Кен Сколс
Ридание (86)

Петронус

Петронус седеше сред руините и пепелта и мислеше за миналото.

Чакаше Неб да се върне или Грегорик да донесе някаква вест, но след като нито един от двамата не се появи, се запиля в града. Освен за изчезването на момчето, се тревожеше и за работата. Бяха погребали около една трета от жертвите, но вече бе очевидно, че няма да смогнат — зимата настъпваше, а работната сила намаляваше всеки ден заради настръхналите армии.

Знаеше от едно време, че разхождането помага. Едно от нещата, които бе намразил, когато стана папа, бе, че не можеше просто да излезе на разходка. Навсякъде го съпровождаха гвардейци, епископи и секретари, макар понякога да успяваше да им се изплъзне. В тези дни или нощи той обикаляше винаги по едни и същи улици с наведена глава и сплетени зад гърба ръце, облечен в най-простото расо, което успееше да докопа.

Сега стори същото нещо и краката му избраха път, който го поведе към задната страна на кратера, останал от библиотеката. Преди да се усети, се озова в Свещената градина за коронации, където преди години бе приел скиптъра и пръстена и бе провъзгласен за папа Петронус.

Седна и се замисли какво тогава значеше за него да е папа, в контраст със сегашното значение.

Тази нощ Рудолфо щеше да нападне ентролузианския лагер. Петронус имаше съмнения за успеха на операцията, но възстановяването на библиотеката щеше да е популярна кауза поради опустошението на Уиндвир. А преместването на библиотеката на север беше разумно. Единственото неразумно нещо от стратегията би било андрофрансините да продължат да се грижат за светлината. С оглед на това колко бяха слаби — от около сто хиляди бяха останали само хиляда, — нямаше начин да запазят тайните на Стария свят, че даже и тези от Първия, далеч от ръцете на хора като Сетберт.

„Знаеш какво трябва да сториш, старче.“ Знаеше го, откакто научи, че е бил Сетберт. Откакто онзи чиновник се провъзгласи за папа.

Петронус въздъхна. Преди беше по-лесно с фанфарите и виковете на тълпата. Издигнат от тях, той беше непогрешим. Нямаше за какво да е отговорен. Архиепископите, сивите гвардейци, книжовниците и юристите го защитаваха от всякаква отговорност. Усети я в единствения случай с блатното селище, и то само защото бе заповядал на капитана да го вземе със себе си.

Чу движение зад гърба си и се обърна. Неб се приближаваше бавно. Петронус стана и тръгна към момчето.

— Върна се — извика той и разпери ръце.

Неб колебливо се остави да го прегърне и се дръпна бързо. Петронус видя, че ръката му си играеше с нещо в джоба.

— Притеснихме се за теб. Нашите горянски приятели обещаха да разпитат. Чаках да ми пратят вест. — Той се усмихна и потупа момчето по гърба. — Радвам се, че се върна.

Неб кимна.

— Лорд Рудолфо пристигна да преговаря, когато тръгвах.

Петронус седна и посочи един почернял зид.

— Всички крале се събраха на преговори сутринта.

Неб го погледна загрижено.

— А ти какво ще правиш?

Петронус примигна, изненадан от внезапната прямота. Зачуди се какво ли се е случило в блатния лагер и понечи да попита, но тонът на Неб призоваваше за внимание.

— Не знам какво ще правя.

Неб кимна.

— Блатният крал говори за възкръснал папа. Каза, че краят на светлината ще е и край на времето им в тази земя — и че ги чака нов дом.

Петронус наклони глава.

— Блатен мистицизъм, нищо повече.

Неб сви рамене, но не отговори.

— Случило се е и нещо друго — каза Петронус. Не беше въпрос.

Момчето вдигна глава и погледна встрани, а на лицето му се изписаха противоречиви емоции. Явно не искаше да споделя.

— Срещнах едно момиче.

Петронус се засмя.

— Обикновено почва на тази възраст.

Неб отклони поглед и Петронус забеляза, че ръката му все още е в джоба на расото.

— Вярваш ли, че сънищата са истински?

— Разбира се — отвърна старецът. — Според франсините сънищата са части от съзнанието, които обработват будните ни преживявания.

Неб поклати глава.

— А дали могат да предсказват бъдещето?

Петронус се облегна назад.

— Сигурно е възможно понякога. Ти сънува например, че армията на блатния крал се спуска към Уиндвир, и това се случи.

Неб го погледна в очите.

— Сънувах и нещо друго през онази нощ.

Петронус изчака.

Накрая момчето продължи.

— В съня ми брат Хебда каза, че ще те провъзглася за папа в Свещената градина за коронации.

Петронус пребледня. Момчето бръкна в джоба си и извади малък предмет, който сияеше леко на сивата зимна светлина. Петронус примижа и се сепна.

Папският пръстен лежеше в дланта на Неб.

Момчето протегна ръката си към него и тя затрепери леко.

В началото не взе пръстена. Само го гледаше и усещаше как страхът го облива. Сякаш изминаха часове, преди да посегне и да го претегли в дланта си.

— Ти си Петронус — започна Неб — Липсващият крал на Уиндвир, изгубеният папа, Свещеният взор на андрофрансинския орден.

Петронус видя как сълзите оставят бледи следи по бузите на момчето. Собствените му очи също се навлажниха.

— Аз съм Петронус — произнесе бавно той. Затаи дъх и постави пръстена на втория пръст на десницата си.

Неб стана, извади стъкленицата от джоба си и измъкна тапата. Надигна я към устните си, но Петронус поклати глава.

— Не — каза и посегна към стъкленицата. — Направи достатъчно, Небиос. Нека сам да се провъзглася.

Неб издиша тежко и Петронус взе стъкленицата от треперещата му ръка.

Надигна я към устните си и усети как силата потича по тялото му. Имаше вкус на кръвна магия, подсилена с прах от неща, които растяха в тъмните места. Изпи я и прочисти гласа си, усети как звукът прокънтява като гръмотевица.

Петронус се изправи в цял ръст и изкрещя към небето.

— Аз съм Петронус. Аз съм коронованият крал на Уиндвир и осветеният папа. Свещеният взор на андрофрансинския орден.

Думите се изстреляха във въздуха и полетяха през левгите. Петронус възнамеряваше да спре, но очите му се стрелнаха към изпепеления град и той усети гнева, който таеше през последните месеци и който напираше да излезе.

Той закрачи из Свещената градина и прекара останалата част от следобеда в изнасяне на собствена военна проповед.