на ключалката, но се съмнявам, че съдържанието ще бъде оповестено някога.

Неб се намръщи.

— Иска ми се и аз да бях там. — Това бе една от експедициите, за които бе кандидатствал.

Хебда сложи ръка на рамото на момчето.

— Някой ден ще ти отпуснат стипендия. „Търпението е в основата на науката и изкуството“ — изрецитира той един от пасажите на Уимската библия.

— Надявам се.

Брат Хебда го прегърна. Рядко го докосваше и Неб смяташе, че е по-тежко да си родител, отколкото андрофрансин. Но този път го прегърна здраво с яката си ръка.

— Изчакай, Неб. Дори да не се случи през следващите година-две, не е страшно. Нямам връзки с вашия директор, но познавам няколко археолози, които ми дължат услуги. Като станеш пълнолетен, няма да ни трябва позволение от сиропиталището. Аз ще уредя нещо. — Той се усмихна. — Но няма да е много пленително.

За момент Неб си помисли, че баща му може и да го обича наистина, и се усмихна.

— Благодаря, брат Хебда.

Неб остави крушата, пронизан от болката от загубата. Досегашното сковано, празно чувство все още го обграждаше, но в сърцевината си усещаше въртенето на нажежен нож.

Повече никога нямаше да види брат Хебда. Нямаше да има срещи в сенчестия парк на сиропиталището. Онази първа прегръдка щеше да остане последна. И нямаше да ходи на експедиция в Изпепелената пустош.

Неб опита да избута мъката, но тя се съпротивляваше. И не можа да спре напиращите сълзи.