Кен Сколс
Ридание (4)

Петронус

Петронус натъкми последната мрежа и я прибра на носа на лодката си. Поредният тих ден във водата без почти никакъв улов, но той бе доволен и на толкова.

Щеше да вечеря с другите в кръчмата, да пийне повече и накрая да се отдаде на мръсните стихчета, които го бяха прославили по цялото крайбрежие на залива Калдус. Петронус нямаше нищо против тази известност. Хората извън малкото село нямаха представа, че под повърхността й се крие съвсем друга слава.

Петронус рибарят бе живял друг живот, преди да се върне към мрежите и лодката. Преди бе живял в лъжа, която понякога изглеждаше по-истинска и от детската любов. Но въпреки това бе лъжа и го изяждаше отвътре, докато не се опълчи окончателно преди трийсет и три години.

Те се навършваха следващата седмица, осъзна той и се усмихна. Вече изкарваше месеци, без да се замисли за миналото. Едно време не беше така. Но всяка година, около месец преди годишнината от внезапното му и изобретателно заминаване, спомените за Уиндвир, Великата библиотека и ордена се връщаха и го оплитаха като чайка в мрежа.

Слънчевите лъчи бягаха по водата и вълните хвърляха сребристи отблясъци по корпусите на големите и малките кораби. Над него се простираше ясно синьо небе, а гладните чайки надаваха писъци и се стрелкаха към малките рибки, които се осмеляваха да плуват близо до повърхността.

Една от тези птици — кралски рибар — привлече вниманието му и той я проследи как се гмурка. Птицата се измъкна от водата, сви крила и започна да планира, носена от високия вятър, който Петронус не можеше да види и да усети.

„И мен ме понесе такъв вятър едно време.“ При тази мисъл птицата трепна внезапно, сякаш поривът се бе усилил.

Петронус зърна извисяващия се облак на северозападния хоризонт.

Нямаше нужда от математика, за да пресмята разстоянието. Още от първия миг знаеше какво точно е това и какво означава.

Уиндвир.

Той се отпусна зашеметено на колене, а очите му не изпуснаха нито за миг кулата от дим, която се издигаше на северозапад от залива Калдус. Беше достатъчно близо и виждаше тлеещите въглени, които се извиваха към небето.

— О, чеда мои — прошепна Петронус, цитирайки Първото евангелие на П’Андро Уим, — какво сторихте, че заслужихте гнева на небесата?