Кен Сколс
Ридание (35)

Петронус

Петронус чу похъркването отзад и погледна през рамо. Добре, че момчето бе успяло да заспи. Имаше вид, че не е спало от дни, и Петронус го разбираше. И на него не му се беше събирала пълна нощ, откакто бе зърнал облака. Вече не спеше както едно време, но все пак имаше нужда от сън.

Замисли се за момчето.

Очевидно преди е можело да говори и със сигурност беше интелигентно. Както и добре образовано. Сигурно беше от сираците. Те получаваха най-доброто образование, по-добро дори от благородническите деца. Получаваха достъп до знанията, запазени за андрофрансините. Според Петронус те си бяха андрофрансини. А и нямаха голям избор. Докато пораснат достатъчно, че да придобият собствено мнение, вече ги бяха натъпкали с идеите, че постоянно трябва да се гледа в миналото, за да се развие бъдещето. Повечето сираци постъпваха в ордена, щом навършеха пълнолетие. Дори момичетата намираха начини да служат, макар че техните перспективи бяха силно ограничени в доминирания от мъже култ.

И Петронус беше престъпвал клетвите си от време на време — особено на младини. Но винаги вземаше мерки, а и авантюрите му бяха твърде кратки, за да не предизвикват тревога.

Но други не бяха толкова внимателни, по неизвестни причини. А предпазването не беше толкова трудно, особено за андрофрансин с достъп до отвари и прахове, които можеха да се погрижат да не се стига до зачатие. Може би животът просто копнееше да създаде нов живот.

Ако предположенията му бяха верни, момчето отзад бе едно от стотиците, които андрофрансините тикаха в сиропиталището, сякаш най-доброто обучение от най-видните книжовници можеше да замени майка, печаща пресен хляб, или баща, чиито ръце миришеха на риба.

„Видял е падането на Уиндвир.“ Богове, каква чудовищна гледка на тази възраст. Младежът едва ли беше на повече от петнайсет. Не можеше да управлява гласните си струни, но бе запазил разсъдъка си.

Достатъчно, че да планира убийство, макар и с повече смелост, отколкото замисъл.

И защо Сетберт? Изражението му не лъжеше. Възнамеряваше да нападне надзорника или в онзи момент, или по-късно. Но пък не беше възразил при намесата на Петронус.

Акредитивните писма не бяха в куриерската торба. Трябваше да са в каруцата, но от друга страна, момчето не беше достатъчно голямо, че да е аколит. Може би стажант или помощник, но дори те обикновено бяха пълнолетни. Значи в някакъв момент с него е имало и други хора. Каруцата очевидно бе предназначена за пустошта и в нея нямаше нищо ценно, щом не бяха изпратили ескорт от сиви гвардейци.

Значи писмата и поне още един андрофрансин липсваха.

Освен това бе започнала война. Двете най-близки армии бяха пристигнали в Уиндвир и се сражаваха помежду си. Защо? Един от любимите му цитати бе отговорът на П’Андро Уим, запитан за откриването на истината, в Седмото евангелие:

„Истината е семе, засято в поле от камъни, под една скала, пазена от змии. За да я придобиеш, трябва да си достатъчно силен да поместиш скалата, достатъчно търпелив да изкопаеш дупката и достатъчно бърз, за да избегнеш зъбите на змията.“

Щеше да продължи с търсенето й, щом момчето се събудеше и щом се увереше, че никой не ги подслушва и наблюдава. И не биваше да забравя, че змиите имаха множество форми и размери.