Кен Сколс
Ридание (73)

Петронус

Петронус тъкмо заобикаляше ъгъла на кухненската шатра, когато калната птичка долетя в лагера. Запищя и заподскача, докато той не отвърза съобщението от крачето й. Отвори го и видя уимските руни.

„Внукът ти е наш почетен гост.“

Петронус първо надникна в палатката. След това в каруцата, в кухнята и банята. След като не можа да открие Неб, се обърна към стражите. Но те пазеха по-наблизо заради военните действия, а и се бяха сменили по залез.

Накрая Петронус се върна в лагера и организира издирване. Военната проповед започна, докато обикаляха из града.

По средата на претърсването Петронус спря хората си и ги прати да се приберат. Бележката на блатния крал беше достатъчно ясна. Проумя, че няма да открият момчето. Останалите закретаха назад, а Петронус се обърна на север и загледа гората. Днешната церемония беше съвсем загадъчна. Поредица от предсказания за момче, мъгляви препратки към текстове, за които Петронус бе чувал, но не и виждал. Текстове, каквито дори андрофрансините не бяха виждали през тези две хиляди години. От тях бяха останали само спомени.

Разбираше думите, но не схващаше значението им.

— Той е в лагера на блатния крал — каза Грегорик.

Петронус се обърна към гласа.

— Видя ли го?

— Да — отвърна капитанът. — Видяхме го как хукна с един от техните съгледвачи.

Петронус усети как в него се надига гняв.

— И въпреки това не го спря?

— Не. По множество причини, както сам ще се сетиш.

Да. Намесата щеше да издаде продължаващото присъствие на Деветте гори в Уиндвир. На Петронус не му харесваше, но положението бе такова. Може и да му се струваше, че сам би взел друго решение, но и преди беше попадал в подобни ситуации. Жертви в името на по-висшата кауза. Спомените за изгореното село се върнаха.

— Видя ли лагера им?

— Не съм. — Гласът на Грегорик прозвуча от друго място. — Те са по-добри сред природата от хората на Сетберт. А и явно са ни съюзници.

— Това ме изненадва — отбеляза Петронус.

— И нас. Но до няколко дни нещата ще се изяснят.

Петронус изви вежди в очакване Грегорик да довърши, но той се забави. Когато го стори, се отдалечаваше бързо.

— Ще разпитаме и за твоето момче.

Това донякъде го успокои. Все още усещаше, че вратът и гърбът му са схванати, и размаха ръце, докато се връщаше към лагера.

„Няма какво повече да сториш, старче.“

Докато вървеше, се замисли за думите на съгледвача. Вероятно значеха, че Рудолфо е наблизо и възнамерява да преговаря с блатния крал. Това щеше да е първият случай. Доколкото помнеше, имаше доста кратка, но свирепа война между блатните и Деветте гори. Някъде около четири-пет години преди мнимото му убийство. Иаков бе пленил блатния крал и го бе дал на своите мъчители. След това го бе пуснал и блатните повече не закачаха горяните.

Сега те бяха единствените родственици на Рудолфо, ако не се брои съюзът с Влад Ли Там.

И държаха Неб.

Петронус погледна назад към тъмната линия на дърветата, извисяващи се в небето. Спомените от детството му, когато се боеше от боговете, потиснаха андрофрансинските му мисли. Не се случваше често, но му напомняше колко крехко е човешкото сърце, когато се сблъска с възможна загуба.

Петронус продължи да се моли през целия път до лагера.