Кен Сколс
Ридание (84)

Неб

Уинтърс избягваше очите на Неб до завръщането на блатния крал, след което изчезна. Не говореха, не знаеха какво да кажат и всичко това бе твърде ново и странно за него. Загадъчни пророчества, странни сънища, необясними пристъпи на екстаз. Не очакваше подобни неща, когато хукна след омагьосания блатен съгледвач.

Сега блатният крал го разпитваше за гробокопачите, за събраните армии и дори малко за Петронус. Неб беше предпазлив в отговорите за стареца, описа го просто като скитащ андрофрансин. Разказа откровено за ентролузианците и малкото, което знаеше за Рудолфо и кралицата на Пилос, подочуто от разговорите на войниците.

Облеченият в кожи гигант слушаше мълчаливо, гледаше към идола на П’Андро Уим и понякога задаваше допълнителни въпроси. Накрая настъпи няколкоминутна тишина, преди кралят да проговори.

— На път си да пораснеш, Небиос бен Хебда. Човек се определя не само от своите избори, но и от тези на околните. Ти си оформен от опустошението на Уиндвир и докато някои хванаха меча, ти се залови за лопатата. Видях в сънищата си, че твоята лопата ще донесе спасение на народа ми. — Блатният крал се наведе напред и понижи дълбокия си глас. — И видях в твоите сънища безпощадната болка, която ще понесеш заради голямата си любов. — Той замълча. — Скоро пак ще те призова, Небиос бен Хебда. Сега те оставям да се върнеш към работата си и се залавям за своята.

След тези думи блатният крал стана и излезе. Неб също се дръпна към преддверието, образувано от шатрата. След няколко минути се появи Уинтърс.

— Аз ще те изпратя до края на лагера — каза тя.

Те тръгнаха бавно. Неб не беше сигурен къде свършва лагерът им и къде почва гората. Ставаше по-студено и дъждовните локви оставаха замръзнали през по-голямата част от деня.

Докато вървяха, Неб я стрелкаше с очи. Как така тя изглеждаше по-красива с всеки следващ поглед? Как така калта и мръсотията ставаха все по-незначителни, а очите и устата й по-прелестни? И защо му беше толкова хубаво да седи до нея и да вдъхва земната й миризма? Това го озадачаваше.

Уж разбираше човешката сексуалност, поне на теория. Бяха я изучавали в училище, а и беше виждал това-онова из града. Знаеше, че много хора следват повика на плътта, но според андрофрансинските учения той трябваше да е над такива неща. Никога не му беше хрумвало да пита брат Хебда за майка си и защо не е спазил клетвите си към ордена. Беше просто: баща му беше сгрешил. А милостивият П’Андро се беше погрижил да поправи грешката с осигуряването на храна, подслон и обучение за последствието й.

Може би подобни чувства водеха мъжете към греха. Или пък състоянието на екстаз, в което бяха изпаднали заедно, ги свързваше по по-дълбок начин.

Неб не беше сигурен, но усещаше, че неловкостта нараства и момичето също я изпитва.

Тя сякаш прочете мислите му, спря и се обърна към него.

— Усещам някаква неловкост между нас.

Неб спря и опита да намери верните думи.

— Не съм сигурен какво е. — Той се замисли.

— Неприятно ли е?

Момчето поклати глава.

— Не. Просто неудобно. Не знам какво означава, как да реагирам и какво да кажа.

Тя се засмя.

— И аз усещам нещо подобно.

След като започна, думите заизлизаха сами.

— Пък и вашият крал с неговите сънища! Това е в разрез с всичко, на което са ме учили. — Усети как в гърлото му засяда буца и очите му почнаха да се насълзяват. — Просто искам да се прибера и да говоря с брат Хебда за последните разкопки. Да завърша обучението си и да стана аколит в ордена. Но не мога. Защото домът ми е поле от почернели кости, а баща ми е сред тях. Вече няма училище, няма библиотека и скоро може да няма орден. Всичко, което знаех и обичах, изчезна от света.

Тя кимна и в кафявите й очи се появи нещо като загриженост.

— Тогава ще намериш ново познание и нова любов. Ще се научиш да живееш между пропастите. Дошли са трудни времена, Небиос бен Хебда, но те напомнят на женска бременност. Чрез тази болка ти ще изведеш народа си до новия му дом и ще откриеш такъв и за себе си. Видях го в сънищата.

— Не искам да водя никого никъде — отвърна той и усети, че звучи като разглезено дете.

Уинтърс въздъхна.

— Разбирам те съвсем добре. Но ние правим това, за което сме създадени.

Ръцете й внезапно се плъзнаха около врата му и тя се притисна към него. Надигна се на пръсти и го целуна по устата. След това се дръпна бързо и бузите й поруменяха въпреки калта и пепелта. Неб усети как сърцето му ускори ритъма си и нещо в него се размърда.

— Защо го направи?

Тя се усмихна.

— Вече ти казах. Правим това, за което сме създадени. — Момичето бръкна в джоба си и извади малка сребриста стъкленица. — Блатният крал настоява да я вземеш.

Неб я взе и я огледа.

— Какво е това?

— Гласова магия. Ще ти потрябва.

Пъхна я в джоба и щеше да попита за какво му е, но пръстите му напипаха пръстена до нея и той преглътна въпроса. Още едно нещо, казано от брат Хебда в съня. Още нещо, което блатният крал знаеше, без да е питал.

Уинтърс явно видя изражението му.

— Не се притеснявай. — Тя сложи длан на рамото му.

Разнесе се тропот на копита и двамата се обърнаха. Неб видя няколко конници, яздещи през гората — а в челото им имаше един на по-едър и бял кон. Строен брадат мъж със зелен тюрбан и дълга златиста роба го яздеше и излъчваше самочувствие. Заобикаляха го мъже с разноцветни вълнени униформи.

— Това ли е?…

Уинтърс го прекъсна.

— Това е лорд Рудолфо от Деветте горски дома. Боя се, че ще трябва да те оставя. — Тя хвана и двете му ръце. — Пази се, Небиос бен Хебда. — Момичето се усмихна и Неб помисли, само за миг, че е възможно в края на това пътешествие наистина да го очаква мир и дом. — Пак ще се срещнем.

Неб не беше сигурен какво да отговори, затова не каза нищо. Усети как тя стиска ръцете му и опита да стори същото, но му беше някак неловко.

Момичето го пусна и затича обратно към лагера.

Неб се загледа след нея, опитвайки се да предаде с думи странните чувства, които го бяха обзели. След това продължи на юг, прекоси гората и навлезе сред пепелта и костите на Уиндвир.

На половината път до лагера осъзна, че момичето каза нещо странно.

„Видях го в сънищата.“

Неб сви рамене и забърза на юг, нетърпелив да разкаже на Петронус всичко, което му се бе случило.